Карън Робърдс
Едно лято (22)

XXII

Отиде при него.

— Здравей, Джони — каза му, доколкото успя спокойно.

Под яркото слънце, огряващо смолистата му коса и блестящите му сини очи в приятен контраст с бронзовия му загар, той изглеждаше така красив, че би завъртял главата дори на ученичка. Слава Богу, Рейчъл отдавна бе минала тази възраст. Въпреки това коленете й леко трепереха.

— Не трябва ли да си на работа?

— Взех си свободен следобед. Зеглер остана доволен да се отърве от мен.

Очите му се присвиха от подчертаното й равнодушие. Рейчъл едва ли можеше да направи друго, за да не сведе глава под опипващия му поглед. Невероятно, но се почувства като девойка — млада и така глупава, като Алисън, Грета и Моли, които бяха подали носовете си от едно жълто субару^[1], което вероятно бе новата придобивка на Алисън. Те си шушукаха нещо, докато наблюдаваха срещата на учителката си с най-известния нехранимайко на града. Точно в този момент Джони изглеждаше по-зрелият, владеещият положението. Рейчъл притеснено осъзна, че след като се бе любила с него, отношенията им напълно се бяха променили.

— Защо не се обаждаш по телефона напоследък? — попита той със съвършено приятен тон.

— Какво? — намръщи се тя смутена.

— Звъних ти поне шест пъти, откакто се събудих и открих, че си изчезнала. Дори в десет часа вечерта не си беше у вас, което е трудно за вярване.

— Не знаех, че си се обаждал.

Това бе истината.

— Радвам се да го чуя. — Част от напрежението в гласа му изчезна. — Мисля, че майка ти не ме харесва.

— Говорил си с майка ми?

— Щом искаш да го наречеш така. Обикновено аз казвах: „Обажда се Джони Харис. Може ли да говоря с Рейчъл?“, а тя отговаряше: „Не е тук“ с леден глас и затваряше слушалката. Помислих си, че може би си й поръчала да казва така.

— Не.

— Значи не ме отбягваш нарочно?

Рейчъл срещна дълбоките му проницателни очи, поколеба се и въздъхна.

— Е, може би малко…

— Така си и знаех. — Джони кимна, кръстоса отново ръце на гърдите си и се взря в нея замечтано. — Въпросът е защо? Защото се направих на абсолютен глупак пред теб онази вечер, или защото правихме любов?

От откровените му думи и от пронизващия взор, който като че ли се опитваше да проникне в душата й, Рейчъл се изчерви. Но усети, че макар думите и поведението му да бяха съвсем равнодушни, споменът, как бе изплакал сърцето си пред нея, с глава в скута й, го смущаваше силно. А не би могла да понесе неговото объркване, заради нещо подобно.

— Ти не се направи на глупак — каза му твърдо.

— Ах! — Джони се усмихна бавно, топло, с такава секси усмивка, от която стомахът й странно се сви.

После взе книгите от ръцете й преди тя да успее да се възпротиви.

— Какво правиш?

Джони ги постави отзад на мотора и ги завърза с дебела, светла лента.

— Качвай се.

После се обърна и й подаде една лъскава сребриста каска.

— Какво? Не!

Рейчъл механично я пое, като гледаше ту него, ту мотора, ту каската, сякаш Джони бе загубил разсъдъка си.

— Качи се, Рейчъл. Алтернативата е да довършим разговора си тук, а подхилкващите ти се ученички да ни гледат.

— Няма начин да тръгна с теб на това… нещо!

— Това е мотоциклет, не е нещо. Никога ли не си се возила?

— Разбира се, че не!

Той поклати глава.

— Бедната, нещастна учителка. Е, просто го приеми като образователен експеримент. Качвай се.

— Казах, не. Облечена съм с пола, за Бога.

— Забелязах. При това много е хубава. Мисля, че можеш да я скъсиш малко. Имаш страхотни крака.

— Джони…

— Госпожице Грант, добре ли сте? Да извикаме ли някого на помощ? — обади се Алисън.

Трите девойки се бяха сгушили в колата с разтревожени лица, наблюдаваха ги и нещо си шушнеха.

— Добре съм, Алисън. Момичета, можете да си вървите. Господин Харис е мой бивш ученик — отговори Рейчъл.

