Карън Робърдс
Едно лято (13)

XIII

Малко след два часа същата нощ Джони бе в отвратително настроение. Увеличи скоростта на мотора си, докато се носеше из безлюдните улици на Тилървил, и злорадо се наслаждаваше на бръмченето, което му подсказа, че заглушителят трябва да се поправи. Беше хубава нощ, топла и почти безоблачна. Пътят бе осветен от меките лъчи на луната. Нямаше нужда от улични лампи, а те и без друго бяха оскъдни в Тилървил. Градчето бе малко и затънтено. Това не би било толкова лошо, ако не бе гордостта на по-влиятелните личности, че са го запазили такова. Мислеше си, че ако успееше да разреши проблемите си, преследвали го през последните десет години, щеше да се измъкне оттук, преди това място да е изсмукало жизнените му сили.

Бе приятно да усеща студения вятър с лицето си и голите си ръце. Моторът под него бе бърз, мощен, и негов собствен. Стомахът му бе пълен, беше изпил може би повече бира, отколкото трябваше, а после бе правил и любов. Защо тогава се чувстваше като стар, изгнил боклук?

Много добре знаеше отговора, но от това не му ставаше по-леко.

Жената, с която се бе любил, не беше тази, с която копнееше да го направи. Гленда му бе стара приятелка и имаше хубаво тяло, а Джони не отхвърляше нищо, което му се изпречваше на пътя след толкова много години на въздържание. Но не Гленда го караше да се стяга целия само като я погледнеше.

А Рейчъл. Госпожица Грант. Учителката. Беше я харесвал още в гимназията. Тя щеше да бъде шокирана, ако тогава имаше възможност да надзърне в мислите на юношата, на когото бе преподавала английска литература. Той прекарваше почти всеки час от деня и голяма част от нощите си също, като си представяше как ли изглежда гола. Какви ли звуци ще издава, ако се любеше с него.

Но не направи нищо повече от това — да си въобразява. Беше възприел като религия идеята, че тя е много над него и че по-скоро би подскочил до луната, отколкото да свали бикините й. Пък и разликата в годините, разбира се. На шестнадесет и седемнадесет, и осемнадесет, петгодишната разлика му се струваше като четвърт век. Да не говорим за факта, че Рейчъл бе учителка, а той един от учениците й — абсолютно табу. Но най-непреодолимото препятствие, поне в неговите очи, бе несъпоставимото им положение в живота. Рейчъл и нейното семейство имаха пари. Притежаваха огромна, стара къща, хубави коли, градинар, икономка. Що се отнасяше до Джони, откакто се помнеше, от самото си раждане, знаеше, че той и семейството му са бедни „бели боклуци“. Целият град ги презираше. Другите деца се подиграваха на вечно пияните му родители, на закърпените му дрехи и на не съвсем чистото му тяло и не го канеха на рождените си дни. Когато порасна достатъчно, за да се грижи за себе си, те се отнасяха почтително с него, но все пак най-добрите, тези, чиито родители им проверяваха домашните, налагаха им вечерен час и някой ден щяха да ги изпратят и в колеж, го заобикаляха. Джони се движеше с лошите и стана най-лошият от всички.

Рейчъл Грант не би се влюбила безумно в някой като него.

Джони се усмихна, като си спомни какво дете бе бил тогава. Имаше планове, големи планове. Щеше да напусне Тилървил веднага щом завършеше училище, да замине в голям град и да натрупа състояние, въпреки че никога не бе могъл да си представи как точно. На времето тези подробности нямаха значение. Важното бе, че когато се върнеше богат, щеше да командва всички сноби в клубовете, те щяха да ходят със сведени глави пред него и семейството му и щеше да сполучи по някакъв начин да накара госпожица Рейчъл Грант да го заобича. С присъщата на младите увереност, не виждаше нищо невъзможно в мечтите си.

