Карън Робърдс
Едно лято (18)

XVIII

Чувстваше се като мръсница, след като бе лежала две минути под него и бе слушала хъркането му до ухото си.

Изпита точно това усещане. Беше гола, с изключение на полата, безнадеждно усукана около кръста й, и сандалите, които никой не си бе направил труда да свали. Беше потна и лепкава. Устата й горчеше от вкуса на уиски. Въздухът бе тежък, наситен с мирис на алкохол и секс. Нямаше представа колко време бе спала — дали петнадесет минути или няколко часа. Знаеше само, че бе изморена до смърт, мускулите й я боляха и се чувстваше мръсна.

Смути се, като си спомни какво й бе направил, какво му бе позволила да стори с нея, и как бе изпитала върховна наслада от това. Идеше й да умре от срам при мисълта с кого го бе направила.

Джони Харис. Бившият й ученик. По-млад от нея. Бивш затворник. Любовник на Гленда Уоткинс и на, Бог знае, още колко други.

Бе й признал, че си е представял как се люби с нея, още когато му е преподавала литература в гимназията. Беше му помогнала да осъществи юношеската си мечта. Вероятно той целеше точно това — да я обладае един път. И това бе навярно всичко, което би могла да очаква. „Както и да, — какво искам — дълготрайна връзка? С Джони Харис?“ Самата мисъл бе шега — и то не много смешна шега.

Бе плакал в ръцете й. Рейчъл усети, че сърцето й се преобръща при спомена. Колкото и да не й се щеше да си признае, в чувствата й към него имаше много повече от състрадание и страст. Харесваше го. А той сигурно я възприемаше само като човек, пред когото да изплаче мъката — като майка, може би — Джони не я харесваше по същия начин. Бе убедена.

Беше си падал по нея, поне така й бе признал. Рейчъл се страхуваше, че само това обясняваше интереса му към нея. Сега, след като бе получил това, което искаше…

На сутринта едва ли щеше вече да я уважава.

Баналната фраза изплува подсъзнателно. Рейчъл бе възпитана като дама (друга банална фраза, дори анахронизъм), но не можеше да промени нищо, беше очевидно. В малките южняшки градове все още имаше истински дами — и тези дами знаеха, че ако едно момиче е леснодостъпно, мъжът вземаше, каквото може, и се прехвърляше на следващото си завоевание — като пчела от цвят на цвят.

„Лесно бе твърде мека дума, за да се охарактеризира поведението ми!“. Дори разгулна не й подхождаше. Не можеше да измисли достатъчно обидна дума, с която да определи постъпката си.

Почти се страхуваше да го докосне, за да не го събуди и да се наложи да го погледне в очите, така както бе гола. Не би могла да издържи.

Но трябваше да го отмести. Тежестта му ставаше почти непоносима и гърбът започваше да я боли, притиснат така към пода. Освен това, искаше да си върви.

С много усилия успя да се освободи. Джони продължаваше да спи непробудно. Рейчъл се изправи с разтреперани крака и се надвеси над него, докато се опитваше да опъне измачканата си пола. Осъзна, че дълбокият му сън не се дължеше на сексуалното насищане, а по-скоро на алкохолното му опиянение. За миг й се прииска да го ритне. Ръцете му бяха опънати над главата, а пръстите му докосваха килима. Дългите му крака бяха прибрани един до друг, вероятно в резултат от смъкнатите до средата на коленете му джинси и слипове. Двете му задни полукълба бяха голи, хубави, стегнати, закръглени и Рейчъл от опит вече знаеше, че са така твърди при докосване, както и изглеждаха. Бяха гладки — малко по-светли от мускулестите му бедра. Цепнатината между тях привлече погледа й. Припомни си как бе мушнала пръстите си в нея и се изчерви.

Бялата му тениска бе съвсем леко усукана около тънкия му кръст. Като надникна под широките му плещи, зърна розовата презрамка на сутиена си. Наведе се да го издърпа и трябваше да надигне цялото му рамо, за да го освободи. Ако не го бе изпитала сама, никога нямаше да повярва, че толкова слаб мъж би могъл да тежи така.

Ръцете й трепереха и едва при втория опит успя да закопчее сутиена си. Мисълта, която я завладя бе, че Джони не изглеждаше разочарован от размера на гърдите й. Точно обратното, бе ги целувал и милвал с влудяваща страст. Потръпна при спомена и усети как по лицето и шията й се разлива червенина. Как би могла отново да го погледне след тази нощ? Отговорът беше, че не би могла. Поне за известно време.