Джони никак не й помогна в усилията й да ги успокои с присмехулния си поглед.

— Мислят си, че се опитвам да те отвлека.

— А не е ли така? — отвърна му натъртено.

Той остана изненадан, после бавно се засмя.

— Предполагам, че е вярно. Би ли се качила, Рейчъл, моля те.

— Никъде няма да отида на този мотоциклет. Дори и да исках, дори да бях облечена подходящо, не бих могла да се покатеря зад теб, точно тук пред училището и ти да забръмчиш пред учениците ми. Училищното настоятелство няма да го преживее — да не говорим за господин Джеймс.

— Той още ли е директор?

— Да.

— Така и предполагах. Само добрите умират млади. Рейчъл…

Тя въздъхна.

— Добре. Приемам, че трябва да поговорим. Но няма да се кача на мотоциклета ти. Колата ми е паркирана ей там. Или ще отидем с нея, или никъде няма да ходя.

Джони я погледна, сви рамене и свали каската си.

— Кулата си е кула — каза той.

Рейчъл се усмихна накриво.

— За един от моите най-добри ученици, граматиката ти е ужасна.

— Граматиката никога не е била силната ми страна, помниш ли? Бях по-добър… в други неща.

Рейчъл усети как бузите й пламнаха от намека му. За щастие, бе се обърнал, за да развърже книгите й, и не забеляза объркването й.

— Пишеш ли още поезия? — попита я.

Тя замръзна, вперила очи в черното му кожено яке. Беше забравила, че е разкрила такава голяма част от тайните си пред него преди толкова много години, когато беше най-блестящият й ученик.

— Учудвам се, че помниш — призна бавно.

Джони вече държеше книгите й в ръцете си и се обърна с лице към нея.

— Така ли? Не би трябвало. Спомням си и най-малката подробност, която знаех за теб, учителко.

Погледите им се срещнаха за миг. После Рейчъл, развълнувана невероятно, тръгна към колата си. Усещаше физически присъствието му зад себе си, докато я следваше — така както усещаше и втренчените погледи на трите момичета, които наблюдаваха всяко тяхно движение. За щастие, учителският паркинг бе почти безлюден. Никак не й се нравеше идеята, да запознава Джони с придирчивите си колеги.

Вдиша дълбоко няколко пъти, за да си възвърне равновесието, после запали двигателя, докато Джони постави книгите й на задната седалка. Той съблече якето си и отдолу се показа една от обичайните му бели тениски. Искаше й се да остане сама поне за миг, за да си сложи малко червило и пудра, защото от опит знаеше, че в края на деня гримът й отдавна бе изчезнал. Всъщност, какво ли значение имаше. Червилото и пудрата нямаше да изтрият нито ден от тридесет и петте й години, нито щяха да я направят по-хубава за него. Беше облечена в бял памучен пуловер с къси ръкави и тъмночервени рози точно на гърдите й. Върху плисираната й морскосиня пола имаше същите червени рози. Не беше последна мода, но облеклото й бе особено практично за работата й. Както и ниските й сини лачени обувки и перлените обеци. Дори прическата й бе такава, че да не се суети много с нея. Приличаше точно на гимназиална учителка в малък провинциален град. Мястото на Джони съвсем не бе до нея, както и паркираният му мотор до синята й максима.

Двамата помахаха на зяпналите от учудване момичета, когато минаха покрай тях на паркинга.

— Не биваше да идваш в училището — каза Рейчъл, когато излязоха вече на шосето.

Знаеше, че клюките ще я следват на всяка крачка още утре.

— Ако Мохамед не отиде при планината… — Джони присви рамене и с шеговит тон, който обаче не прикри сериозността на въпроса му, добави: — Срамуваш ли се от мен, Рейчъл?

Тя го погледна, трогната от някаква струна в гласа му, която й подсказа, че отговорът й наистина беше от много голямо значение за него. Профилът му, огрян от яркото следобедно слънце, бе така красив, че дъхът й спря. Никога досега не бе осъзнавала, колко съвършени са чертите му. Гордото чело, високите скули, дългият прав нос, добре оформената му брадичка, бяха почти класически. Като се прибавеха хубавата му, чувствена уста и живите сини очи под гъстите черни вежди, просто бе изключителен. Не само защото го сравняваше мислено с другите мъже в Тилървил.

