Тери Гудкайнд
Първото правило на магьосника (33)

Тридесет и трета глава

Рейчъл седеше на малкото си столче зад Принцесата и удряше колената си едно в друго, мислейки си как да накара Принцесата да я изгони за през нощта, за да може да вземе кутията и никога повече да не се върне в замъка. Продължаваше да си мисли за хляба с кутията, скрита в него, който я чакаше навън в градината. Страхуваше се, но беше и възбудена. Възбудена от мисълта, че ще помогне на всички онези хора да не им отсекат главите. За първи път през живота си се чувстваше значима. Мачкаше ревера на роклята си. С нетърпение чакаше мига, в който щеше да се махне оттук.

Всички изискани господа и дами пиеха специалното си питие. Всички изглеждаха доволни от това. Гилер, наред с другите съветници, стоеше зад Кралицата. Разговаряше тихо с дворцовия художник. Рейчъл не харесваше този човек, той я плашеше, винаги й се усмихваше смешно. И имаше само една ръка. Беше чувала прислугата да говори, че се страхуват художникът да не ги нарисува.

Хората започнаха да придобиват изплашени изражения. Гледаха Кралицата. Започнаха да се изправят. Рейчъл хвърли поглед към Кралицата и разбра, че хората не гледат нея, а нещо друго зад нея. Очите й се ококориха, когато видя двамата мъжаги.

Това бяха най-огромните мъже, които някога бе виждала. Ризите им бяха без ръкави, но по ръцете им се виждаха метални предпазители, от които стърчаха някакви остри неща. Целите бяха покрити с изпъкнали мускули, имаха жълти коси. Изглеждаха като най-жестоките хора на света, по-жестоки дори от тъмничарите. Мъжагите огледаха хората в залата, след това застанаха от двете страни на голямата арка зад Кралицата със скръстени ръце. Кралицата изпухтя и се обърна да види какво става.

През арката влезе мъж със сини очи, дълга жълта коса, бяла роба и нож със златна дръжка на колана. Това беше най-красивият мъж, който Рейчъл някога бе виждала. Той се усмихна на Кралицата. Тя скочи на крака.

— Каква неочаквана изненада! — каза тя с най-сладкия си глас, с който говореше на кучето си. — Чест е за нас. Но не ви очаквахме преди утре.

Мъжът отново й се усмихна чаровно.

— Нямах търпение да ви посетя, да видя отново красивото ви лице. Простете ми, че подраних, Ваше Превъзходителство.

Кралицата се изкикоти и протегна напред ръка, за да я целуне гостът. Рейчъл се изненада от думите на красивия мъж. Тя не познаваше някой, който да мисли Кралицата за хубава. Кралицата взе ръката му в своята и го изведе напред.

— Господа и дами, нека ви представя Татко Рал.

Татко Рал! Тя се огледа да види дали някой не е забелязал как подскочи, никой не беше. Всички бяха зяпнали в Татко Рал. Беше сигурна, че той ще я погледне и ще разбере, че тя иска да избяга с кутията. Погледна Гилер, но той не отвърна на погледа й. Лицето му беше бяло като платно. Татко Рал беше дошъл, преди тя да успее да избяга с кутията! Какво да прави сега?

Каквото й бе казал Гилер, ето какво.

Щеше да бъде смела и да спаси всички онези хора. Трябваше да измисли начин да излезе от замъка.

Татко Рал огледа всички присъстващи, които се изправяха на крака. Малкото кученце излая. Рал се обърна към източника на шума и то спря; вместо това започна тихичко да скимти. Рал погледна обратно към хората. Цареше мъртвешка тишина.

— Вечерята приключи. Сега ще ни извините — каза той меко.

Хората започнаха да си шушукат. Сините му очи ги наблюдаваха. Шушукането спря и те тръгнаха да излизат, отначало бавно, после по-бързо. Татко Рал хвърли поглед на някои от кралските съветници и те си тръгнаха с явно облекчение. Неколцината, които не погледна, включително и Гилер, останаха. Принцеса Вайълит също остана и Рейчъл се опита да се скрие зад гърба й, за да остане незабелязана. Кралицата се усмихна и протегна ръка към масата.

— Няма ли да седнете, Татко Рал, сигурна съм, че сте имали изморително пътуване. Нека ви предложа нещо за ядене. Тази вечер имаме превъзходно печено.

