Тери Гудкайнд
Първото правило на магьосника (5)

Пета глава

Ричард разтвори клоните на дървото.

— Ето това е хралупест бор — каза той. — Приятел на всеки пътник.

Вътре беше тъмно. Калан задържа встрани клоните, така че Ричард да може на лунната светлина да запали огън с кремъка и огнивото. Пред луната претичаха облаци и двамата видяха дъха си на фона на студения въздух. Ричард и друг път беше нощувал тук на отиване или връщане от Зед и си беше стъкмил малко огнище от камъни. Имаше сухи дърва, а по-навътре и купчина слама за постеля. Тъй като не носеше ножа си, беше благодарен, че си е оставил запас от дърва за горене. Огънят тръгна бързо и изпълни вътрешността на дървото с трепкаща светлина.

Ричард не можеше да се изправи в цял ръст под клоните, там, където бяха покарали навътре към хралупата. Близо до ствола те бяха гладки, към краищата отрупани с иглички, а вътрешността на дървото оставаше куха. По-ниските клони опираха земята. Ако човек внимаваше достатъчно, вътре в хралупата можеше да си запали неголям огън. Димът се виеше като в комин и се изкачваше нагоре. Игличките бяха толкова гъсти, че дори в силен дъжд хралупата оставаше суха. Тези дървета много пъти бяха приютявали Ричард по време на дъжд. Винаги му бе доставяло удоволствие да се подслони в неголямата, но уютна вътрешност на дървото по време на пътешествията му из Еленовата гора.

Този път удоволствието от удобния подслон беше пълно. Преди да се сблъскат с дългоопашатия змей, Ричард беше срещал в гората растения и животни, които го респектираха силно, но нямаше нито един горски обитател, от който да се боеше.

Калан седна пред огъня със скръстени крака. Продължаваше да трепери, все още увита в одеялото, заметнато върху главата й като качулка и стегнато здраво около брадичката.

— Никога досега не бях чувала за хралупести борове. Не съм свикнала да нощувам в гората, когато съм на път, но ми изглеждат чудесно място за спане.

Изглеждаше по-уморена дори и от него.

— Кога за последен път си спала?

— Мисля, че преди два дни. Всичко вече се обърка в главата ми.

Ричард се изненада, че тя все още може да държи очите си отворени. Когато бягаха от четворката, едва смогваше да я настига. Знаеше, че страхът движи краката й.

— Защо толкова отдавна?

— Би било много глупаво — отвърна тя — да останеш да нощуваш на границата.

Калан гледаше огъня, запленена от топлата му прегръдка, неговите отблясъци се гонеха по лицето й. Отпусна одеялото, стегнало брадичката й, и го остави да се смъкне надолу, за да може да протегне ръце по-близо до огъня и да ги стопли.

Помисли си какво ли представлява границата и какво може да се случи, ако човек остане да преспи там. През тялото му премина ледена тръпка.

— Гладна ли си?

Тя кимна.

Той порови в раницата си, измъкна едно канче и излезе да го напълни с вода от езерцето, образувано под малкото поточе, което пресякоха недалеч от бора. Нощните звуци изпълваха въздуха. Още веднъж се прокле, задето наред с другите неща е забравил да вземе със себе си и пелерината си. От спомена за онова, което го очакваше в дома му, затрепери още по-силно.

Всяко насекомо, прехвърчащо наоколо, го караше да подскача от страх да не би да е муха-кръвопиец, дори на няколко пъти се вцепени на място, за да въздъхне след миг с облекчение, след като се увери, че е било просто щурец или нощна пеперуда, или пък златоочица. С движението на облаците пред луната изчезваха и отново се появяваха сенки. Против волята си Ричард все пак погледна нагоре. Звездите премигваха на пресекулки, докато пухкавите, прозрачни облаци се носеха безшумно по небето. Всички освен един, който не помръдваше.

Замръзнал до мозъка на костите си, той се върна обратно и постави на огъня канчето с водата, закрепвайки го на три камъка. Накани се да седне от другата страна на огъня, но после размисли и седна до Калан, като се опита да убеди сам себе си, че го прави заради студа. Щом чу как зъбите му тракат от студ, тя го загърна с половината от одеялото, като остави своята половина да се свлече от главата към раменете й. Стопленото от тялото й одеяло го обгърна плътно, той се отпусна притихнал и зачака топлината да попие в тялото му.

— Никога преди не бях виждал същество като този змей. Средната земя сигурно е ужасно място.

— Средната земя крие много опасности — на лицето й се изписа носталгична усмивка. — Но там има също и много фантастични и магически неща. Това е прекрасно, приказно място. Но змейовете не са от Средната земя. Те идват от Д’Хара.

Той я погледна удивен:

— Д’Хара! Отвъд втората граница?

Д’Хара. Преди словото на брат си днес беше чувал това име да се споменава единствено с предпазлив шепот от старите хора. Или пък в клетви. Калан не отделяше поглед от огъня.

— Ричард — тя притихна, сякаш се страхуваше да довърши мисълта си, — вече не съществува втора граница. Границата между Средната земя и Д’Хара я няма. От пролетта.

Това за него беше удар, от който се почувства така, сякаш мрачната Д’Хара току-що е направила застрашителен, огромен скок напред. Той се опита да подреди логически чутото.

— Може би брат ми е по-голям пророк, отколкото предполага.

— Може би — отвърна тя уклончиво.

— Макар че вероятно би било трудно да си изкарваш хляба с предсказания, които вече са се случили — погледна я той изпод вежди.

Калан се усмихна, небрежно въртейки в ръката си кичур коса.

— Когато те видях за първи път, си помислих, че не си глупав — в зелените й очи проблесна пламъче. — Благодаря ти, че не ме опроверга.

— Майкъл заема положение, което му позволява да знае неща, които другите не биха могли да знаят. Може би се опитва да подготви хората, да ги накара да свикнат с тази мисъл, за да могат, когато разберат за случилото се, да не се паникьосат.

Майкъл често повтаряше, че информацията е богатството на властта, което нямаш право да пропиляваш напразно. Откакто стана Съветник, той насърчаваше хората да предоставят информацията си най-напред на него. Надаваше ухо дори на казаното от случаен фермер и ако в неговия разказ имаше истина, го възнаграждаваше.

Водата започна да завира. Ричард се наведе, хвана с ръка презрамката на раницата си и я дръпна към себе си, след това намести одеялото. Тършувайки вътре, извади една торбичка сушени зеленчуци и изсипа малко от тях в канчето. От джоба си извади салфетка, в която имаше увити четири тлъсти наденички, които разчупи и също пусна в супата.

Калан го погледна с изненада:

— Откъде се взе това? Да не би да си го откраднал от трапезата на брат си? — в гласа й се долавяше неодобрение.

