Карън Робърдс
Едно лято (10)

X

Концертът, състоял се под една обширна шатра близо до малкото езеро, бе много хубав. Или така се говореше след това.

Изгарящата топлина, която се бе разляла по тялото й от думите на Джони, вече почти бе изчезнала, когато добре облечените посетители напускаха местата си, за които бяха заплатили по триста долара. Докато слушаше Моцарт и Шопен Рейчъл си представяше, какво ли би било да се люби с Джони Харис. Трябваше да положи доста усилия, за да прогони еротичните сцени, които танцуваха пред очите й. От внезапното, чисто сексуално привличане гърдите й бяха набъбнали, а слабините й отмалели. До края на концерта бе успяла да се овладее до такава степен, че сега само тялото й копнееше леко за ласки, но ясно съзнаваше, че нещата не се развиваха както би желала. Бе немислимо да има за партньор в леглото си Джони Харис, колкото и секси да го намираше. Никога не се бе впускала в безразборни любовни авантюри и никога нямаше да спи с някого, колкото и съблазнително привлекателен да беше, само за да задоволи чисто физическото си желание. На нейните трийсет и пет години, с примера на сестра си и трите й сладки дъщери, когато си мислеше за някой мъж, Рейчъл си представяше брак и деца. Вероятността Джони Харис да й предложи това, бе на практика нула.

Въпреки дълбокото й убеждение, че той не бе извършил престъплението, за което бе изпратен в затвора, фактът си оставаше, че е съден. Това позорно петно от живота му никога нямаше да бъде заличено. Нито дълбокото убеждение на хората от градчето във вината му. Само разкриването на истинския убиец би могло да промени нещата, но Рейчъл трябваше да си признае, че подобна развръзка бе малко вероятна. След арестуването на Джони, бе прекарала много време в търсене на алтернативни обяснения за смъртта на Мерибет и бе обмисляла всички възможни варианти. Не можеше да си представи някой, когото познаваше, да извърши такова ужасно престъпление и всеки „следващ злодей“, за когото си мислеше, изглеждаше по-неподходящ от предния. Най-правдоподобната й хипотеза бе, че убиецът е бил гастрольор в града, който търси за жертви млади момичета.

Но в затънтеното провинциално градче дори и това изглеждаше невероятно.

Когато отговори на писмото му, Рейчъл пишеше на Джони Харис, когото помнеше. Един от бившите й ученици, който имаше влечение към литературата и поезията, като нея самата, въпреки че старателно се опитваше да го прикрива. Да се четат книги не бе престижно сред младите, а с поезия се занимаваха само сълзливите момичета. Това увлечение толкова много го бе смущавало като юноша, че той криеше страстта си към напечатаните страници като някакъв таен порок. Но понякога, когато го срещнеше без необузданите му приятели, Рейчъл бе успявала да го въвлече в разговор за литература и поезия и оттам тръгваха много теми за разговор — личности, политици, религия. Докато говореше, Джони се оживяваше, като разкриваше една черта от характера си, която малко хора бяха успели да забележат.

Нещо в него я бе привлякло още тогава — проблясък на необичайна интелигентност и чувствителност, като мъждукането на запалена свещ, който прозираше понякога през маската му на присмехулна грубост. Бе убедена, че си заслужаваше да се помогне на момче като Джони Харис. На времето се бе надявала да го спаси от участта, предопределена от произхода му и потискащата бедност.

Но желанията невинаги се сбъдват. Неговата необузданост, за която неведнъж го бе мъмрила в онези отдавна отминали дни, бе доста силен аргумент за присъдата му, почти като всяко неоспоримо доказателство, защото в действителност имаше твърде малко улики и неоспорими доказателства. Най-страшното бе признанието му, че последен е видял Мерибет Едуардс жива. Момичето се бе измъкнало през онази фатална нощ, за да се срещне с него, въпреки волята на родителите си. Джони твърдеше, че си е тръгнала около два през нощта и той я е наблюдавал, докато е вървяла към задната врата. Не я изчакал да влезе, а се качил на мотора си и потеглил.