— Спри! — изрева Джони.

Викът му прекъсна мислите й и Рейчъл натисна така здраво спирачките, че единствено предпазните колани им попречиха да не излетят.

— Какво? — попита тя обидено.

Огледа се и видя, че бяха спрели на стопа на кръстовището по път 7–11, недалеч от училището. В двете посоки профучаваха коли, включително училищният автобус и тежкотоварен камион.

— Истинско чудо е, че не се пребихме — процеди Джони през зъби. — Мини на моето място. Оттук нататък, аз ще карам.

— Това е моята кола и…

— Премести се!

Той вече бе слязъл от максимата, блъсвайки силно вратата, и я заобикаляше отпред. Рейчъл го изгледа сърдито, но си помисли за шофьорите, които ги наблюдаваха в колите наоколо, прехапа устни, разкопча колана си и се премести на другата седалка не съвсем грациозно. Ако Джони останеше на пътя да спори с нея, някой прекалено загрижен можеше да извика полицията.

— Искаш ли да пийнеш нещо? — попита я той, като се настани зад волана.

Зад тях се бяха събрали доста коли, които започнаха да свиркат нетърпеливо.

— Не, благодаря.

Рейчъл бе обидена, че я бе лишил от управлението на собствената й кола и възнамеряваше да му го покаже.

— Аз пък искам.

Джони зави към паркинга. Извърши маневрата с такава скорост, че Рейчъл инстинктивно се хвана за дръжката на вратата. Кипейки от гняв, го наблюдаваше как изчезва в магазина. Минута по-късно го зърна през витрината да плаща, като явно си разменяше реплики с продавача и отново се възхити на високото му, атлетично тяло и на бедрата му в плътно прилепналите джинси. Изведнъж в позата му се долови напрежение. Каквото и да говореше с продавача, очевидно не беше никак любезно.

Той хвърли нещо на щанда, взе покупките си и се отправи с широки крачки към колата. Рейчъл мълчаливо пое през прозореца двете кутии кока-кола и двете опаковки чипс. Не каза нищо, докато не потеглиха отново. Бившият й ученик направи голям завой назад, бързо се обърна и се вмъкна в движението по шосето с такова изсвистяване на гумите, че тя се намръщи.

— Какво стана? — попита го, когато вече се движеха горе-долу нормално по пътя, който за късмет, сега бе съвсем права отсечка.

— Какво те кара да мислиш, че нещо се е случило?

Джони я изгледа толкова сърдито със стиснати челюсти, че дори мускулите зад ухото му се бяха стегнали.

— Наречи го женска интуиция.

Сухият й тон й спечели още един крив поглед, но не така свиреп като първия.

— Глупакът не искаше да ми вземе парите.

— О!

Рейчъл се досети, че продавачът е бил Джеф Скагс. Сигурно би го познала веднага, ако просто го беше погледнала, но тогава цялото й внимание бе погълнато от Джони. Джони беше горд, огорчен от хората в града, с буен, невъздържан темперамент. Отношението към него от всички страни бе убийствено, въпреки че той го бе приемал досега без очевидна злоба. Но Рейчъл започваше да се страхува, че търпението му бе към своя край. Опасяваше се, че в някой от близките дни можеше да избухне, и се надяваше единствено да бъде наблизо, когато това станеше, за да овладее до известна степен положението.

— Не съм убил Мерибет! — каза свирепо Джони, с вперен в пътя поглед. — Аз съм толкова невинен, колкото този боклук в магазина, и знаеш ли какво? На никого не му пука дали съм невинен или не. Знаеш ли още, че получих степен от колеж, докато бях на топло? Да, по сравнителна литература, може някога да ми потрябва. И се занимавах с доста успешен бизнес, когато бях в пандиза. Помниш ли, че пушех? Е, отказах се, защото цигарите бяха твърдата валута в затвора. Събрах си цигарите и ги продадох, и купих още, и ги продадох и тях. Много скоро всички започнаха да ме наричат Цигараджията, а аз се справях добре. Направих пари и ги спестих, за да мога да разчитам на нещо, когато изляза. Преживях и това, което ми направиха. Но не трябваше да става така и нямаше да стане, ако хората можеха да виждат по-далеч от носа си. Аз съм Харис, следователно, не съм добър, следователно съм способен на убийство, следователно, след като си признах, че съм бил последният човек, видял Мерибет, трябва да съм я убил. Само че не съм.