— Истинският човек на гората — каза той, докато облизваше пръстите си и обръщаше глава към нея — винаги гледа напред и се опитва да предвиди откъде ще дойде следващото му ядене.

— Брат ти няма да остане очарован от обноските ти.

— И аз не съм очарован от неговите. — Ричард знаеше, че мненията им по този въпрос съвпадат. — Калан, аз не съдя постъпките му. Откакто почина майка ни, човек трудно би могъл да се спогоди с него. Но знам, че е загрижен за хората. Така и трябва да бъде, ако иска да бъде добър Съветник. Сигурно е голямо напрежение. Аз категорично не бих искал да поемам подобна отговорност. Но това е всичко, което той някога е желал да постигне: да стане важна личност. И сега, когато е Първи съветник, мечтата му се сбъдна. Би трябвало да е доволен, но ми се струва, че е станал още по-нетърпим. Винаги е зает, винаги е груб в заповедите си. Напоследък непрекъснато е в лошо настроение. Вероятно осъществявайки мечтата си, е разбрал, че тя не му носи онова, което си е мислел, че ще му донесе. Ще ми се да приличаше повече на предишния Майкъл.

Тя се усмихна широко:

— Поне си проявил добър вкус в избора на наденичките.

Това освободи напрежението. И двамата се засмяха.

— Калан, не разбирам, имам предвид относно границата. Аз дори не знам какво представлява тя, известно ми е само, че би трябвало да огражда отделните земи, за да се запази мирът. И, разбира се, на всички е ясно, че който навлезе в граничната област, не се завръща жив. Чейс и останалите гранични надзиратели следят строго хората да стоят настрана, за тяхно добро.

— Младежите тук не знаят ли историята на трите земи?

— Не. Това винаги ми се е струвало странно, защото аз съм имал желание да науча какво се е случило, но никой никога не ми е разказвал нещо съществено. Хората ме мислят за чудак, понеже съм любознателен и задавам въпроси. Старите стават подозрителни, когато ги питам, и ми отговарят, че е било твърде отдавна и не помнят или пък си измислят друго извинение. И баща ми, и Зед са ми казвали, че преди границата са живели в Средната земя. И точно преди тя да се появи, са се преместили в Западната. Срещнали се тук, преди да се родя. Казват, че тогава, преди границата, били ужасни времена, имало много войни. И двамата са ми повтаряли много пъти, че няма нищо, което си струва да знам, освен едно — че времената са били ужасни и е по-добре човек да ги забрави. Винаги когато питам Зед за тези неща, той става изключително недружелюбен.

Калан счупи една съчка и я хвърли в огъня, където тя пламна, а след малко се превърна в тлеещ въглен.

— Ами това е дълга история. Ако имаш желание, мога да ти разкажа част от нея. — Тя се обърна към него, а той й кимна да продължи. — Преди много години, още по времето, когато нашите родители не са били родени, Д’Хара, подобно на Средната земя, била просто конфедерация от кралства. Най-жестокият управник в нея се наричал Панис Рал. Той бил алчен. Веднага щом се възкачил на престола, започнал да завзема Д’Хара кралство след кралство, често пъти още преди мастилото да е засъхнало върху поредния мирен договор. В крайна сметка я завладял цялата, но вместо да го задоволи, това само изострило апетита му и не след дълго той насочил вниманието си към териториите, които днес се наричат Средна земя. Средната земя била свободна конфедерация на независими кралства; независими най-малкото по отношение на начина им на управление и дотолкова, доколкото живеели в мир помежду си.

Когато Рал завладял цяла Д’Хара, хората, живеещи в Средната земя, разбрали какво се готви да направи и решили да отстояват териториите си. Били наясно, че подписването на мирен договор с него е равнозначно на покана за нападение. Вместо това избрали свободата и се съюзили помежду си, образувайки в името на общата си защита свой единен съвет. Много от независимите кралства не били в блестящи отношения помежду си, но знаели, че ако не се съюзят в общата борба, ще бъдат унищожени едно по едно.

Панис Рал насочил войските на Д’Хара срещу тях. Войната продължила много години.

Калан счупи още една съчка и я хвърли в огъня.

— Когато войските му получили отпор, а не след дълго били отблъснати, Рал прибягнал към помощта на магията. В Д’Хара, както и в Средната земя, също има магия. В ония времена магията била навсякъде. Нямало отделни земи, нямало граници. Както и да е, Панис Рал използвал магията по най-безскрупулен начин, насочвайки я срещу свободните народи. Бил ужасно жесток.

— Каква магия използвал? Какво правел?

— Мошеничества, болести, трески, но най-страшни били хората-сенки.

Ричард сбърчи чело:

— Хора-сенки? Какво представлявали те?

— Ами, сенки във въздуха. Те нямали постоянна форма и определени контури, не били дори живи в човешкия смисъл, просто магически същества. — Тя протегна ръка, плъзгайки я напряко пред двамата. — Появявали се, носейки се над полето или през гората. Куршум не ги ловял. Шпаги и стрели преминавали през тях като през дим. Било невъзможно да се скриеш от тях — можели да те открият навсякъде. Приближавали се до някой човек и го докосвали. След това цялото му тяло се изприщвало, подувало се, докато накрая се пръскало. Никой, докоснат от човек-сянка, не оцелявал. Цели батальони били открити мъртви, унищожени от един-единствен човек-сянка.

Тя отново прибра ръката си под одеялото.

— Когато Панис Рал започнал да използва магията по този начин, на страната на Средната земя застанал един велик и благороден магьосник.

— Как се казвал този велик и благороден магьосник?

— Това е част от историята. Остави ме да стигна до там.

Ричард стри малко подправки в супата, слушайки внимателно разказа й.

— Хиляди паднали в битки, магията унищожила много повече. Времената били страшни — след всичките тези години война измрели още много хора чрез магията, направена от Панис Рал. Но с помощта на великия магьосник, който успял да овладее тази магия, войските на Панис Рал били върнати обратно в Д’Хара.

Ричард прибави в огъня един брезов дънер.

— Как е успял този велик и благороден магьосник да спре хората-сенки?

— Той дал на нашите войски магически рогове. Когато се появили хората-сенки, войниците надули роговете, чиято магия отнесла хората-сенки, както вятър отнася дим. Това наклонило везните на битката на наша страна.

Войните се водели до последна капка кръв, но съюзниците решили, че ако войските ни тръгнат към Д’Хара, за да унищожат докрай Рал и хората му, ще бъдат пожертвани много хора. Споразумели се да не го правят, но трябвало да се измисли нещо, което да възпира Панис Рал от следващи опити за нападение. Всички били убедени, че такова ще последва. Мнозина се страхували повече от магията, отколкото от ордите на Д’Хара, не искали никога повече да чуват за нея. Искали да живеят някъде, където не съществува магия. За тях била създадена Западната земя. Ето как се появили трите земи. Границите били създадени с помощта на магията… но сами по себе си не са магически.