На следващата сутрин Мерибет бе намерена в една канавка до пътя, а тялото й бе покрито с кръв и цветове от жасмин.

Джони се бе клел многократно, че не я е убил. Не му повярваха; на него никога не му вярваха. Поне не и хората в Тилървил.

Не можеше да се люби обаче с него, колкото и тайно тази идея да я съблазняваше. Дори никога да не бе осъждан за убийство, пак бе немислимо. Рейчъл беше по-възрастна от него с пет години, а освен това, бе й бил ученик. Целият град би се разлюлял от подобен скандал.

Майка й би умряла.

— Много си мълчалива тази вечер — прошепна близо до ухото й Роб, докато вървяха по осветената от лунните лъчи пътека край езерото.

Бе я прегърнал през талията. И други двойки се движеха пред тях, като се любуваха на светлините от едната страна на алеята и на панорамата от ярки звезди на небето. Нощта бе топла, чакълът скърцаше под краката им и неясното отражение на луната в гладката повърхност на водата бе така приятно, че можеше да успокои и най-тревожните мисли.

Рейчъл реши твърдо да не се разстройва повече заради Джони и се притисна към Роб.

— Предполагам, че съм просто изморена.

— Винаги можем да отидем у нас и да… се отпуснем.

Тя съзнаваше много добре какво й предлага. Странно, до преди два дни си представяше, че вечерта им ще завърши точно с това. Но сега тази идея не я привличаше. „Спи по-добре с мен“ — като че ли стенещият вятър довяваше шепота на Джони.

— Студено ли ти е?

— Не.

— Добре.

Като се възползва от прикритието на един висок северен бор, Роб я придърпа встрани от пътеката и я целуна по устата. Рейчъл си наложи да се отпусне в обятията му и да го прегърне през врата. За пръв път, когато езикът му докосна нейния, тя почувства нещо като натрапване. Инстинктивно понечи да се отдръпне.

Трябваше да си напомни, че Роб бе бъдещето й. В град като Тилървил не можеше да се намери по-добра партия за съпруг и баща. А тя искаше и двете.

— Хей, влюбени пиленца, престанете. Имам идея.

Гласът беше на Дейв Хенли, зъболекарят, който заедно със съпругата си, Сюзън, ги бяха придружили на концерта. Дейв беше най-добрият приятел на Роб. Рейчъл го харесваше, но повече бе привързана към Сюзън, с която дружеше още от ученическите им години. Знаеше, че и двамата се надяваха тя и Роб да се оженят.

— Избий си я от главата, Хенли. Не виждаш ли, че сме заети?

Отговорът на Роб бе добродушен и той пусна Рейчъл. Тя трябваше да признае пред самата себе си, че краят на целувката му й донесе голямо облекчение. Отдръпна се от него и се приближи до Сюзън, която й се усмихна заговорнически.

— И каква ти е идеята? — обърна се към Дейв.

— Наскоро са открили ново заведение на магистрала 21. Мисля, че се казва „Ураганът на О’Ший“. Имало хубава музика и танци и…

— Пиене — довърши Сюзън, а гласът й звучеше като на представител на съпротивата против сухия режим в окръга, където се намираше Тилървил.

Това правеше съблазънта на алкохола почти неустоима.

— Оу! — възкликна Рейчъл, като се засмя на преувеличения ентусиазъм на приятелката си.

— Искаш ли да отидем? — попита Роб и я хвана за ръката.

Усмихваше й се и тя си помисли, сигурно за стотен път, какъв достоен човек е Роб. И каква глупачка е, за да не се обвърже с него. Само в книгите звънтяха камбани, излитаха ракети и ангелски хорове пееха, когато жената намираше господин Подходящ. Всъщност, само в книгите имаше господин Подходящ. В истинския живот повечето жени бяха готови да се задоволят с господин Достатъчно Добър.

— Разбира се, защо не?

