Карън Робърдс
Едно лято (16)

XVI

— О, това не е ли госпожица Грант — каза той с подигравателна усмивка, като я огледа. — Влизай, влизай.

Отвори вратата по-широко и отстъпи назад с демонстративен израз на гостоприемство, но се спъна в килима и замалко да падне. Изруга тихо. Зад гърба му огромното сиво-кафяво куче престана да лае, оголи зъбите си и започна да ръмжи страховито към Рейчъл. Тя се сви назад. Шокът и страхът отдавна бяха изместили гнева й.

— Не му обръщай внимание. — Джони проследи втренчените й очи и махна към животното. — Това е просто Уулф. Седни, Уулф!

То обаче не се подчини на командата и продължи да ръмжи. Джони се начумери.

— Лошо куче — каза не твърде убедително.

Като измърмори нещо съвсем тихо, пусна дръжката, сграбчи песа за врата и го повлече към спалнята. Стъпките му бяха несигурни и от време на време се олюляваше на една страна. На Рейчъл не й трябваше много въображение, за да си представи, как кучето се освобождава, обръща се и скача към гърлото й. Остана притисната към стената на стълбищната площадка, докато то не бе затворено в спалнята. Едва тогава влезе в апартамента.

— Какво беше това? — обърна се към Джони, който се върна в хола.

— Това ли? О, искаш да кажеш Уулф. Той ми е наследство. Моето единствено наследство от стария.

Джони избухна в пиянски смях, от който Рейчъл би трябвало да побегне и да се скрие, ако имаше поне малко здрав разум. Той се строполи върху дивана.

— Ти си пиян!

Рейчъл затвори вратата, влезе в стаята и го изгледа строго. Усети миризмата на уиски и върху страничната масичка забеляза една почти празна бутилка.

— Да…

Главата му клюмна назад, а дългите му крака се опнаха върху бежовия килим. Беше без обувки, а белите му спортни чорапи бяха мръсни. Бялата тениска се бе измъкнала от джинсите му. Косата му не бе вързана. Катраненочерните кичури се спускаха почти до раменете му. Очите му искряха неспокойно. Брадата му бе набола, вероятно не се бе бръснал, откакто го бе видяла за последен път. Изглеждаше като скитник, но и много секси.

Странно, но Рейчъл ни най-малко не изпитваше страх от него. Дълбоко в очите му тя прочете истинска болка.

— Чу за стария, нали? — попита я безизразно.

Посегна към бутилката, вдигна я към устата си, отпи голяма глътка и се изтри с ръка. После остави бутилката прекалено внимателно обратно на масата.

— Кайма. Ето какво е сега, кайма. Превърнат в кайма от някакъв проклет влак.

— Бях на погребението му тази сутрин… — отвърна Рейчъл, без да го изпуска от очи. — Службата беше много хубава.

Джони се изсмя отново, пресилено.

— Обзалагам се, че си била единствената.

Рейчъл поклати глава.

— Имаше и други. Ял ли си нещо напоследък?

Джони сви рамене.

— Пяха ли му химни и молитви?

Тя кимна.

— Би ли хапнал малко бъркани яйца и препечен хляб?

Джони размаха яростно ръка.

— Ще престанеш ли да ми досаждаш с тази скапана храна? Искам да знам кой друг беше там? Бак появи ли се?

Като заобиколи краката му, Рейчъл безпрепятствено взе бутилката и тръгна към кухнята.

— Не.

Изчезна и през следващите десет минути приготви бъркани яйца, препечен хляб и кафе от провизиите, които знаеше, че ги има. Когато бе идвала за последен път до апартамента му предишната вечер, бе заглушила съвестта си и бе използвала резервния си ключ, за да влезе. Бе се питала какво би могла да завари, но апартаментът бе празен. Всичко бе изглеждало така, като че ли обитателят му току-що е излязъл и ще се върне всеки момент. Само че той не се бе появил цели два дни.