Ричард проследи погледа й, избягал встрани.

— Тогава какво са?

Макар да беше извърнала главата си, той видя, че очите й за миг се затварят. Тя взе лъжицата от ръката му и опита супата, за която той знаеше, че още не е готова, след това му върна лъжицата, като по този начин сякаш го попита сигурен ли е, че иска да получи отговор на въпроса си. Ричард почака.

Калан заби поглед в огъня.

— Границите са част от отвъдния свят: от царството на мъртвите. Те са били извикани чрез магия, за да разделят трите земи. Представляват нещо като завеса, спусната над нашия свят. Пукнатина в света на живите.

— Искаш да кажеш, че когато човек навлезе в граничната област, той пропада през някаква пукнатина в друг свят, така ли? В отвъдния свят?

Тя поклати глава.

— Не. Нашият свят си остава тук. Но по същото време и на същото място се появява и отвъдният. Границата, т.е. отвъдният свят, се преминава за около два дни. Но вървейки по земята, където се намира тя, ти едновременно вървиш и в отвъдния свят. Това е изгубена земя. Всеки живот, докоснал се до отвъдния свят или докоснат от него, докосва смъртта. Ето защо никой не може да минава през границата. Влезеш ли там, влизаш в света на мъртвите. Никой не може да се завърне от там.

— А ти как успя?

Тя преглътна, без да отмества поглед от огъня.

— Чрез магия. Границата е извикана на този свят чрез магия, ето защо магьосниците успяха да ме прехвърлят безопасно през нея единствено с помощта и закрилата на магия. Ужасно трудно им беше да направят заклинанията си. Боравеха с неща, които не разбираха съвсем, с опасни неща, и понеже не те бяха извикали границата тук, на този свят, не можеха да бъдат сигурни в успеха на начинанието си. Никой от нас не знаеше какво може да се случи — гласът й беше слаб, далечен. — Макар и да преминах отсам, се страхувам, че никога няма да успея да се отърся напълно от границата.

Ричард се изуми. Ужасяваше го мисълта за онова, с което тя се бе сблъскала. Струваше му се невероятно. Уплашените й очи се спряха на неговите, очи, видели неща, които никой никога не е виждал.

— Разкажи ми какво видя там — прошепна той.

Когато тя отново погледна огъня, кожата й беше придобила мъртвешки бледен цвят. Изпращяването на брезова клонка я накара да подскочи. Долната й устна затрепери, очите й се напълниха със сълзи, отразяващи танцуващите пламъци, но тя не виждаше огъня.

— Най-напред — каза с далечен глас — беше като че се движиш из диплите на леден огън, какъвто можеш да видиш нощем върху северното небе — гърдите й започнаха да се повдигат. — Там вътре е по-тъмно от всяка тъмнина — очите й бяха широко отворени, влажни. Тя въздъхна и заедно с въздуха през устата й излезе лек стон. — Има… някой… с мен.

Обърна се към него объркана, сякаш не знаеше къде се намира. Той изпадна в ужас, виждайки болката в очите й — болка, която бе предизвикал с въпроса си. Тя постави ръка върху устата си, докато по бузите й се стичаха сълзи. Затвори очи и нададе тих, мъчителен вик. По ръцете на Ричард пропълзяха иглички.

— Майка… ми — простена тя, — не съм я виждала от толкова дълго време… и… мъртвата ми сестра… Дени… Толкова съм самотна… и така ме е страх…

Плачейки, тя трудно си поемаше въздух.

По някакъв начин той я изпускаше, оставяйки я на властните привидения, които бе срещнала в отвъдния свят, сякаш те я дърпаха обратно при себе си, за да я унищожат. Обезумял, Ричард я хвана за раменете и я обърна към себе си.

— Калан, погледни ме! Погледни ме!

— Дени… — въздъхна тя и опитвайки се да се освободи от него, повдигна гръд.

— Калан!

— Толкова съм самотна… и така ме е страх…

— Калан! Аз съм тук, при теб! Погледни ме!

Тя продължаваше да стене, тресейки се, като се бореше за всяка глътка въздух. Отвори очи, но не го видя; погледът й беше някъде другаде.

— Не си сама, аз съм тук с теб! Няма да те изоставя!

— Толкова съм сама — проплака тя.

Той я разтресе, опитвайки се да я накара да го чуе. Кожата й беше бяла и леденостудена. Тя едва дишаше.

— Тук съм. Не си сама!

Ричард отчаяно я разтресе отново, но и това не помогна. Изпускаше я.

Опита се да овладее нарастващата си паника и направи единственото, което можа да измисли. Преди, когато биваше нападан от чувство на страх, знаеше как да го контролира. Имаше силата да го направи. Сега опита същото. Може би щеше да успее да й предаде част от своята сила. Затвори очи и прогони страха си, прекъсна пътя на паниката и потърси спокойствието дълбоко в душата си. Остави мисълта да се концентрира върху това вътрешно спокойствие. В необезпокояваното пространство на съзнанието си прекъсна страховете и объркването си и концентрира мислите си върху силата на вътрешното си спокойствие. Нямаше да позволи на отвъдния свят да му я отнеме.

Произнесе името й със спокоен глас.

— Нека ти помогна. Ти не си сама. Аз съм тук с теб. Нека ти помогна. Вземи моята сила.

Ръцете му се вкопчиха в раменете й. Чувстваше как тя трепери, проплаквайки на пресекулки, като в същото време се опитваше да си поеме дъх. Видя във въображението си как й предава силата чрез ръцете си, чрез контакта с нея. Ясно си представи как този контакт се разширява към нейното съзнание, как цялата му сила преминава в нея и как той я издърпва обратно при себе си, далеч от тъмнината. Трябваше да се превърне в искрицата светлина и живот в тъмнината, която да я доведе обратно в този свят, при него.

— Калан, тук съм. Няма да те изоставя. Не си сама. Аз съм ти приятел. Довери ми се — нежно стисна раменете й. — Върни се при мен, Калан. Моля те.

Представи си парещата бяла светлинка в съзнанието си, надявайки се тя да й помогне. Умолявам ви, скъпи духове, молеше се той, направете така, че тя да я види. Нека това й помогне. Нека използва силата ми.

— Ричард? — тя произнесе името му, сякаш не го виждаше.

Той отново стисна раменете й.

— Тук съм. Няма да те изоставя. Върни се при мен.