Беше нереално да се самозалъгва, че ще може да го отбягва постоянно, но поне няколко седмици. Учебната година започваше в четвъртък — само след два дни. Щеше да бъде заета, твърде заета, за да се отбива в железарския магазин. Трябваше да назначи нов управител, но може би Оливиа щеше да се справи с работата известно време. Или пък щеше да успее да убеди Бен да не напуска.

„Дявол да те вземе, Джони Харис!“ Откакто се бе върнал, той непрекъснато затрудняваше живота й. Но времето притъпяваше дори и най-неприятните спомени — знаеше го много добре от опит. Надяваше се горещо да притъпи и този, преди да срещне отново тези сини очи.

Малиненорозовата й тениска бе в ъгъла на дивана до краката му. Заобиколи тялото му, взе я и я облече, а после огледа стаята за бикините си. Но те не се виждаха никъде. След като потърси внимателно, реши, че Джони сигурно бе легнал върху тях. Просто нямаше къде да бъдат на друго място. За миг се изкуши да ги остави. Можеше да се прибере без тях вкъщи и никой нямаше да разбере.

Освен ако Джони не решеше да й ги върне. Бе способен да го направи и на публично място. Не можеше да рискува. Краката й се подкосиха при тази мисъл.

Коленичи до него, хвана го отново за рамото и го повдигна. Там нямаше нищо. Той бе прекалено тежък, за да го премести или да го обърне по гръб.

Някъде зад нея се дочу тихо виене. Огромното животно се спотайваше в спалнята и само една паянтова дървена врата ги разделяше. Рейчъл се разтревожи. Джони бе безчувствен и беше твърде съмнително да се събуди, дори и ако тя бъде разкъсана на парчета върху него. Не искаше и да помисли какво я очакваше, ако кучето се освободеше.

Успя да надигне рамото му на два-три сантиметра от пода. Той само изсумтя, а кучето продължи да вие. Рейчъл се предаде. Не би могла да го помръдне, така отпуснат в мъртвопиян сън.

Отново дочу скимтене, но този път съпроводено с ръмжене. Очевидно бе, че животното подушваше присъствието й. Реши да си тръгне, докато все още можеше, макар без бикини. Като отиваше към вратата, изведнъж ги зърна смачкани на топка под страничната масичка. Почувства се истински облекчена и, без дори да погледне към Джони, излезе.

Въпреки че нощта бе топла, трепереше, докато се прибираше към къщи. Последните няколко часа бяха физически и психически най-изтощителните през целия й живот. Първо Джони бе атакувал чувствата й, бе разкъсал сърцето й, докато то закърви, а после бе изтерзал и тялото й. Капитулацията й бе пълна. Беше нормално да не се чувства съвсем на себе си след това преживяване.

Нощем Тилървил потъваше в непрогледен мрак като гробище. Бледата светлина на месечината не бе достатъчна да прогони загадъчните сенки по тесния, криволичещ път. Рейчъл шофираше към къщи покрай тъмни полета, между извисяващите се около шосето борове. Бе изминавала този път по няколко пъти на ден почти през целия си живот и винаги се бе опитвала да потиска въображението си. Съществуваха толкова много поверия за призраци на различни места в градчето, че ако човек се замислеше за тях, никога не би тръгнал сам през нощта. Проблемът беше, че някои от историите бяха действителни, това бе сигурно. Не знаеше обаче точно кои.

Пралеля й Вирджиния, например, обичаше да й разказва за старата баптистка църква, изоставена много отдавна — същата, която Кей и членовете на възстановителния комитет искаха да подновят. Островърхият й покрив се издигаше върху малка могила недалеч от дома на Рейчъл. Младата учителка минаваше покрай нея всеки път, когато отиваше или се връщаше от града, но рядко си мислеше за призрака на църковната органистка, за който се говореше, че продължавал да свири там. Но тази вечер, като се приближаваше към това място, историята изплува сама в паметта й. „Вероятно защото нервите ми са опънати до краен предел“ — помисли си, но все пак натисна по-силно педала на газта. Малката сграда, боядисана в бяло, сякаш светеше в тъмнината. Рейчъл боязливо погледна към нея, докато караше по безлюдния път.

Историята беше, че църковната органистка, млада жена, чието име бе забравено с времето, е имала любовна връзка с пастора. Съпругата му, която бе засадила градините около гробището, и които Кей бе така нетърпелива да възстанови, разкрила тайната им и започнала да ги следи. Най-шокиращото в целия разказ бе, че двамата са вършили прегрешението в самата църква. Една нощ пасторът бил извикан при смъртно болен, а красивата органистка чакала любовника си в храма. Но той не дошъл. Вместо него се появила съпругата му, убила съперницата си, неизвестно как, и се отървала от трупа. Единствено пасторът може би е бил заподозрял нещо.