Той я гледаше с немигащи сини очи.

— Не одобрявам да се колят беззащитни животни и след това да се яде плътта им.

Рейчъл си помисли, че Кралицата ще се задави.

— Е, тогава… имаме и чудесна супа от ряпа и други неща, сигурна съм… ще се намери нещо… ако няма, готвачите ще приготвят каквото…

— Може би някой друг път. Не съм дошъл да ям, тук съм, за да взема вашия дял от съглашението.

— Но… това става по-бързо от очакванията ми, не сме свършили още с всичко, има много документи да се подписват, а и вие със сигурност първо ще искате да им хвърлите един поглед.

— Би ме удовлетворило да подпиша всичко, което сте приготвила, и ви давам дума, че ще е така с всеки допълнителен документ, който изготвите оттук нататък. Вярвам на почтеността ви в сделката с мен — той се усмихна. — Нямате никакво намерение да ме изиграете по някакъв начин в споразуменията, нали?

— Ами не, Татко Рал, разбира се, че не. Разбира се, че не.

— Тогава всичко е наред. Защо трябва някой да преглежда документите, щом сте честна с мен? Нали казвате, че сте честна, така ли е?

— Ами, разбира се, че съм. Сигурно няма нужда… но това е доста необичайно.

— Такова е и нашето съглашение. Да караме нататък тогава.

— Да. Да, разбира се — тя се обърна към един от съветниците си. — Иди да донесеш каквото е готово от договора за съглашението. И печата ми — той се поклони и излезе. Кралицата се обърна към Гилер. — Където и да си скрил кутията, иди и я донеси.

Той се поклони.

— Разбира се, Ваше Превъзходителство.

Рейчъл се почувства самотна и й стана страшно, когато го видя да излиза през вратата с развяваща се зад гърба му сребриста мантия.

Докато чакаха, Кралицата представи Принцесата на Татко Рал. Рейчъл застана зад стола на Принцеса Вайълит, след като тя отиде да подаде ръката си на Татко Рал. Той се поклони и целуна протегнатата му ръка, като каза колко прекрасна е тя също като майка си. Принцесата се ухили и притисна до гърдите си ръката, която той целуна.

Съветникът и неговите помощници се върнаха; всеки от тях носеше наръч с документи. Те разчистиха чиниите и разхвърляха документите по масата, посочвайки къде трябва да се подпишат Кралицата и Татко Рал. Един от помощниците сипваше на определени места червен восък, върху който Кралицата удряше печата си. Татко Рал каза, че няма печат и че името му ще свърши работа, че е сигурен, че би разпознал собствения си почерк за в бъдеще. Когато Гилер се върна, застана настрани и изчака, докато свършат. Мъжете започнаха да събират отново документите, като спореха в какъв ред са били в началото. Кралицата направи знак на Гилер да се приближи.

— Татко Рал — каза Гилер с най-милата си усмивка, — позволете ми да ви подаря кутията на Орден на Кралица Милена. — Той протегна двете си ръце с фалшивата кутия внимателно, сякаш държеше истинската кутия. Скъпоценните камъни блестяха наистина красиво.

Татко Рал се усмихна леко, протегна ръце напред и взе внимателно кутията от ръцете на Гилер. Обърна я, като оглеждаше красивите скъпоценни камъни. След това направи знак на един от мъжагите си да се приближи. Когато той дойде, Татко Рал го погледна и му подаде кутията.

Мъжът я стисна с една ръка. Тя се разтроши. Очите на Кралицата станаха наистина огромни.

— Какво означава това! — попита тя.

Лицето на Татко Рал придоби страховит израз.

— Точно това ви питам, Ваше Превъзходителство. Тази кутия е фалшификат.

— Не, това просто не е възможно… няма начин… знам със сигурност… — Кралицата извърна глава към Гилер. — Гилер! Ти какво знаеш по този въпрос?

Скръстените му ръце бяха пъхнати в ръкавите на мантията.

— Ваше Превъзходителство… Не разбирам… никой не е припарвал до магическия печат, сам се грижех за това. Уверявам ви, това е същата кутия, която започнах да охранявам, откакто я поверихте в моите ръце. Сигурно от самото начало е била фалшива. Били сме измамени. Това е единственото възможно обяснение.