Дишането й се успокои. Очите й намериха лицето му. Заплака някак по-нормално. Отпусна се в прегръдката му и се вкопчи в него като удавник за сламка. Той я прегърна и я остави да се наплаче на рамото му, като й повтаряше, че всичко е наред. Толкова се беше уплашил да не я загуби в отвъдния свят, че също не искаше да я пусне.

Протегна ръка надолу, вдигна одеялото и я уви колкото се може по-добре. Топлината се връщаше в тялото й, още един знак, че вече е в безопасност. Но Ричард все още мислеше за бързината, с която отвъдният свят я издърпа обратно при себе си. Не предполагаше, че това може да се случи. Тя не остана задълго там, долу, и той не знаеше точно как бе успял да я върне, знаеше само, че изобщо не беше станало бързо.

Огънят хвърляше мека червена светлина и хралупестият бор му се стори райско място. Ричард знаеше, че това е само илюзия. Дълго я държа в прегръдките си, като я галеше по косата и я люлееше нежно. Нещо в начина, по който тя се притисна в него, му подсказа, че вероятно отдавна никой не я е държал в прегръдките си и не я е успокоявал.

Не знаеше нищо за магьосниците, нито за магията, но никой не би изпратил Калан отвъд границата, без да има някаква много основателна причина за това. Запита се каква ли е тя.

Отблъсквайки се от рамото му, тя седна и го погледна смутено.

— Съжалявам. Не биваше да те докосвам по този начин. Бях…

— Всичко е наред, Калан. Първото задължение на всеки приятел е да осигури рамо, на което да можеш да поплачеш.

Тя кимна, но не повдигна глава. Ричард почувства погледа й върху себе си, докато сваляше супата от огъня, за да поизстине. Хвърли в пламъците още едно дърво, от което излетяха искри и се завихриха нагоре с дима.

— Как го правиш?

— Кое?

— Как задаваш въпросите си така, че главата ми се изпълва с картини и се чувствам длъжна да ти отговоря дори когато нямам намерение да го правя?

Той повдигна рамене и изпита известно чувство на задоволство.

— И Зед ме е питал. Предполагам, че е нещо, с което съм се родил. Понякога си мисля, че е проклятие — той отвърна очи от огъня и отново я погледна. — Съжалявам, Калан, че те попитах какво си видяла там. Беше необмислено. Понякога здравият разум отстъпва пред любопитството ми. Съжалявам, че ти причиних болка. Ти попадна обратно в отвъдния свят, макар че това не биваше да се случва, нали?

— Така е, не биваше. Сякаш когато си спомних какво съм видяла там, се появи някой, който е очаквал този момент, за да ме върне обратно там. Страхувам се, че ако ти не беше до мен, щях да потъна там долу. В тъмнината видях светлинка. Ти направи нещо, което ме върна обратно.

Ричард замислено повдигна лъжицата.

— Може би просто ти доказах, че не си сама.

Калан леко сви рамене.

— Може би.

— Имам само една лъжица. Ще се сменяме. — Гребна веднъж от супата и духна, преди да я опита. — Не е най-доброто, което съм правил, но е по-добре от ритник в корема. — Думите му произведоха търсения ефект: Калан се усмихна. Той й подаде лъжицата. — Ако ще ти помагам да се измъкнеш от следващата четворка, да оцелееш, ще се наложи да отговаряш на въпросите ми.

Тя кимна:

— Разбирам. Прав си.

Той я остави да хапне малко супа, преди да продължи.

— И какво станало, след като се появили границите? Какво станало с великия магьосник?

Преди да му подаде лъжицата, тя си взе малко наденичка.

— Преди границите да бъдат завършени докрай, се случило още нещо. Докато великият магьосник държал надалеч магията му, Панис Рал замислил последното си отмъщение. Изпратил четворка от Д’Хара… Те убили жената на магьосника, също и дъщеря му.

Ричард я погледна:

— И как отвърнал магьосникът на Рал?

— Изпратил магията обратно при него, като го затворил заедно с нея в Д’Хара, докато границата бъде напълно готова. Миг преди тя да бъде завършена, магьосникът изпратил през нея едно кълбо магьоснически огън, което, преди да стигне до Д’Хара, се докоснало до отвъдния свят и по този начин придобило силата и на света на живите, и на света на мъртвите. В същия този миг границата била напълно завършена.

Ричард никога не беше чувал за магьоснически огън, но си помисли, че едва ли е нещо, което се поддава на обяснение.

— И какво станало с Панис Рал?

— Ами границата вече била издигната, така че никой не може да каже със сигурност, но ми се струва, че едва ли някой би искал да бъде на неговото място.

Ричард й подаде лъжицата и тя хапна още малко, докато той се опитваше да си представи как ли изглежда справедливият гняв на един магьосник. След няколко хапки тя му върна лъжицата и продължи:

— Отначало всичко вървяло добре, но по едно време съветът на Средната земя започнал да се занимава с неща, които великият магьосник определил като безчестни. Явно е било нещо, свързано с магията. Той установил, че съветът не спазва даденото обещание относно това как да се контролира силата на магията. Казал им, че алчността и делата им ще предизвикат ужаси, по-страшни и от преживените през войните. Но те си мислели, че по-добре от него знаят да боравят с магията. Избрали политически лидер, въпреки че нямали право да правят това. Човекът трябвало да бъде посочен от магьосник, единствено от магьосник. Изпаднал в ярост, той ги уведомил, че единствено магьосник притежава способността да избере истински призвания за тази длъжност човек, че единствено магьосник може да го назначи. Великият магьосник имал и ученици, но в алчността си и те били преминали на страната на съвета. Той бил бесен. Казал, че жена му и дъщеря му напразно са загубили живота си. Накрая ги заплашил, че ще ги накаже по възможно най-тежкия начин — като ги остави да понесат последствията от собствените си действия.

Ричард се усмихна. Това му прозвуча като нещо, което Зед би казал.

— Великият магьосник прибавил, че щом като така добре знаят кое как се прави, значи нямат нужда от него. Отказал им всякаква по-нататъшна помощ и изчезнал. На тръгване хвърлил върху тях магьосническа мрежа…

— Какво е това „магьосническа мрежа“?

— Магическо заклинание. На тръгване го хвърлил върху всички, правейки така, че да забравят името му, да забравят дори как изглежда. Ето защо никой не знае нито кой е той, нито как се казва.

Вглъбена в мислите си, Калан хвърли една съчка в огъня. Ричард се върна към супата си, в очакване тя да продължи с разказа. След няколко минути тя подхвана отново:

— В края на миналата зима се появи движението.

Той вдигна поглед, отдалечавайки от устата си пълната със супа лъжица.

— Кое движение?

