Джоузеф Конрад
Тайфун (3)

III

Джукс беше бърз и похватен, колкото половин дузина млади моряци, които можеш да хванеш, ако хвърлиш мрежа във водата; и макар да бе донякъде изненадан от внезапния порив на първата вихрушка, той се бе окопитил моментално, бе извикал хората и ги бе разпратил бързо да затворят всички люкове по палубата, които бяха останали незатворени тази вечер. Викайки с бодрия си гръмък глас: „Бързо, момчета, помагайте!“, той бе начело в работата, като си казваше, че тъкмо това е очаквал.

В същото време обаче започваше да съзнава, че това в действителност е повече, отколкото бе очаквал. От първото раздвижване на въздуха, което той почувствува по бузите си, бурята сякаш придоби непрекъснато увеличаващия се устрем на лавина. Високи пръски обхващаха „Нан-Шан“ от носа до кърмата и изведнъж обичайното люлеене на кораба премина в мятане и гмуркане, сякаш той бе обезумял от страх.

„Това не е шега“ — помисли си Джукс. Докато разменяше обяснителни викове с капитана, тъмнината внезапно се примеси с нощта, спускайки се пред погледа им като нещо осезаемо. Сякаш някой беше угасил забулените светлини на света. Без съмнение Джукс се радваше, че капитанът му е при него. Това бе причина да се чувствува облекчен, като че ли този човек просто с идването си на палубата бе поел по-голямата част от тежестта на бурята върху раменете си. Такива са престижът, привилегията и бремето на началника.

Капитан Макхуър не можеше да очаква такова облекчение от никого на земята. Такава е самотата на началника. Той се опитваше да прозре с бдителния маниер на моряка, втренчил поглед срещу вятъра, сякаш гледаше в очите на някакъв противник, за да вникне в скритите му намерения и да предугади целта и мощността на неговия пристъп. Силният вятър, идващ от непроницаемата тъмнина, фучеше покрай него; той чувствуваше под краката си безпокойството на кораба и не можеше дори да различи силуета на корпуса му. Желаеше това да не е така; и чакаше съвсем мълчалив, сякаш бе поразен от безпомощността на слепеца.

Да бъде мълчалив, беше за него нещо естествено, независимо от това дали времето е лошо или хубаво. До него Джукс се провикна бодро сред бурята:

— Май че ни нагази с най-голямата си сила още в началото, сър.

Слаби проблясъци на светкавица потрепнаха наоколо, сякаш запалени внезапно в някаква пещера, в някаква мрачна и тайна празнина на морето, с под от пенещи се гребенчета.

За един зловещ неспокоен миг те разкриха нащърбена, надвиснала ниско маса облаци, продълговатите очертания на люлеещия се кораб, тъмните фигури на мъже по мостика, изпънали вратове, сякаш вкаменени. Мракът отново се спусна с трептене върху всичко това и тогава най-после дойде истинският пристъп.

То беше нещо страхотно и стремително, като внезапно разчупила се с ярост бутилка. Избухна изведнъж, навсякъде около кораба, с непреодолими трусове и с прилив на грамадни вълни, сякаш някакъв огромен бент бе хвърлен във въздуха откъм посоката на вятъра. В един миг хората загубиха досега си един с друг. Такава е разединяващата сила на бурния вятър: той откъсва човека от другите хора. Земетресението, свличането на почвата, лавината — те застигат човека случайно, някак без страст. А яростната буря го напада като личен враг, мъчи се да го сграби за крайниците, вчепква се в мисълта му, иска да изтика самата му душа навън от него.

Джукс бе откъснат от началника си. Той помисли, че е бил запратен във въздуха на голямо разстояние. Всичко бе изчезнало — дори за момент и способността му да мисли; но ръката му бе намерила една от стойките на парапета. Тежкото му положение ни най-малко не се облекчаваше от склонността му да не вярва в истинността на случилото се. Макар и млад, той бе виждал лошо време и никога не се бе съмнявал в способността си да си представи и най-лошото; но това сега надминаваше до такава степен въображението му, че изглеждаше несъвместимо със съществуването на всякакъв кораб въобще. Той би се показал по същия начин може би, недоверчив и към самия себе си, ако не беше така разтревожен от необходимостта да се бори с крайни усилия срещу една сила, която се стремеше да го откъсне от стойката, за която се бе уловил. Освен това усещането, че се е полуудавил, че е диво разтърсван и че едва ли не се е задушил, го убеди, че не е съвсем погубен.