Когато Рейчъл излезе от кухнята с пълна чиния в едната си ръка и чаша черно кафе в другата, Джони продължаваше да седи така, както го бе оставила — с опънати крака и отметната назад глава. Но очите му бяха затворени. За миг си помисли, че е заспал.

— Ходих в Детройт, да съобщя на Сю Ан — каза той внезапно и отвори очи, когато Рейчъл постави чинията на масичката, където бе бутилката и му подаде кафето.

Джони взе чашата с треперещата си ръка и горещата течност се разля върху джинсите му. Той изпсува и изтри с другата си ръка мокрото петно. Рейчъл му помогна.

— Няма телефон. Не можела да си го позволи. Живее от социални помощи, с три деца. И е бременна дотук — Джони очерта дъга над плоския си корем. — В апартамент с две стаи и съборена тоалетна. Приятелят й — този, от когото чака дете, се появи, докато бях там. Мръсник, пройдоха, и се отнася с нея и с децата като с боклук. Исках да му извия врата. Но не го направих. Каква полза щеше да има? Господи, тя е само на двадесет и четири.

Той говореше бързо, накъсано, главата му бе все така отметната върху облегалката на дивана, очите му вперени в тавана. Рейчъл се опита да го успокои и поднесе чашата с кафето към устните му.

— Ето. Изпий това.

Джони не й обърна внимание.

— Дадох й, колкото пари имах. Исусе, не бяха толкова много. Децата изглеждат толкова зле. Така мършави. Тя — също, с изключение на огромния й корем. И навсякъде бе пълно с мухи, защото мрежата на прозореца беше с дупки и беше горещо като в ада. И си помислих, че в пандиза ми бе много по-добре. Че то си е истински курорт в сравнение с дупката, където живее тя.

Джони се изсмя горчиво. Рейчъл го докосна по ръката. Най-голямата й грижа в момента бе, да го накара да поизтрезнее, за да може да хапне нещо. Подозираше, че не бе ял цял ден, а може би и в неделя също, макар че вероятно сестра му бе приготвила нещо.

— Джони, моля те, изпий това. Имаш нужда от малко кафе.

Погледът му се плъзна към нея. Очите му бяха трескави.

— Представа нямаш, от какво се нуждая. Как би могла? Искала ли си някога нещо? По дяволите, не! Ти и твоята голяма къща, и хубавите ти думи, и добрите ти родители — какво знаеш ти за хора като мен?

— Зная, че те боли — гласът й бе нежен, но думите й като че ли го жилнаха.

Той премига и устата му се изкриви подигравателно.

— Да. Боли ме. По дяволите, да! Защо не? И аз съм човек, като всички други. И мен ме боли.

Изправи се рязко и преобърна масичката пред дивана само с един гневен замах. После изгледа Рейчъл — злобно, диво. Дори фактът, че леко се олюляваше, не направи по-малко заплашителна позата му, когато се надвеси над нея.

Тя го изгледа спокойно.

— По-добре ли се чувстваш?

Джони се вторачи в нея и изведнъж яростта в очите му се смекчи и премина в нещо друго. Прекара пръсти през косата си и изруга тихо.

— Господи, защо не се страхуваш от мен?! Трябва да се страхуваш. Всички се страхуват — простена той.

Изведнъж коленете му като че ли омекнаха, отпусна се и се свлече тежко на пода в краката й, почти с гръб към нея.

— Не се страхувам от теб, Джони. Никога не съм се страхувала — каза Рейчъл, защото това бе самата истина и защото мислеше, че сега му трябваше да чуе точно това.

Джони се обърна към нея и уморена усмивка просветна за миг в очите му. После отпусна главата си назад и я подпря на коленете й.

Докато гледаше тази несресана черна глава и усещаше тежестта й до голите й колене, Рейчъл внезапно изпита силно, почти болезнено състрадание. Остави чашата с кафето на страничната масичка и започна нежно да милва косата му.

— Толкова съжалявам за баща ти, Джони.