— На Мрачния Рал. То сякаш изникна от нищото. Изведнъж тълпи от хора в по-големите градове започнаха да скандират името му, наричайки го „Татко Рал“. Твърдяха, че бил най-ревностният привърженик на мира, който някога се е раждал. Странното е, че той е син на Панис Рал от Д’Хара, живял от другата страна на границата, така че откъде хората биха могли да знаят каквото и да било за него?

Тя млъкна, за да му даде възможност да осмисли важността на думите й.

— Както и да е, не след дълго през границата започнаха да прелитат змейове. Те убиха доста хора, преди всички да разберат, че нощем не трябва да излизат от къщите си.

— Но как са преминали през границата?

— Тя е започнала да губи силата си, само че никой не го е знаел. Този процес започна най-напред от високите части, така че змейовете можеха да прелитат отгоре. През пролетта тя напълно изчезна. Тогава в големите градове влезе Националната армия на мира, армията на Мрачния Рал. Вместо да се бият с тях, тълпи от хора в Средната земя ги посрещаха с цветя навсякъде, където се появяваха. Онези, които не го правеха, биваха обесени.

Ричард я погледна с широко отворени очи:

— Войниците ли ги убиваха?

Тя го погледна сериозно:

— Не. Хората, които хвърляха цветята. Казваха, че онези, другите, били заплаха за мира, така че ги убиваха. Не се налагаше Армията да помръдне и пръста си. Сподвижниците на Рал посочваха това като доказателство, че единственото, което желае Мрачният Рал, е мира. Та нали неговата Армия не убива опозиционерите.

След известно време Армията се намеси и убийствата спряха. Вместо това опозиционерите биваха изпращани в училища на просветлението, където учеха колко велик е Татко Рал, какъв защитник на мира е той.

— И научаваха ли в тези училища на просветлението колко е велик?

— Няма по-голям фанатик от сменилия вярата си. Повечето от тях просто си седяха по цял ден, скандирайки името му.

— Искаш да кажеш, че Средната земя не отвърна на нападението?

— Мрачният Рал излезе пред съвета с предложение да се присъединят към него в един мирен съюз. Онези, които го направиха, бяха обявени за защитници на разбирателството. Останалите бяха окачествени като изменници и екзекутирани публично на часа от самия Рал.

— Как…

Тя вдигна ръка и затвори очи.

— Мрачният Рал притежава един крив нож, окачен на колана му. Използва го с огромно удоволствие. Ричард, моля те, не ме карай да ти описвам какво правеше с тези хора. Коремът ми няма да го понесе.

— Щях да те попитам каква беше реакцията на магьосниците на всичко това?

— А… ами това им поотвори очите. След това Рал обяви за противозаконно използването на каквато и да е магия, а ако някой се осмелеше да го направи, ставаше метежник. Трябва да знаеш, че в Средната земя магията е част от същността на много хора, на много същества. Това е все едно да те обявят за престъпник, защото имаш две ръце и два крака и да те накарат да си ги отрежеш. По-късно обяви за противозаконен и огъня.

Ричард вдигна поглед от супата.

— Огънят? Защо?

— Мрачният Рал не обяснява заповедите си. Но магьосниците използват огън. Макар че Рал не се страхува от тях. Той притежава повече сила, отколкото баща му изобщо някога е имал, повече от всеки друг магьосник. Учениците му даваха различни обяснения на тази забрана, най-често казваха, че огънят е бил използван срещу бащата на Мрачния Рал, така че той го приема за знак на неуважение към рода му.

— Ето защо искаше огън.

Тя кимна.

— Да запалиш огън не където трябва в Средната земя, без одобрението на Мрачния Рал и последователите му е все едно да поканиш смъртта при себе си. — Тя разрови с клечка земята. — Може би и в Западната земя е така. Брат ти като че ли не е далеч от мисълта да забрани огъня. Може би…

Той я сряза:

— Майка ни изгоря жива при пожар — в гласа му имаше сериозно предупреждение. — Това е причината Майкъл да се тревожи за огъня. Това е единствената причина. И той никога не е намеквал по никакъв начин, че ще го обяви за противозаконен. Каза само, че иска да направи нещо, за да не пострадат и други хора, както пострада майка ни. Няма нищо лошо в това да искаш да предпазиш хората от болката.

Калан го погледна изпод вежди.

— Той не изглеждаше притеснен, когато причини болка на теб.

Ричард потисна гнева си, поемайки дълбоко въздух.

— Знам, че човек би могъл да си помисли нещо подобно, но ти не го разбираш. Той си е такъв. Сигурен съм, че не е искал да ме нарани. — Ричард сви коленете си и ги обгърна с ръце. — След като майка ни умря, Майкъл започна да прекарва все повече време с приятелите си. Завързваше приятелство с всеки, когото считаше за важен. Някои от приятелите му бяха надути и претенциозни. Татко не харесваше повечето от тях и му го казваше. Спореха.

Един ден татко се прибра с ваза, украсена около гърлото с едни такива малки фигурки, сякаш танцуващи по ръба. Гордееше се с нея. Каза, че била стара и че вероятно може да вземе цяла златна монета за нея. Майкъл му отвърна, че ще й вземе повече. Скараха се, накрая татко се съгласи да му даде вазата. Когато Майкъл се върна, хвърли на масата четири златни монети. Татко дълго време не можа да откъсне поглед от тях. После прошепна с много тих глас, че вазата не струва четири златни монети, и поиска да узнае какво е казал Майкъл на хората. Майкъл му отвърна, че им е казал каквото са искали да чуят. Татко протегна ръка да прибере четирите монети, но Майкъл стовари своята върху тях. Взе трите и каза, че само едната е за татко, тъй като той толкова е очаквал да вземе. И после добави: „Такава е цената на приятелите ми, Джордж.“

Тогава за първи път го нарече „Джордж“. Татко никога повече не му позволи да продава каквото и да било от стоката му.

Но знаеш ли какво направи Майкъл с парите? Следващия път, когато татко замина на път, той плати повечето от семейните дългове. За себе си не купи абсолютно нищо.

Понякога Майкъл е грубоват в постъпките си, както днес, когато каза пред всички за майка ни и ме посочи, но аз знам… знам, че той желае най-доброто за всеки. Не иска никой да пострада от огъня. Това е всичко, той просто не иска никой да преживее онова, което ние сме преживели. Просто се опитва да направи най-доброто за всички.

Калан не го погледна. Продължи още известно време да рови земята с клечката, после я хвърли в огъня.

— Съжалявам, Ричард. Не трябваше да съм толкова подозрителна. Знам колко боли да изгубиш майка. Сигурна съм, че си прав — накрая повдигна глава. — Прощаваш ли ми?

Ричард се усмихна и кимна.