Очите на Татко Рал не се отместиха от магьосника през цялото време, докато той говореше. После се плъзнаха към един от огромните мъжаги. Мъжът се приближи и сграбчи магьосника за дрехите близо до врата. Повдигна Гилер с една ръка.

— Какво правиш! Махни си ръцете от мен, огромно говедо такова! Имай уважение към магьосника или ще съжаляваш. Уверявам те! — краката му се мятаха във въздуха.

В гърлото на Рейчъл заседна буца, очите й се напълниха със сълзи. Опита се да бъде смела и да не плаче. Знаеше, че ако го направи, може да я забележат.

Татко Рал облиза върховете на пръстите си.

— Не е единственото възможно обяснение, магьоснико. Истинската кутия притежава магия, един специален тип магия. Магията на тази кутия тук е друга. Кралицата не може да направи разликата, не може да разбере коя кутия е истинската. Но един магьосник може да го направи.

Татко Рал пусна лека усмивка към Кралицата.

— Двамата с магьосника ще излезем за малко, за да си поговорим на четири очи — той се обърна и излезе от стаята, зад него се понесе бялата му роба. Мъжагата, който държеше Гилер във въздуха, го последва. Другият застана пред вратата и скръсти ръце. Докато първият носеше магьосника, краката на Гилер не докосваха земята.

На Рейчъл й се прииска да изтича след Гилер, толкова се страхуваше за него. Видя как той обърна глава и огледа хората. Тъмните му очи бяха големи, за миг се спряха върху нея, погледна я право в очите. Когато това стана, тя чу гласа му в главата си, толкова ясен, сякаш беше изкрещял в ухото й. Гласът в главата й крещеше една-единствена дума.

Бягай.

После Гилер изчезна. На Рейчъл й се прииска да зареве. Вместо това засмука ревера на роклята си. Всички около Кралицата заговориха в един глас. Джеймс, дворцовият художник, започна да събира парчетата от счупената кутия, започна да ги прехвърля с единствената си ръка, прикрепяйки ги с чукана си. Принцеса Вайълит взе едно голямо парче от нея и погледна скъпоценните камъни, като прокара пръсти по тях.

Рейчъл все още помнеше гласа в главата си, гласа на Гилер, който й крещеше да бяга. Огледа се; никой не й обръщаше никакво внимание. Тя заобиколи масите, свела ниско глава, под нивото на плотовете, за да не могат да я видят. Щом стигна до другия край на стаята, вдигна глава, за да види дали някой я е забелязал. Никой.

Протегна ръка и взе малко храна от чиниите: парче месо, три питки хляб и голямо парче сирене. Напъха ги в джобовете си, след това още веднъж хвърли поглед към присъстващите в залата.

После се затича към коридора. Гледаше да не се разреве, за да бъде смела в името на Гилер. Босите й крака тичаха по килимите, покрай изрисуваните пана по стените, преди да стигне до стражите на вратите, тя забави крачка, за да не я видят, че тича. Щом я видяха, те дръпнаха огромната брава и не казаха нито дума, докато тя излизаше. Стражите от външната страна на вратата просто й хвърлиха един поглед, докато минаваше покрай тях, после отново погледнаха навън, оглеждайки местността.

Рейчъл изтри няколко сълзи от лицето си, докато слизаше по студените каменни стъпала. Опита се да не им позволява да потекат, но няколко успяха да се измъкнат, преди тя да ги спре. Патрулиращите стражи не й обърнаха внимание, докато тя вървеше бързо по паважа, приближавайки се към градината.

Далеч от факлите, закачени по стените от външната страна на замъка, беше тъмно, но Рейчъл знаеше пътя. Усещаше мократа трева с босите си крака. Клекна пред третата саксия и се огледа за чуждо присъствие, после протегна ръце през цветята. Напипа кърпата, в която беше увит хлябът и я дръпна. Развърза възлите и разпери четирите краища, после бръкна в джобовете си и подреди месото, питките и сиренето върху хляба, след това отново завърза здраво краищата на кърпата.

Точно преди да се втурне към портата на външната стена, тя си спомни и изпъшка тихо. Застина на мястото си с широко отворени очи.

Беше забравила Сара! Куклата й все още беше в кутията за спане! Принцеса Вайълит щеше да я намери, щеше да хвърли Сара в огъня! Рейчъл не можеше да остави куклата си там; тя тръгваше и нямаше да се върне в замъка никога вече. Сара щеше да се страхува без нея. Щяха да я изгорят в огъня.