Струваше му се, че е стоял така безнадеждно сам, хванат за стойката в продължение на дълго, дълго време. Дъждът се изсипваше отгоре му, лееше се, напираше на тласъци. Той дишаше със задъхване; понякога водата, която глътваше, бе сладка, а понякога солена. Повечето време държеше очите си затворени, сякаш очакваше, че зрението му би могло да пострада в страхотния порив на стихията. Когато дръзнеше да премигне за миг, получаваше малко морална подкрепа от зеления лъч на дяснобордовата светлина, която мъждукаше през пороя от дъжд и водни пръски. Той всъщност тъкмо нея гледаше, когато лъчът й падна върху извисилата се вълна, която я угаси. Видя върхът на вълната да се надвесва отгоре, прибавяйки собствения си нищожен трясък към страхотния общ грохот, който беснееше около него, и почти в същия миг стойката бе изтръгната от прегръдката на ръцете му. След смазващото глухо тупване по гръб той изведнъж се видя понесен над водата. Първото му впечатление беше, че цялото Китайско море се е изляло върху мостика. После с по-ясна мисъл Джукс реши, че е изхвърлен през борда. През всичкото време, докато беше носен, подхвърлян и търкалян в големи количества вода, той непрекъснато си повтаряше наум с най-голяма бързина думите:

— Боже мой! Боже мой! Боже мой! Боже мой!

Внезапно, в момент на напиращо чувство за страдание и отчаяние, Джукс взе налудничавото решение да се измъкне от всичко това. И започна да размахва ръце и крака. Но веднага щом подхвана отчаяната си борба, откри, че някак се е омесил с нечие лице, с нечии мушама и ботуши. Сграбчи свирепо всички тези неща едно след друго, изпусна ги, намери ги отново, пак ги загуби и най-сетне сам бе хванат в здравата прегръдка на две силни ръце. Той отговори на прегръдката с прегръдка, притискайки се към едрото здраво тяло. Бе намерил капитана си.

Продължиха да се търкалят, затягайки прегръдката си. Внезапно водата ги пусна долу с груб трясък; и изхвърлени до стената на щурманската рубка, задъхани и с натъртени тела, те успяха, залитайки, да се изправят срещу вятъра, хващайки се кой където може.

От всичко това Джукс излезе силно ужасен, сякаш беше се избавил от невиждано посегателство върху неговите чувства. То беше отслабило вярата му в самия него. Започна да вика безцелно към човека, когото чувствуваше близо до себе си в този адски черен мрак:

— Вие ли сте, сър? Вие ли сте, сър? — та слепоочията му щяха да се пръснат от напрежение.

В отговор чу един глас, сякаш идващ отнякъде много далеч, един възбуден крясък, стигнал до него от много голямо разстояние, единствената дума:

— Да!

Нови маси вода заляха мостика. Той ги посрещна, без да се защити, когато се изляха върху голата му глава, тъй като се държеше за стената и с двете си ръце.

Движенията на кораба бяха съвсем необикновени. Той се клатеше с ужасна безпомощност: забиваше нос надолу, сякаш ударил се вместо в насрещната вълна в празно пространство, и като че ли всеки път срещаше някаква стена, в която да се блъсне. Когато се люлееше, той се наклоняваше неудържимо настрани и после се изправяше обратно с такъв съкрушителен удар, че Джукс усещаше залитането му така, както човек, ударен с дърво по главата, се олюлява, преди да се строполи. С гигантска сила бурята ревеше и бушуваше в мрака, сякаш целият свят беше една непрогледна пропаст. На моменти вятърът връхлиташе върху кораба като изсмукан през тръба, с такава концентрирана сила на напора, сякаш го повдигаше направо от водата и го задържаше така за миг, и тогава като че тръпка преминаваше по него от единия му край до другия. А после започваше отново да се мята, сякаш пуснат във врящ котел. Джукс се мъчеше усилено да събере мислите си и да прецени нещата хладнокръвно.