— Разбира се. Мисля, че ако аз бях преживял онова, което си преживяла, също щях да помисля първо за най-лошото. Съжалявам, че се нахвърлих върху теб. Ако ми простиш грубостта, ще те оставя да доядеш супата.

Тя изрази съгласието си с усмивка, докато той й подаваше канчето.

Искаше да чуе останалата част от историята, но потисна любопитството си и я изчака да довърши супата, като я наблюдаваше как яде, и чак след известно време зададе следващия си въпрос.

— И така, успяха ли силите на Д’Хара да завладеят цялата Средна земя?

— Средната земя е голяма; Националната армия на мира се настани само в някои от по-големите градове. Хората в много области не приеха съюза. Но Рал всъщност това не го интересуваше. Не го считаше за проблем. Вниманието му беше насочено в друга посока. Магьосниците установиха, че онова, което преследва истински, е магията, за която великият магьосник предупреди съвета, магията, която те не изучиха поради собствената си алчност. Притежавайки тази магия, Мрачният Рал ще стане властелин на всичко, без да се налага да води повече войни.

Петима от магьосниците осъзнаха грешката си, разбраха, че в крайна сметка великият магьосник е бил прав. Те пожелаха да се реабилитират пред него и да спасят Средната земя, а заедно с нея и Западната от онова, което ще се случи, щом Мрачният Рал се сдобие с търсената магия. Ето защо започнаха да търсят великия магьосник, Рал също го търси.

— Ти каза петима магьосници, колко са общо?

— Бяха седем: великият магьосник и шестима негови ученици; един от шестимата се продаде на една кралица, изключително недостойна за един магьосник постъпка — тя млъкна за миг, обмисляйки казаното. — Както вече ти казах, петимата останали са мъртви. Преди да умрат, претърсиха Средната земя на длъж и на шир, но не откриха и следа от великия магьосник. Той не е там.

— Значи мислят, че е в Западната земя?

Калан пусна лъжицата в празното канче.

— Да. Той е тук.

— И са се надявали този велик магьосник да успее да победи Мрачния Рал, макар те петимата да не са успели?

Имаше нещо неясно в разказа й и Ричард не беше сигурен дали иска да чуе онова, което ще последва.

— Не — каза тя след крака пауза. — Той също не притежава силата да излезе срещу Мрачния Рал. Онова, което те искаха, онова, от което се нуждаем, за да се спасим, да оцелеем след всичко, което ни очаква, е великият магьосник да определи човека, който ще заеме длъжността, защото единствено той може да направи това.

От предпазливостта, с която тя подбираше думите си, Ричард разбра, че Калан танцува около тайни, за които той не биваше да пита, така че не го направи, като наместо това зададе друг въпрос:

— Защо тогава не тръгнаха да го търсят сами и да го помолят лично?

— Защото се страхуваха, че ще откаже, а не притежаваха силата да го заставят.

— Петима магьосници не притежават силата на един като него?

Тя поклати глава с тъжна усмивка.

— Те са негови ученици, хора, които искат да бъдат магьосници. Не са магьосници по рождение, не са се родили с дарбата. Великият магьосник е роден от баща и майка магьосници. Това е в кръвта му, не само в главата му. Учениците му никога няма да бъдат като него. Просто не притежават силата, с която да го накарат да направи каквото искат.

Калан млъкна.

— И… — той не продължи. С мълчанието си й показа какъв е следващият му въпрос, и че ще трябва да получи отговор на него.

Най-накрая тя му го даде, изговаряйки думите с тих шепот:

— И в крайна сметка пратиха мен, защото аз я притежавам.

Огънят пращеше и съскаше. Ричард усети напрежението в нея и знаеше, че с този отговор му е казала максимално възможното по този въпрос, така че известно време помълча, за да се почувства тя в безопасност. Без да я поглежда, постави ръката си върху нейната, а тя от своя страна сложи другата си ръка върху неговата.

— Как ще познаеш този магьосник?

— Просто знам, че трябва да го открия, и то скоро, иначе всички сме изгубени.

Ричард обмисляше мълчаливо.

— Зед ще ни помогне — каза накрая. — Той може да гадае по облаците. Да намира загубени хора е нещо, което човек като него може да прави.

Калан го погледна подозрително.

— Това намирисва на магия. В Западната земя не би трябвало да съществува магия.

— Той казва, че не било магия; твърди, че всеки може да се научи да го прави. Все се опитва да ме научи. Кажа ли му, че ми се струва, че ще вали, ми се подиграва. Очите му стават едни такива огромни и отвръща: „Магия! Ти сигурно си служиш с магия, момчето ми, щом гадаеш по облаците и така узнаваш бъдещето.“

Калан се засмя. Това й прозвуча добре. Ричард не искаше да я притеснява повече, макар че мрежата на нейната история имаше доста увиснали краища; тя премълчаваше много неща. Но поне знаеше повече, отколкото преди. Важното беше Калан да намери магьосника и да се скрие; след нея скоро щеше да тръгне нова четворка. Трябваше да се придвижат на запад, докато магьосникът направи каквото беше необходимо.

Тя разтвори кесийката на кръста си и извади нещо от нея. След това развърза една връвчица и разгърна краищата на промазана с восък кърпа, в която имаше нещо кафеникаво-жълто. Бръкна с пръст вътре и се обърна към Ричард.

— Това ще помогне ухапванията от мухите да зараснат. Обърни си главата.

Мехлемът успокои парещата болка. Ричард разпозна ароматите на някои от растенията и билките, от които беше направен. Зед го беше научил да приготвя подобен мехлем, но с аум, който отнемаше болката от външни рани. Когато свърши с него, тя мацна малко и върху себе си. Накрая Ричард й протегна зачервената си ръка.

— Ето, сложи малко и тук.

— Ричард! Какво си направил?

— Тази сутрин ме убоде един трън.

Тя внимателно намаза раната.

— Никога не съм виждала трън, който да наранява така.

— Този беше голям. Сигурен съм, че до сутринта ще съм по-добре.

Мехлемът не успокои болката му, но й каза, че е по-добре, за да не я тревожи. Ръката му беше нищо в сравнение с грижите, които тя имаше на главата си. Наблюдаваше я как връзва отново връвчицата около малкия пакет и го поставя обратно в кесийката си. Беше сбърчила замислено чело.

— Ричард, ти страхуваш ли се от магия?

Той внимателно обмисли отговора си, преди да каже нещо.

— Магията винаги ме е впечатлявала; винаги ми е звучала вълнуващо. Но вече знам, че съществува и магия, от която трябва да се страхувам. Вероятно това е както при хората: някои отбягваш, с някои е цяло щастие да се запознаеш.

Калан се усмихна, очевидно доволна от отговора му.