Тя пъхна вързопа с хляба обратно зад цветята и се втурна обратно към замъка. Трябваше да забави ход, когато навлезе в осветеното от факли пространство. Един от стражите на вратата я погледна.

— Току-що те пуснах да излезеш — каза той.

— Знам. Но трябва да се върна вътре за няколко минути.

— Забрави ли нещо?

Тя кимна и успя да изрече:

— Да.

Той поклати глава и вдигна малкото прозорче.

— Отвори вратата — каза на онзи отвътре. Тя чу как огромната ключалка прещрака.

Попаднала отново вътре, тя огледа коридора. Пред нея се намираше голямата зала с шахматния под и голямото стълбище, беше само на няколко завоя по няколко дълги коридора и през няколко големи зали. Една от тях — трапезарията. Това беше най-прекият път. Но Кралицата или Принцесата можеше да са там, или дори Татко Рал. Можеха да я видят. Беше немислимо да си позволи това. Принцеса Вайълит можеше да я заведе в спалнята си и да я заключи в кутията за спане; вече беше късно.

Тя се обърна и тръгна към малката вратичка вдясно. Това беше коридорът на прислугата. Щеше да е доста по-дълго, но никой от знатните не използваше коридорите и стълбищата на прислугата. Никой от слугите не можеше да я спре; всички знаеха, че тя е придворната на Принцесата, която по никакъв начин не желаеха да ядосват. Трябваше да мине през стаята на слугите, под големите зали и под кухнята.

Всички стълбища бяха каменни, изгладени отпред. От един незатворен прозорец горе пръскаше дъжд и по стъпалата винаги имаше вода, стичаща се от каменните стени. На места не беше много мокро, на други беше, а някои стъпала бяха покрити със зелена плесен. Винаги трябваше да внимава да не се подхлъзне. Поставените в метални чаши факли оцветяваха камъка и стъпалата в червено и жълто.

По коридорите на приземния етаж имаше хора, слуги разнасяха платна и одеяла, чистачки с кофи с вода и парцали, мъже с наръчи дърва за камините горе. Някои от хората се спираха и нещо си шушукаха. Изглеждаха възбудени. Тя чу името на Гилер и в гърлото й заседна буца.

Когато мина покрай стаите на слугите, там горяха всички газени лампи, увесени на гредите по ниските тавани, навсякъде имаше струпани на групички хора, разказващи си един на друг какво са видели. Рейчъл позна един от говорещите на висок глас мъже, около който се бяха струпали предимно жени, макар да имаше и няколко мъже. Беше г-н Сандерс, мъжът с най-хубавото сако, който поздравяваше изисканите дами и господа, когато идваха на вечеря и който произнасяше имената им, когато те влизаха в трапезарията.

— С ушите си го чух от онези двамата, които стоят на вратата в трапезарията. Знаете за кого говоря, за оня младия, Франк, и за другия, дето куца, Дженкинс. Казаха, че стражите от Д’Хара лично им съобщили, че ще има претърсване на замъка, от горе до долу.

— Какво търсят? — попита една жена.

— Не знам. Поне не са казали на Франк и на Дженкинс. Но не ми се ще да съм на мястото на този, когото търсят. Тия мъжаги от Д’Хара могат да ти докарат кошмари и в будно състояние.

— Ще ми се да открият онова, което търсят, под леглото на Вайълит — обади се някой друг. — Няма да е лошо да й дойдат за разнообразие малко кошмари, вместо да кара хората да сънуват кошмари — всички се засмяха.

Рейчъл продължи нататък, през огромния склад с колоните. Покрай едната стена бяха подредени варели, натрупани един върху друг в редици; покрай другата страна имаше натъпкани кутии, щайги и чували. Миришеше на влага и плесен, тя винаги чуваше мишките, които тършуваха насам-натам. Тръгна по средата, покрай окачените по страничните колони лампи и се запъти към тежката порта на другия край. Когато натисна и бутна дръжката и отвори вратата, металните панти изскърцаха. По ръцете й се посипа ръжда от дръжката и тя ги избърса по камъка. Друга голяма врата от дясната й страна водеше към тъмницата. Тя се заизкачва нагоре по стълбището. Беше тъмно, имаше само една факла най-отгоре, чуваше се как водата капе, капе, капе и отеква. Тя се шмугна през едва открехнатата врата горе и се втурна през каменните коридори със скоростта на вятъра, който винаги вееше там. Беше твърде уплашена, за да заплаче. Искаше Сара да е в безопасност, с нея, далеч от тук.