Но съдбата си имаше начини да подрязва крилете на хората и той не бе изключение. Бяха му откраднати десет години от живота. Сега нямаше да губи нито минута повече. Искаше да изживее всичко, което бе пропуснал — да яде и да пие, да чете, да работи и да прави любов. Мечтите му бяха много по-малки, но все пак бяха мечти и Джони не се бе отказал да ги осъществи.

Най-голямата от всички бе да вкара госпожица Грант в леглото си. Ако начинът, по който се бе прилепила към него тази вечер, бе показателен, щеше да успее рано или късно.

Може да не бе достатъчно изискан да седне на вечеря с нея, но беше достатъчно добър да я люби така, както никой досега.

Моторът вече се носеше с рев по главната улица и железарският магазин се виждаше. Намали скоростта, когато забеляза паркирана полицейска кола точно отпред. Двигателят й бе изгасен, а фаровете изключени — в противен случай щеше да я зърне много по-рано. Очите му се присвиха и си помисли за миг, дали да не натисне газта и да профучи покрай нея. Но в Тилървил нямаше къде да отиде и дори да им се изплъзнеше тази вечер, полицаите знаеха къде да го намерят на сутринта.

Зави към паркинга и спря, без да изгаси двигателя. Полицаят излезе от колата си и тръгна към него. В ръцете си държеше метално фенерче, за което Джони знаеше от опит, че лесно се удължаваше и ставаше като палка. Ченгето бе високо, силно и като наближи, Джони разпозна шерифа Уийтли. Същият, който бе шериф и когато го арестуваха за убийството. Не кой знае колко блестящ, но поне принципно честен. Помисли си, че не трябва да се страхува от непровокиран бой.

— Какво искаш? — нападателно го попита.

— Можеш ли да изключиш двигателя?

Джони се поколеба, после се подчини. В настъпилата тишина слезе от мотора и го подпря на стъпенката. После си свали каската, пъхна я под мишница и се обърна с лице към шерифа.

— Нарушил ли съм някой закон, който не си спомням?

— Пил ли си?

— Може би. Не съм пиян. Ако искаш да ме провериш, давай!

Уийтли поклати глава.

— Не мисля, че си толкова глупав, макар да съм бъркал и преди.

Двамата замълчаха и се загледаха подозрително. Имаше нещо странно в поведението на полицая, нещо колебливо. Джони не бе свикнал на подобно отношение от представителите на закона и застана нащрек.

— Ще ми казваш ли нещо, или си излязъл просто така да се полюбуваш на звездите?

— Хубав език имаш, нали? — Уийтли присви устни и го тупна по крака с фенерчето. — Имам лоши новини.

— Какви лоши новини?

— Стана инцидент.

— Инцидент?

„Рейчъл!“ Името й незабавно изплува в мислите му, което бе глупаво. Ако се беше случило нещо с нея, той щеше да бъде последния човек, на когото да съобщят.

— Да. Лош. Баща ти.

— Татко?

— Да.

Джони се почувства така, като че ли бяха изкарали въздуха му. Едва намери сили да изрече единствената уместна дума.

— Мъртъв?

— Да. Мъртъв. Блъснал го е влак, там, където линията пресича пътя, недалеч от къщата му. Изглежда е бил пиян, но още не сме сигурни.

— О, Господи!

Джони не бе възнамерявал да издаде дори и с това възклицание чувствата си — не и пред едно ченге. Но не успя да се сдържи. Новината го смаза. „Баща ми, старият, свадлив пес е мъртъв!“

Затвори устата си плътно и се застави да диша през носа си. Беше се научил как да се справя с подобни кризи. Знаеше, че ако успее да диша по този начин, кризата ще отмине.

— Не ми е приятно да те моля за това, но ни трябва някой да идентифицира тялото. Просто формалност, няма съмнение кой е, но…

— Разбира се.

— Ще те откарам. Ела.

За първи път през живота си Джони се возеше в полицейска кола, без да е арестуван.