— Ричард, има нещо, за което трябва да се погрижа, преди да заспя. Това е едно вълшебно създание. Ако не се страхуваш, мога да ти го покажа. Отдава ти се изключително рядка възможност. Малко хора са виждали създание като него и малко ще видят за в бъдеще. Но ще трябва да ми обещаеш да излезеш за малко, а когато се върнеш, да не задаваш повече въпроси. Много съм изморена и искам да спя.

Ричард посрещна с усмивка оказаната му чест.

— Обещавам.

Калан отново отвори кесийката на кръста си и извади от нея малко тумбесто шишенце с тапа. Около него се извиваха сини и сребристи линии. Вътре нещо светеше.

Зелените й очи погледнаха Ричард.

— Това е нощно дребосъче. Нарича се Шар. Невъзможно е да видиш нощно дребосъче през деня, това може да стане само през нощта. Шар е част от магията, с нейна помощ преминах границата; тя ми беше водачът. Без нея щях да се загубя.

Очите на Калан се напълниха със сълзи, но гласът й остана твърд и спокоен.

— Тази нощ тя ще умре. Не може да живее повече далеч от родното си място и от останалите създания като нея, а няма достатъчно сили, за да премине обратно границата. Шар пожертва живота си да ми помогне, защото ако Мрачният Рал успее, нейният род ще загине заедно с останалите.

Отпушвайки тапата, Калан постави шишенцето върху вътрешната част на дланта си и го издигна между двамата.

Малко светещо пламъче се измъкна от шишенцето и се понесе по студения, замъглен въздух във вътрешността на хралупестия бор, като хвърляше навсякъде сребриста светлина. Създанието спря помежду им, реейки се във въздуха, и светлината омекна. Ричард беше слисан. Гледаше онемял, със зяпнала уста.

— Добър вечер, Ричард Сайфър — каза то с тих гласец.

— Добър вечер и на теб, Шар — неговият глас също не бе много по-силен от шепот.

— Благодаря ти, че днес помогна на Калан. По този начин ти оказа помощ и на целия ми род. Ако някога се нуждаеш от помощта на нощните дребосъчета, изречи името ми и те ще ти се притекат на помощ, тъй като не съществува враг, който да го знае.

— Благодаря ти, Шар, но Средната земя е последното място, където бих искал да отида. Ще помогна на Калан да намери магьосника, но след това трябва да отидем и двамата на запад и да се скрием от онези, които искат да ни убият.

Изглежда, нощното дребосъче се беше завъртяло на другата страна и се беше замислило. Сребристата светлина стопляше лицето на Ричард и го изпълваше с чувство на сигурност.

— Щом такова е желанието ти, направи го — каза Шар.

Ричард почувства облекчение. Светлинката между него и Калан се преобърна още веднъж във въздуха.

Шар направи последно завъртане.

— Но знай едно: Мрачният Рал преследва и двама ви. Без отдих. Без почивка. Бягаш ли, ще те открие. В това няма съмнение. Не можеш да се защитиш от него. Той ще убие и двама ви. Скоро.

Устата на Ричард беше тъй пресъхнала, че едва преглъщаше. Змеят поне действаше бързо и всичко свършваше за миг.

— Шар, няма ли начин да се спасим?

Светлинката отново се завъртя, хвърляйки отблясъци върху лицето му и върху клоните на хралупестия бор.

Шар отново спря.

— Ако гърбът ти е обърнат към него, очите ти не са. Ще те хване. Това му доставя удоволствие.

Ричард впи поглед в Шар.

— Но… нищо ли не можем да сторим?

Мъничката светлинка отново се завъртя, като този път се приближи към него, преди да спре.

— По-добър въпрос, Ричард Сайфър. Отговорът, който искаш, е вътре в теб. Трябва да го потърсиш. Трябва да го потърсиш или той ще убие и двама ви. Скоро.

— Колко скоро? — гласът му стана по-груб; не можеше да се въздържи. Въртейки се, светлинката се отдръпна. Той нямаше да изпусне тази възможност, без да стигне поне до нещо, на което може да разчита.

Нощното дребосъче спря.

— През първия ден на зимата, Ричард Сайфър. Когато слънцето се изкачи на небето. Ако Мрачният Рал не ви убие дотогава и ако не бъде спрян, тогава през първия ден на зимата, когато слънцето се изкачи на небето, моят род ще загине. И вие двамата ще загинете. А той ще се забавлява.

Ричард се чудеше какъв ли е най-добрият начин да зададеш въпрос на въртяща се светлинка.

— Шар, Калан се опитва да спаси твоя род. Аз искам да й помогна. Ти жертваш живота си, за да й помогнеш. Ако се провалим, всички ще загинат, ти току-що го каза. Знаеш ли за нещо, което може да ни помогне срещу Мрачния Рал?

Светлинката се завъртя и се понесе в кръг във вътрешността на бора, осветявайки местата, покрай които минава. Тя се спря отново пред него.

— Вече ти казах. Отговорът е вътре в теб. Намери го или ще умреш. Съжалявам, Ричард Сайфър. Искам да помогна. Не зная отговора. Зная само, че е вътре в теб. Съжалявам, съжалявам.

Ричард кимна, прокарвайки пръсти през косата си. Не знаеше кой е по-объркан, той или Шар. Огледа се и видя Калан да седи спокойно, с поглед, вперен в нощното дребосъче. Шар се завъртя и почака.

— Е добре, можеш ли да ми кажеш защо се опитва да ме убие? Защото помагам на Калан ли, или поради друга причина?

Шар се приближи.

— Друга причина? Тайни?

— Какво! — Ричард скочи на крака. Нощното дребосъче го последва нагоре.

— Не знам защо. Съжалявам. Само че ще го направи.

— Как се казва магьосникът?

— Добър въпрос, Ричард Сайфър. Съжалявам. Не знам.

Ричард седна обратно на земята и зарови лице в ръцете си. Шар се завъртя, пръскайки наоколо светлина, и политна на бавни кръгове около главата му. Той по някакъв начин усети, че тя се опитва да го успокои, а също и че краят й наближава. Тя умираше, а полагаше усилия да успокои него. Опита се да преглътне буцата в гърлото си, за да може да говори.

— Шар, благодаря ти, че помогна на Калан. Животът ми, който, както изглежда, ще е доста кратък, вече е удължен, защото тя ме предпази да не направя нещо много глупаво днес. Животът ми стана по-хубав и от това, че я познавам. Благодаря ти, че помогна на приятелката ми да премине през границата.

Погледът му се размъти.

Нощното дребосъче долетя до него и го докосна по челото. Гласът й сякаш звучеше не само в ушите, но и в главата му.