Морето, загладено от някой по-силен порив на вятъра, отново се издигаше и заливаше двата края на „Нан-Шан“ със снежнобели приливи на пяна, която се разстилаше нашироко през перилата в тъмната нощ. И върху тази ослепителна покривка, разпростряна под черните облаци и изпускаща синкав блясък, капитан Макхуър можа да улови със съкрушен мимолетен поглед няколко съвсем малки черни като абанос петна, капаците на люковете, плътно затворените прозорчета на светлите люкове, главите на покритите лебедки, основата на някоя мачта. Това бе всичко, което той можа да види от своя кораб. Средната част на кораба с мостика, на който беше той и помощникът му, затворената щурманска рубка, където рулевият направляваше кораба, изпълнен със страх, че при по-силен удар би могъл да бъде отнесен през борда заедно с цялата рубка — тази средна част от кораба приличаше на скала край морски бряг, блъскана от прилива и отлива. Като изнесена навътре скала, около която водата вреше, заливаше я, блъскаше се в нея, мяташе се наоколо; като скала сред плискащите се крайбрежни вълни, за която корабокрушенците се хващат, преди да потънат — с тази разлика само, че тя се издигаше, потъваше, люлееше се продължително, без отдих и почивка; като скала, която като по чудо се е откъснала от брега и се е понесла залитаща по вълните.

Бурята ограбваше „Нан-Шан“ с някаква безсмислена, разрушителна ярост: платна, откъснати от въжетата, двойно усукани брезенти, отнесени от вятъра, всичко от мостика, пометено от водата, разкъсани калъфи, изкривени перила, разбити капаци на прозорци — а и две от лодките вече ги нямаше. Те бяха изчезнали, без някой да ги чуе и види, стопявайки се в гривата и прегръдката на вълните. Едва по-късно, когато при белезникавия блясък на друга висока вълна, заляла кораба, Джукс зърна два чифта висилки за спасителни лодки да се подават черни и голи от гъстия мрак, с развяващо се скъсано въже и подскачащ въз въздуха железен скрипец, той започна да си дава сметка за онова, което се бе случило на три ярда зад гърба му.

Проточи глава напред, търсейки пипнешком ухото на началника си. Устните му се допряха до него — голямо, месесто и съвсем мокро.

Извика с глас, изпълнен с тревога:

— Лодките ни… отиват вече, сър.

И пак чу този глас, неестествен и слаб, но с пронизваща сила на спокойствие сред страшния дисонанс от шумове, сякаш идващ от някакво далечно спокойно място отвъд черния безкрай на бурята; пак чу мъжки глас — нежния и неукротим звук, който може да предава безбройните нюанси на мисълта, да изразява решителност и воля, който ще произнесе уверените думи в онзи ден последен, когато небето ще се сгромоляса и ще се раздава справедливост; той пак го чу да се провиква към него сякаш отнякъде далеч, много далеч:

— Добре.

Джукс помисли, че не е успял да обясни достатъчно.

— Нашите лодки, лодките, казвам… лодките, сър. Две вече ги няма.

Същият глас, на една стъпка от него и въпреки това толкова далечен, изкрещя съвсем съзнателно:

— Нищо не може да се направи.

Капитан Макхуър не се бе обърнал нито веднъж, но Джукс долови още някои думи през вятъра:

— Какво може… очаква… когато се блъскаме да пробием през… такава… Все трябва… оставим нещо след… разбира се от само себе си.

Джукс продължи да слуша внимателно, за да чуе още нещо. Но нямаше нищо повече. Това бе всичко, което капитан Макхуър имаше да каже; и Джукс по-скоро си представяше, отколкото виждаше широкия дебел гръб пред себе си. Непроницаема тъмнина падна плътно върху призрачните отблясъци на морето. И Джукс бе обзет от смътното убеждение, че нищо не би могло да се направи.

Ако механизмът за управление на кораба не се повреди, ако огромните количества вода не смачкат палубата или не разбият някой от люковете, ако машините не откажат, ако би могло да се поддържа движението на „Нан-Шан“ срещу този ужасен вятър и ако не пропадне под някоя от тези страхотни вълни (Джукс съзираше от време на време с изпълнени от безпокойство очи само белите им гребени да се издигат високо над носа) — тогава имаше вероятност корабът да оцелее. Нещо като че ли се преобръщаше в душата на помощник-капитана, изтласквайки най-отгоре чувството, че „Нан-Шан“ е загубен.