Джони сви от главното шосе по един тесен път, който криволичеше през гората. Само след няколко минути излязоха от гъстата сянка на дърветата в един парк с малко блестящо езерце, където няколко патици спокойно плуваха по повърхността му. Прохладата на синята вода, пъстроцветните пера на патиците, яркозелените върхове на дърветата, озарени от слънчевите лъчи, и дълбоките, потайни сенки на боровете малко по-далеч представляваха такава прекрасна гледка, но, за съжаление, никой от двамата не й обърна внимание.

Джони продължаваше да се взира пред себе си, стискайки волана. Рейчъл, притихнала до него, го наблюдаваше с истинско съчувствие, но той дори не погледна към нея.

— Бях на деветнадесет години, когато влязох. Момче. Нахакано, уплашено момче — толкова уплашено, че се страхувах да не повърна, когато чух за пръв път да се затварят всички тези метални врати зад мен. И всички онези криминални престъпници, които викаха и подсвиркваха, и тропаха с крака, като минавах покрай тях, сякаш бях прясно месо. Знаеш ли, че получавах любовни писма, докато бях вътре? От жени. Предлагаха ми всичко, включително и женитба. Една дори се подписваше „вечно твоя“ и ми пишеше всяка седмица. Очевидно са си мислели, че да си хвърлен в затвора за убийство, е нещо възбуждащо. Мисля, че са ме бъркали с някоя рокзвезда.

Джони спря, пое си дълбоко дъх и продължи да се взира в езерото с празни очи. Рейчъл прехапа устната си, но не каза нищо. Усещаше, че той изпитва нужда да говори още.

— Знаеш ли кое е най-лошото да си вътре? Режимът. От мига, в който ставахме, до вечерта, когато ни заключваха в килиите и ни изгасяха осветлението, имаше определено време за това и определено време за онова, и постоянно някой ти нарежда какво да правиш. Никакво уединение. Никаква самота, за нищо.

Този път Джони направи по-дълга пауза. Точно когато Рейчъл искаше да го докосне по ръката или коляното, просто да го докосне някъде, за да го подсети за присъствието си, за това, че наистина се вълнува заради него, той я изгледа кратко и пак се обърна към езерото.

— Не, по дяволите, това не беше най-лошото. Искаш ли да знаеш най-лошото? Когато влязох, си мислех, че съм достатъчно корав. Мислех си, че никой не може да ми направи нищо. Грешил съм. На третия ден четирима ме притиснаха в банята. Хванаха ме и ме изнасилиха. После ми казаха, че ще им бъда „жена“. Бях наранен лошо, душата ме болеше, така както само едно дете може да го боли, когато нещо го лиши от гордостта му, от мъжествеността му. Бях изплашен… Но когато оздравях, бях вече решил, че няма да позволя това да се случи отново с мен. Първо трябваше да ме убият. И страхът ми бе изчезнал. Или щях да се наложа, или да умра. Всичко се свеждаше до това и в този момент не ми пукаше, кое от двете щеше да се случи. Откраднах една лъжица от кухнята и я изострях, изострях, докато ръбът й стана като бръснач. После зачаках. Когато ме спипаха отново — те се хилеха, негодниците, наричаха ме „миличка“, но аз бях готов. Така ги подредих, че никога повече не ми досаждаха.

Той отново си пое дъх и погледна към Рейчъл.

— Сега знаеш…

Говореше й просто, но това, което бе в очите му, съвсем не беше просто. Те бяха пълни с болка и срам, и някаква тъжна гордост. Сърцето й я болеше за него. Здравият й разум я напусна заедно с инстинкта й за самосъхранение.

Рейчъл разкопча предпазния си колан, премести се към него и притисна устните си към неговите.

Когато Джони я притегли по-плътно към себе си, за да я прегърне, тя вдигна глава, изгледа го право в очите и каза:

— Сега ти също знаеш…