Той отново се изсмя грубо.

— Сю Ан каза, че не би дошла на погребението му, дори да живеела в съседната къща. Каза, че мразела стария негодник. Бак го мразеше също — обадих му се. И аз го мразех. Да върви по дяволите.

Нещо в тона му я прониза в сърцето. Продължи да го гали по главата. Нямаше представа, дали въобще усещаше докосването й. Джони продължаваше да говори с дрезгав, хриптящ глас, като че ли се задушаваше.

— Грейди… Грейди. Той биеше Грейди най-жестоко. Бак беше твърде голям, аз твърде подъл, а Сю Ан — момиче. Все още виждам нещастния малък Грейди. Не беше много висок — слабичко, хилаво същество с буйна черна коса — все още виждам как старият смъква панталоните му и го налага с колана си. Чувам как Грейди пищи, а после преставаше да пищи, защото старият го блъскаше в стената, докато не млъкнеше. Никога не можа да разбере защо баща ни го мразеше най-много от всички. Само да го мернеше край себе си, и му удряше един. Бедното дете се криеше в килера, ако не бе успяло да се измъкне през вратата, преди старият да се прибере.

Джони спря, за да си поеме дълбоко дъх. Рейчъл не каза нищо, само продължи да го милва по косата и да слуша. По начина, по който той се взираше в пространството, даже не бе сигурна, че си спомня за присъствието й.

— О, Грейди! Бяхме близки с него, знаеш ли? Дори не ме пуснаха да отида на погребението му. Удавил се. Не можех да повярвам. — Джони се засмя, но звукът по-скоро приличаше на ридание. — Малкият плуваше като риба. Единственият спорт, в който бе наистина добър. Мисля, че е мечтаел за смъртта. В пандиза четях много — по дяволите, нямаше какво друго да се прави — и попаднах на доста книги по психология. Повечето от тях не ставаха и за тоалетна хартия, но някои бяха добри. Грейди бе нараняван като дете. Той имаше повече счупени кости, отколкото всички от нас, взети заедно. Старият дори веднъж го гори със запалката си. Не му пукаше. Никога не го заведе на лекар и детето остана цялото в белези по краката и гърба — до деня на смъртта си. Мисля, че Грейди е страдал прекалено много, задето майка ни напусна. А баща ни го мразеше и е искал да умре. Мисля, че затова се е удавил. Искал е да умре. По дяволите, мен ме затвориха за убийство, а на стария никой никога не му направи нищо. А той бе сто пъти по-виновен от мен. Никога. Никой. Не направи нищо. Знаеш ли, че Грейди беше така наплашен от него, че само старият да го погледнеше, и горкото момче се напикаваше в панталоните си? Дори когато беше юноша също. Един поглед и Грейди пишкаше като бебе. Някой трябваше да му помогне. Някой трябваше да го отведе от кучия син. Но на никого не му пукаше.

Със свити челюсти, Джони млъкна изведнъж и затвори очи. Главата му тежеше на коленете й. Рейчъл бе ужасена от изповедта му. Седеше притихнала, дори ръката й бе замръзнала в косата му. Беше подозирала насилие, но това излияние на чувствата — така непосредствено, така вледеняващо, бе много повече от всичко, което бе предполагала. Тази болка бе страшно реална.

— По дяволите, може би част от вината е и моя. Никога не казах на никого. Никой от нас никога не каза. Спомняш ли си, когато ме попита, дали баща ни не ни бие? Аз ти се изсмях в лицето, нали? Изсмях се, защото се срамувах прекалено много да ти призная истината. Всички ни смятаха за боклук. Не исках да им потвърдя, че са прави. Мразех всички бели хора, които гледаха с пренебрежение на нас. Ако знаеха истината, щяха още повече да ни презират. Той беше проклет пияница и ни биеше, и ние не искахме никой да знае за това.