„Свършено е с него“ — каза си той с изненадваща тревога, сякаш беше открил някакво неочаквано съдържание на тази си мисъл. Някое от тези неща неизбежно щеше да се случи. Нищо вече не можеше да бъде предотвратено и нищо не можеше да се поправи. Хората на борда бяха без значение, а и корабът не би могъл да издържи. Стихията надвишаваше всякакви възможности.

Джукс почувствува една ръка да се отпуска тежко върху раменете му; и на тази покана той отвърна с голяма взаимност, като прихвана капитана си през кръста.

Те стояха така, здраво прегърнати в тъмната нощ, подпирайки се един-друг срещу вятъра, опрели буза до буза и устните до ухото, като туловища на два кораба, свързани от носа до кърмата.

И Джукс чу гласа на началника си едва ли по-високо, отколкото преди, но по-близко; сякаш тръгнал срещу огромния напор на стихията, той се бе приближил, донасяйки със себе си някакво странно въздействие на спокойствие като чистия блясък на сияние.

— Знаете ли къде отидоха хората? — питаше той, енергичен и в същото време губещ се, преодолявайки силата на вятъра, и веднага изчезна.

Джукс не знаеше. Те всички бяха на мостика, когато истинската сила на бурята връхлетя върху кораба. Нямаше никаква представа къде са пропълзели. Сега не се виждаха никъде, въпреки че едва ли биха могли с нещо да помогнат. Джукс някак си се безпокоеше от желанието на капитана да разбере къде са хората.

— Трябват ли ви хора, сър? — извика той боязливо.

— Длъжен съм да ги зная — натърти капитан Макхуър. — Дръжте се здраво.

Те се държаха здраво един за друг. Един пристъп на необуздана ярост, един зъл порив на вятъра просто съвсем закова кораба; той само се люлееше бързо и леко като детска люлка в продължение на един страхотен момент на напрежение, докато всичкият въздух наоколо фучеше бясно покрай него, сякаш бягаше с грохот далеч от мрачните дълбини на земята.

Това ги задушаваше и със затворени очи те затегнаха още повече прегръдката си. Издигналият се в тъмното от силата на вятъра стълб вода се удари в кораба, пречупи се и се стовари от високо върху мостика с трясък и със смазваща тежест.

Един летящ къс от тази сгромолясваща се грамада вода, една пръска само ги обви във водовъртеж от краката до над главите, като пълнеше разярено ушите, устата и ноздрите им със солена вода. Изтласкваше нозете, увиваше се бързо около ръцете и после стремително откипя току под брадите им; отваряйки очи, те видяха натрупалата се пяна да се мята насам-натам сред онова, което изглеждаше като отломки от някакъв кораб. Той беше се поддал, сякаш бяха сломили съпротивата му. Техните тупкащи сърца също така не устояха пред страхотния удар; и изведнъж „Нан-Шан“ се изправи, за да продължи да се гмурка напред, сякаш се мъчеше да се измъкне изпод развалините.

В тъмното вълните като че ли налитаха от всички страни, за да го задържат там, където можеше да загине. Имаше злоба в начина, по който те се отнасяха към него, и жестокост в ударите, които му нанасяха. Той беше като живо същество, хвърлено на гнева на тълпата: блъскан ужасно, удрян, повдиган нагоре, хвърлян отново долу, тъпкан. Капитан Макхуър и Джукс се държаха един за друг, оглушени от шума, със запушени от вятъра уста; и голямото физическо възбуждение, което кипеше около телата им, донесе като необуздана проява на страст дълбоко безпокойство в техните души. Един от онези диви и страшни писъци, които понякога се чуват да преминават тайнствено над главите през постоянния грохот на бурята, връхлетя, сякаш носен на криле, върху кораба и Джукс се опита да го надвика:

— Ще преживее ли корабът всичко това?

Викът се беше изтръгнал от самите му гърди. Той беше непреднамерен като мисъл, която внезапно се ражда в главата, затова самият Джукс не чу нищо от него. Всичко бе веднага потушено — мисъл, намерение, усилие — и неуловимото трептене от неговия крясък се сля с бурните вълни на въздуха.