Най-после стигна на последния етаж и промуши глава покрай вратата, оглеждайки в двете посоки коридора, който минаваше покрай стаята на Принцеса Вайълит. Коридорът беше празен. Промъкна се на пръсти по килима покрай изрисуваните с кораби пана на стените, стигна до страничното преддверие. След като още веднъж огледа коридора, се приближи до входа. Открехна вратата съвсем лекичко. В стаята беше тъмно. Пъхна се вътре и затвори вратата след себе си.

В камината гореше огън, но нито една лампа не беше запалена. Рейчъл запристъпва по пода, усещайки с босите си крака дебелия килим. Застана на ръце и колене и се вмъкна в кутията си за спане, след това дръпна одеялото с една ръка. Ахна. Сара я нямаше. Почувства се така, сякаш леден вятър се беше врязал в тялото й.

— Търсиш ли нещо? — беше гласът на Принцеса Вайълит.

За миг Рейчъл се вцепени. Започна да диша тежко, но задържа сълзите си. Не можеше да си позволи Принцесата да я види да плаче. Излезе от кутията и видя, че пред огъня има една тъмна фигура. Принцесата. Тя пристъпи напред, отдалечавайки се от огъня, близо до Рейчъл. Ръцете й бяха зад гърба. Рейчъл не можеше да види какво държи в тях.

— Просто исках да си влезна в кутията. Да си лягам.

— Така ли — очите на Рейчъл вече бяха свикнали с тъмното и тя виждаше по-добре, видя усмивката на лицето на Принцесата. — А не търсиш ли това случайно?

Тя бавно плъзна ръцете си иззад гърба. Държеше Сара. Очите на Рейчъл се ококориха и тя изведнъж почувства, че трябва да влезе в ролята си на нищожество.

— Принцесо Вайълит, моля ви… — проплака тя. Ръцете й се вдигнаха нагоре умоляващо.

— Ела тук и ще поговорим за това.

Рейчъл бавно пристъпи напред към Принцесата и спря пред нея, като навиваше ревера на роклята около пръста си. Принцесата ненадейно я зашлеви, по-силно, отколкото някога го беше правила. Толкова силно, че Рейчъл извика тихичко, отскачайки назад от удара. Постави лявата си ръка върху мястото на жилещата болка. Очите й се изпълниха със сълзи. Тя стисна юмруче в джоба си, твърдо решена този път да не плаче.

Принцесата се приближи и с опакото на ръката си я зашлеви по другата буза. С кокалчетата, за да не позволи на сълзите й да потекат.

Принцеса Вайълит отстъпи назад към огъня.

— Какво ти казах, че ще направя, ако някога те видя с кукла?

— Принцесо Вайълит, моля ви, недейте… — тя трепереше, защото лицето я болеше толкова много и защото беше толкова изплашена. — Моля ви, нека я задържа! Тя не ви е направила нищо лошо.

Принцесата се засмя с отвратителния си смях.

— Не. Ще я хвърля в огъня, точно както ти казах, че ще направя. За да ти дам урок. Как се казва?

— Няма си име.

— Е, все едно, така или иначе ще изгори.

Тя се обърна към огъня. Юмручето на Рейчъл все още стискаше онова нещо в джоба й. Беше пръчицата за магически огън, подарена й от Гилер. Тя я извади от джоба си и я погледна.

— Не смей да хвърляш куклата ми в огъня или ще съжаляваш!

Принцесата се завъртя.

— Какво каза? Как се осмеляваш да ми държиш такъв тон. Ти си само едно нищожество. Аз съм Принцеса.

Рейчъл докосна пръчицата до покривката на мраморната масичка.

— Огън за мен — прошепна тя.

Покривката пламна. На лицето на Принцесата се изписа изненада. Рейчъл докосна пръчицата до една книга, оставена на ниска масичка. Хвърли бърз поглед към Принцесата, за да се убеди, че тя я гледа, после отново прошепна думите и книгата също така внезапно потъна в пламъци. Очите на Принцеса Вайълет се ококориха. Рейчъл хвана книгата за единия ъгъл и я хвърли в огъня, а Принцесата я проследи с поглед. Рейчъл се завъртя, пристъпи напред и насочи пръчицата срещу Принцесата.