— Съжалявам, Ричард Сайфър. Не зная отговорите, които ще те спасят. Ако ги знаех, повярвай ми, щях да бъда нетърпелива да ти ги кажа. Но виждам доброто в теб. Вярвам в теб. Зная, че вътре в себе си притежаваш онова, от което се нуждаеш, за да успееш. Ще дойдат времена, когато ще се съмняваш в силите си. Не се предавай. В такива мигове си спомни, че вярвам в теб, че съм убедена в способността ти да завършиш докрай започнатото. Ти си рядко срещан човек, Ричард Сайфър. Вярвай в себе си. И пази Калан.

Той установи, че очите му са затворени. Сълзите му се стичаха свободно, а буцата в гърлото спираше дишането му.

— Наоколо няма змейове. Моля те сега да ме оставиш насаме с Калан. Наближава моментът.

Ричард кимна.

— Довиждане, Шар. За мен беше изключителна чест да се запозная с теб.

Той излезе, без да ги погледне.

* * *

След като Ричард излезе, нощното дребосъче долетя до Калан и се обърна към нея с истинското й име.

— Майко Изповедник, времето ми изтича. Защо не му каза коя си?

Калан стоеше със свити рамене, отпуснала ръце в скута си, загледана в огъня.

— Не мога, Шар, още не.

— Изповедник Калан, това не е честно. Ричард Сайфър ти е приятел.

По лицето на Калан започнаха да се стичат сълзи.

— Нима не виждаш? Точно затова не мога да му кажа. Ако му кажа, той ще престане да ми бъде приятел, ще престане да се грижи за мен. Ти не можеш да си представиш какво означава да бъдеш Изповедник, всеки да се страхува от теб. Той ме гледа в очите, Шар. Малцина са се осмелявали да го правят. Никой никога не ме е поглеждал като него. В очите му се чувствам в безопасност. Той доставя радост на сърцето ми.

— Може да научи от някой друг, преди ти да му кажеш, Изповедник Калан. Тогава ще стане по-лошо.

Тя вдигна поглед към нощното дребосъче, очите й плуваха в сълзи.

— Ще му кажа, преди това да се случи.

— Играеш опасна игра, Изповедник Калан — предупреди я Шар. — Той може да се влюби в теб. Ако му кажеш след като това се случи, думите ти могат да го наранят невъзвратимо.

— Няма да позволя това да се случи.

— Ще избереш ли него?

— Не!

При крясъка на Калан нощното дребосъче се завъртя на другата посока, след това бавно се приближи обратно до лицето й.

— Изповедник Калан, ти си последната от твоя род. Мрачният Рал изби всички останали. Дори сестра ти, Дени. Ти си Майката Изповедник. Трябва да си избереш другар.

— Не мога да избера някой, за когото ме е грижа. Никой Изповедник не би го направил — изхлипа тя.

— Съжалявам, Майко Изповедник, изборът е твой.

Калан сви колене, обгърна ги с ръце и отпусна отгоре глава. Раменете й потръпваха от плач, гъстата й коса падаше на вълни около тялото й. Шар направи бавен кръг около главата й, като хвърляше отблясъци сребриста светлина край себе си и се опитваше да успокои спътницата си. Продължи да се носи в кръг, докато хлипането на Калан утихна и накрая съвсем спря. Тогава Шар отново запърха отпреде й.

— Тежко е да си Майка Изповедник. Съжалявам.

— Тежко е — съгласи се Калан.

— Голям товар на раменете ти.

— Голям — отново се съгласи Калан.

Нощното дребосъче леко кацна на рамото на жената и потъна в мълчание, докато Калан гледаше втренчено огъня, горящ на малки, бавни пламъци. След известно време нощното дребосъче се отдели от рамото й и политна напред към лицето на Калан.

— Щеше ми се да остана още с теб. Беше хубаво. Щеше ми се да прекарам повече време с Ричард Сайфър. Задава добри въпроси. Но часът настъпи. Съжалявам. Умирам.

— Имаш думата ми, Шар, че ако се наложи, ще пожертвам живота си, за да спра Мрачния Рал. За да спася твоя род и всички останали.

— Вярвам в теб, Изповедник Калан. Помогни на Ричард — Шар се приближи. — Моля те, преди да умра. Ще ме докоснеш ли?

Калан се отдръпна назад, отдалечавайки се от дребосъчето, докато гърбът й опря в ствола на дървото.

— Не… моля те… не — повтаряше тя, клатейки глава. — Не ме карай да правя това.

Очите й отново се изпълниха със сълзи. Тя постави разтреперани пръсти върху устните си, опитвайки се да сдържи плача си.

Шар се приближи до нея.

— Моля те, Майко Изповедник. Чувствам тъй силно болката от самотата, когато съм далеч от другите. Никога повече няма да бъда с тях. Толкова боли. Вече тръгвам. Моля те. Използвай силата си. Докосни ме и ме остави да отпия от сладката агония. Остави ме да умра, вкусвайки любовта. Пожертвах живота си, за да ти помогна. Не поисках нищо в замяна. Моля те!

Светлината на Шар отслабваше, стопяваше се. Калан плачеше и държеше лявата си ръка върху устните. Най-накрая протегна дясната, докато треперещите й пръсти докоснаха дребосъчето.

Във въздуха се блъсна гръмотевица без гръм. Страхотният удар разклати дървото и от него заваля дъжд от мъртви борови иглички, някои от които се запалиха, докосвайки огъня. Мътният сребрист цвят на Шар се промени в искрящо розов, който ставаше все по-наситен.

Гласът й беше слаб.

— Благодаря ти, Калан. Сбогом, моя любов.

Искрицата живот отслабна и се стопи.

* * *

След като усети гръмотевицата без гръм, Ричард изчака още известно време и се върна в хралупестия бор. Калан седеше с ръце около коленете и брадичка, опряна в тях, загледана в огъня.

— Шар? — попита той.

— Отиде си — отговорът дойде с далечен глас.

Той кимна и като я хвана за ръката, я отведе при постелката в дъното и я сложи да легне. Тя се подчини, без да каже нищо и без да се съпротивлява. Ричард я покри с одеялото, върху което натрупа малко слама, за да запазва топлината през нощта, след това сам се зарови в сламата край нея. Калан се обърна на една страна, отдалечавайки се от него, и му обърна гръб като дете, което, предусетило опасността, обръща гръб на родителите си. Той също го почувства. Нещо ставаше с тях. Нещо ужасно.

Тя вече беше заспала. Той знаеше, че трябва да му е студено, но не усещаше студ. Ръката му пулсираше. Беше му топло. Лежеше и мислеше за гръмотевицата без гръм. Питаше се как ли щеше Калан да накара великия магьосник да направи каквото тя иска от него. Хрумна му нещо, което го ужаси. Преди да успее да се притесни повече, той също заспа.