Той не очакваше никакъв отговор. Абсолютно никакъв. Защото наистина какъв отговор би могло да му се даде. Но след малко помощник-капитанът чу с удивление слабия и упорит глас в ухото си, невръстно слабия звук, останал непобеден в гигантския шум:

— Може би.

Това беше някакъв глух вик, по-трудно уловим от шепот. И ето че гласът се върна отново, полузадушен от страхотния трясък, като кораб, който се бори срещу вълните в океана.

— Да се надяваме! — провикна се той, слаб, самотен и невъзмутим, чужд на представите за надежда или страх; и после протрептя в несвързани думи:

— Корабът… Това… Никога — все пак… за най-доброто.

Джукс се отказа да се напряга повече.

После гласът, сякаш бе единственото нещо, способно да устои на силата на бурята, като че ли започна да се усилва и да става по-устойчив при последните разпокъсани викове:

— Продължава да блъска… строителите… свестни хора… И да рискуваме… Раут… добър мъж.

Капитан Макхуър свали ръката си от раменете на Джукс и с това престана да съществува за своя помощник, толкова беше тъмно; след напрегнатото усилие на всеки мускул Джукс се отпусна целият. Ведно с терзаещата болка на върховно изпитание така много му се спеше, сякаш беше бит и измъчван до крайна изнемога. Вятърът сграбчи главата му и се опита да я изтръгне от раменете; дрехите му, пълни с вода, тежаха като олово, студени и със стичащи се по тях струйки, подобно на броня от топящ се лед; той затрепери — и тази тръпка продължи дълго; с ръце, стиснали здраво това, за което се държеше, той се остави да потъне бавно в дълбините на телесното страдание. Беше съсредоточил мислите си върху себе си някак безцелно и празно и когато нещо го побутна леко отзад в коленете, той, както се казва, цял подскочи от уплаха.

При внезапното си навеждане напред Джукс се блъсна в гърба на капитан Макхуър, който не се и помръдна; и тогава една ръка го сграбчи за бедрото. Настъпило бе затишие, някакво заплашително затишие на вятъра, бурята си поемаше дъх — и той почувствува, че го опипват грубо. Беше боцманът. Джукс разпозна тези ръце, толкова дебели и огромни, като че ли принадлежаха на човек от някаква нова порода.

Боцманът бе стигнал до мостика, пълзейки срещу вятъра, и бе усетил с темето си нозете на първия помощник. Веднага се сви и започна да изследва тялото на Джукс отдолу нагоре с благоразумни, извинителни опипвания, както подхождаше на подчинен.

Той беше грозен, дребен на ръст и начумерен моряк на петдесет години, силно окосмен, късокрак, с дълги ръце, приличащ на остаряла маймуна. Имаше огромна сила; в големите му непохватни лапи, издадени напред като кафяви боксови ръкавици в края на косматите ръце, най-тежките предмети биваха подмятани като играчки. Освен прошарената вълна на гърдите, заплашителните обноски и дрезгавия глас той не притежаваше нито един от класическите белези на хората от неговата категория. Добрият му нрав стигаше почти до глуповатост: всеки си правеше с него каквото иска; човек с лек и общителен характер, в него нямаше нито капка инициатива. Поради тези причини Джукс не го обичаше; но капитан Макхуър, за безкрайно неудоволствие на Джукс, изглежда, смяташе, че той е първокласен боцман.

Боцманът се изправи, хващайки се за дрехата на Джукс, позволил си тази свобода с най-голяма сдържаност и само дотолкова, доколкото това му се налагаше поради бурята.

— Какво има, боцмане, какво има? — извика Джукс подразнен. Какво ли би могъл да търси на мостика този загубен боцман? Тайфунът бе изнервил Джукс. Пресипналото мучене на другия, макар и неразбираемо, като че ли подсказваше състояние на живо задоволство. Не можеше да има никаква грешка. Старият глупак се радваше на нещо.

Другата ръка на боцмана бе напипала някакво друго тяло, защото с променен тон на гласа си той започна да пита:

— Вие ли сте, сър? Вие ли сте, сър?

Вятърът заглуши неговия вой.

— Да! — изкряска капитан Макхуър.