Изчезването на младата жена било една от мистериите, които съживявали клюките в градчето дълги години. Съпругата на пастора живяла дълго и безметежно със своя грешен съпруг и, докато била жива, никой не се и досетил за престъплението й. Единствената й грешка била, че си водела дневник, в който пишела всеки ден. Рецепти и църковни проблеми се преплитали с описание на убийството и така историята се разчула. Дневникът, разбира се, по-късно загадъчно изчезнал.

Единственото явно доказателство бил разкритият през тридесетте години на този век скелет на млада жена без ковчег в една подземна крипта зад църквата. Но тогава пасторът и съпругата му били отдавна мъртви и разкритието, съпътствано от преданието за прелюбодеяние и убийство, било по-скоро вълнуващо и скандално, отколкото ужасяващо. По-възрастните хора в града се кълнат, че наистина е бил открит такъв скелет.

Но най-страшната част от цялата история беше, че в дъждовна нощ, в каквато се предполага, че е било извършено убийството, местните шегобийци твърдяха, че се чувало как органистката свирела в църквата и очаквала своя любим.

Леля Вир, която никога не бе лъгала през живота си, казваше, че самата тя била чувала призрачната музика, когато била младо момиче. Била се промъкнала в двора на църквата с няколко свои приятелки, уплашени и нервни, за да видят призрака лично, но щом стигнали до един от прозорците, до ушите им долетели звуците на орган и те побягнали, колкото им държат краката.

Години по-късно, когато леля Вир разказваше историята за кой ли път на своите племенници, тя бе все така страшна, че Рейчъл я побиваха тръпки от ужас.

Лунната светлина огряваше кулата на църквата. В сенките на сградата като че ли се придвижи призрачна фигура. Рейчъл погледна, погледна отново и бе убедена в този страховит момент, че действително е видяла нещо. Разбира се, там нямаше нищо. Знаеше го така добре, както и името си. „Това е само въображението ми — окуражи се тя. — Нищо повече от въображение.“

Когато стигна до портата на „Уолнат Гроув“ и подкара по дългата алея в имението, сърцето й почти си бе възвърнало нормалния пулс. Докато обаче не видя, че цялата къща свети — почти всички прозорци, с изключение на спалнята на баща й.

Нещо се бе случило. Обзе я паника.

Спря колата и спирачките й изскърцаха. Изскочи от нея и се забърза към входната врата.

— Къде, за бога, беше? — изсъска ядовито майка й, огледа я и очите й се разшириха от това, което видя.

— Какво се е случило? С татко ли?

Рейчъл мина покрай нея с пребледняло лице и изпълнено с тревога сърце.

— Баща ти е добре — каза мрачно Елизабет и продължи да я изучава от глава до пети.

Под силната светлина на полилея Елизабет не пропусна нищо — нито омачкана й пола, нито разрошената й коса, нито леко подутата й долна устна.

— Беки е. Пристигна преди един час с момичетата. Плаче непрекъснато и не казва нито дума, за да мога поне да се досетя, какво се е случило. Може би ти ще успееш.

— Беки — въздъхна Рейчъл с облекчение.

Каквото и да я терзаеше, поне никой не бе мъртъв. Кръвта й се бе смръзнала при тази мисъл. Макар и да знаеше съвършено добре, че баща й никога няма да се възстанови, а състоянието му ще продължава да се влошава умствено и физически до смъртта му от безмилостната болест, тя все още потръпваше от страх, че би могъл да си отиде от този свят.

— Къде е тя? — попита.

— В библиотеката. Запалих огън и й направих горещ шоколад, но не иска да говори с мен. Само плаче.

— Ще отида при нея.

— Почакай малко. — Елизабет я хвана за ръката. — Преди това искам да зная къде си била. Минава полунощ. Нито едно заведение в града не е отворено толкова до късно и не ми казвай, че си била с Роб, защото той те търси, за да те покани на пикника за Деня на труда.

Майка й така я пронизваше с поглед, че Рейчъл усети как се изчервява.

— Аз съм голяма, майко. Ако искам да остана навън и след полунощ, това си е лично мой проблем.

Лицето на Елизабет се изопна.

— Не те разбирам вече, Рейчъл. Винаги си била така разумна, така сигурна за всичко. Но напоследък имам чувството, че въобще не те познавам. Заради този Харис е — откакто се върна в града, ти се промени. Била си с него тази вечер, нали?

Елизабет като че ли се опитваше да прочете тайната в очите на дъщеря си.

— И какво, ако съм била с него, майко? — отвърна Рейчъл тихо. — Нима това е толкова ужасно?

Мълчаливо освободи ръката си и се качи в библиотеката при сестра си.