Дишането му се учести, Джони се изправи внезапно, повдигна главата си от коленете й и се обърна така, че да срещне погледа й. Хипнотизирана от накъсаната му изповед, Рейчъл не можеше да измисли какво да каже, само го гледаше със смесен израз на ужас и съжаление.

— Знаеш ли, ти беше единствената учителка, която някога ме попита за това? По дяволите, ние имахме толкова много синини, колкото коледна елха — украшения, — и никога нито един-единствен човек не си направи труда да попита за тях. Знаеш ли защо? Защото ние бяхме боклук, ето защо, и никой не се интересуваше. Но ти попита. Господи, не исках да разбереш, че старият ме бие. Ти беше толкова…

Очите му се присвиха, заискриха и Джони спря рязко, като че ли осъзна какво щеше да каже. Продължи след секунда или две:

— Когато се прибрах един ден вкъщи, той нападна Грейди, а аз него. Вкопчихме се един в друг жестоко — помниш ли, отсъствах почти до края на седмицата? И не мога да кажа, че победих. Но старият разбра, че и аз ще се бия, и не беше толкова бърз с юмруците или с колана си след това. Само проклетата му уста — и понякога това болеше повече. Наричаше ни педерасти, а Сю Ан — курва. Нищо не можех да направя, за да не ме мисли за педераст.

Замълча отново и си пое мъчително дъх. Ръцете му се впиха в полата покрай бедрата й, а пръстите му започнаха да мачкат плата. Очите му горяха, като че ли в дъното им пламтяха огньовете на пъкъла.

— Той беше проклет пияница, кучи син и всички го мразеха. Само не и аз. Мислех, че го мразя, но когато го видях проснат на онази маса, целият накълцан…

Пак отново си пое конвулсивно дъх и Рейчъл с изумление разбра, че това бе ридание.

— Открих, че обичам стария негодник, въпреки всичко, дано да изгори в пъкъла!

Джони стисна зъби като при непоносима болка, очите му блестяха диво. Сведе глава. Лицето му се допря до скута й, а пръстите му продължаваха да мачкат полата й, като че ли никога нямаше да я пуснат.

Широките му плещи се надигнаха. Отчаяните вопли, заглушавани в скута й, разкъсваха сърцето на Рейчъл. В очите й напираха сълзи и отново започна да милва косата, раменете, гърба му и едва чуто да изрича някакви утешителни слова, които едва ли биха могли да облекчат болката му.

— Всичко е наред сега. Всичко е наред — повтаряше отново и отново.

Джони като че ли не чуваше нищо, само сгуши лицето си още по-плътно в нея. Дрезгавите, приглушени звуци продължаваха и Рейчъл се наведе, допирайки бузата си до косата му. Ръцете й се обвиха около врата му, притисна го към себе си, като се опитваше, колкото може, да го успокои.

Най-после като че ли мъката му попремина и той застина неподвижен в скута й, докато Рейчъл милваше косата и ухото му.

Двамата останаха дълго в тази поза. После тя усети, че Джони се съвзема. Изведнъж вдигна главата си. Две зачервени, подозрителни, влажни очи блеснаха срещу нея, издаващи изтерзаната му душа. Почувства се неловко от изгарящия му поглед и отдръпна ръката си.

— Знаеш ли за какво си мечтаех в затвора? — попита я с хриптящ глас. — Мечтаех си за теб. Ти беше единственото чисто, добро и почтено нещо, останало в живота ми, и аз си мечтаех за теб. Представях си какво ли би било да те разсъбличам, как ли би изглеждала гола, и какво ли би изпитала, да те любя наистина добре. Мечтаех си за това още в училище. Всъщност, през последните четиринадесет години почти всяка нощ съм си мечтал за това.

Рейчъл отвори уста шокирана. После онемяла се вторачи в него с разширени зеници, а сърцето й като че ли щеше да изскочи от гърдите й. Гърлото й пресъхна.

— Уморих се да мечтая…

Джони плъзна ръцете си по бедрата й под полата и я придърпа към себе си.