Щеше да отложи поне с час или два решението си, дали да позволи на Роб да я отведе в леглото си тази вечер. С гузна съвест, инстинктът й още отсега крещеше не.

Пътуването по магистрала 21 им отне около двадесет минути. Когато завиха на паркинга пред „Ураганът на О’Ший“, Рейчъл не се изненада от големия брой коли. В околностите на Тилървил нямаше много подобни нощни заведения, за да се конкурират. Дори последната прожекция на кината бе от девет часа.

Оглушителната музика достигна до тях преди още да се приближат до вратата.

Заведението бе реконструирано от автосервиз и гараж. Беше с панелни стени, боядисани в яркочервено. Над тях откритите електрически съоръжения и водопроводни тръби бяха тъмносиви като недовършения таван. Подът беше дървен, на много нива. По стените проблясваха неонови надписи, рекламиращи всичко от Милър Лайт до Бийтълс. Двама буйни певци и дългокрака блондинка в яркожълт атлазен костюм водеха шоуто.

„Извикай! Хайде, скъпа, извикай! Хайде, скъпа!“

Дрезгавата мелодия изправи публиката на крака — всички пееха или по-скоро ревяха. Новопристигналата компания си проправи път край задната стена на най-високото ниво. От четирите нива, всяко с около четиридесет сантиметра по-ниско от предното, трите бяха пълни с посетители, тропащи с крака, размахващи юмруци из въздуха, виещи. Дансингът бе най-ниско, претъпкан с извиващи се спираловидно тела.

— Тук всички са необуздани! — констатира Сюзън.

— Много повече от необуздани! — подкрепи я Дейв.

Роб хвана Рейчъл за ръката и я притисна плътно към себе си, като че ли се страхуваше да не я загуби в това стълпотворение. За щастие една маса тъкмо се освобождаваше. Дейв я зае триумфиращо.

— Какво искате да ви донеса? — Сервитьорката, с табла в ръка, веднага застана до тях.

Поръчаха си. Рейчъл никога не бе изпитвала нужда от алкохол, но си поръча дайкири. Намираше го за доста приятно и можеше да прекара цялата вечер, като си отпива бавно от него.

Докато им сервират пиенето, Роб вече се мръщеше на гръцката музика. На Рейчъл би й доставило по-голямо удоволствие, ако бе с един или два децибела по-тиха, но ритъмът бе заразителен и тя си затактува под масата. Дейв си похапваше пуканки и поглъщаше жадно бърбъна и колата си, докато Сюзън и Рейчъл оглеждаха посетителите наоколо. Някои от жените бяха облечени доста предизвикателно — с тесни, впити минижупи, мрежести чорапи и блузи, обшити с пайети. Под мигащата светлина, която осветяваше дансинга, пайетите блестяха като истински скъпоценни камъни.

— Мили Боже, можеш ли да си представиш да носиш нещо подобно? — изрева Сюзън в ухото на Рейчъл, като посочи към една грациозна жена с кожена къса пола и невероятно червена коса, която мина покрай тях.

Блузата й бе черна и съвсем прозрачна, само с малко пайети на някои „стратегически“ места. Беше съвсем очевидно, че отдолу нямаше нищо. Рейчъл поклати глава и погледът й проследи жената до дансинга, където тя се понесе в ритъма на музиката. Докато наблюдаваше гъвкавите й движения почти шокирана, вниманието й бе привлечено от висок, слаб, мускулест мъж и една блондинка. Двойката се извиваше в почти чувствена необузданост, която наподобяваше по-скоро любовна игра, отколкото танц. Светлините просветнаха отново и осветиха дансинга за няколко секунди.

Тези секунди се оказаха достатъчно дълги. Рейчъл изпита усещането, че някой я бе ударил в стомаха, когато разпозна Джони Харис. Тази гарвановочерна опашка, така непривична за Тилървил, широките плещи, слабите, дълги бедра — бе невъзможно да бъдат сгрешени. Когато светлините проблеснаха пак, дори успя да познае и партньорката му — Гленда, сервитьорката от „Часовника“.