— Дай си ми куклата или ще те подпаля.

— Няма да посмееш…

— Веднага! Не го ли направиш, ще пламнеш и кожата ти ще изгори.

Принцеса Вайълит й подаде куклата.

— Ето. Моля те, Рейчъл, не ме изгаряй. Страх ме е от огъня.

Рейчъл взе куклата си с лявата ръка, без да сваля пръчицата от Принцесата. Започна да й дожалява за нея. После си спомни колко много я болеше лицето. Повече отколкото изобщо някога я беше боляло.

— Нека просто да забравим всичко това, Рейчъл. Можеш да задържиш куклата си, съгласна ли си? — гласът й беше станал наистина мил, не жесток както преди малко.

Рейчъл знаеше, че това е номер. В момента, в който наоколо се появяха стражи, тя беше сигурна, че Принцесата ще нареди да й отсекат главата. Тогава щеше да й се присмива, а след това щеше да изгори Сара.

— Влизай в кутията — каза Рейчъл. — Ще видиш колко ще ти хареса.

Принцеса Вайълит тръгна с бавна крачка, пръчицата опираше в гърба й.

— Рейчъл, помисли какво правиш, наистина ли…

— Мълчи и влизай. Ако не искаш да те подпаля.

Принцесата коленичи и се пъхна вътре. Рейчъл я погледна.

— Иди в ъгъла.

Тя направи, каквото й беше наредено. Рейчъл затвори вратата с щракване, отиде до чекмеджето и взе ключа. Заключи желязната врата на желязната кутия и прибра ключа в джоба си. Коленичи и погледна вътре през мъничкия прозорец. Едва можа да различи очите на Принцесата, които я гледаха от тъмнината вътре.

— Лека нощ, Вайълит. Заспивай. Тази нощ аз ще спя на твоето легло. От гласа ти вече ми се повдига. Ако само шукнеш, ще дойда и ще подпаля кожата ти. Разбра ли ме?

— Да — дойде до нея слабият глас откъм тъмната дупка.

Рейчъл остави Сара на земята, докато дърпаше дебелия килим, за да покрие с него кутията. После отиде до леглото и се тръшна отгоре, за да изскърца и така Принцесата да си помисли, че Рейчъл си е легнала.

Усмихната, прекоси на пръсти стаята до вратата, като притискаше здраво до себе си Сара.

След като измина отново целия път, по който беше дошла, през помещенията на прислугата до последната врата, тя внимателно огледа коридора и се спусна към голямата порта със стражите. Не каза нищо. Не можа да намери думи в главата си; просто застана пред вратата и зачака да й отворят.

— А, ето какво било, забравила си куклата си — каза стражът.

Тя само кимна.

Чу как вратата щраква зад нея и се запъти към тъмното навън, към градината. Имаше повече стражи, отколкото бе свикнала да вижда обикновено. Към редовните бяха прибавени нови, облечени по-различно. Новите я оглеждаха по-строго, отколкото старите, които им обясняваха коя е тя. Опитваше се да не я забележат, като се обръща, притиснала плътно куклата до себе си. Едва се удържаше да не се затича.

Вързопът с хляба, в който беше скрита кутията, лежеше там, където го беше оставила, под цветята. Рейчъл го измъкна с една ръка за възела, докато с другата придържаше Сара до гърдите си. Вървеше през градината и се питаше дали Принцеса Вайълит все още си мисли, че тя лежи в леглото й, или пък е усетила номера и вече крещи за помощ. Ако беше направила второто и стражите я бяха открили в кутията, може би вече я търсеха. Трябваше да извърви дълъг път; загуби много време, докато прекоси целия замък два пъти. Вслушваше се внимателно за викове, за да разбере дали вече не я търсят.

Едва дишаше, надявайки се да се измъкне от замъка, преди да са тръгнали по следите й. Спомни си какво каза г-н Сандерс — че ще претърсват целия замък. Знаеше какво търсят. Кутията. Беше обещала на Гилер да я изнесе от замъка, за да не я намерят и да не причинят зло на всички онези хора.

Отгоре по стената се движеха много хора. Когато почти стигна външната порта, забави ход. Преди тук имаше двама от кралските стражи. Сега бяха трима. Двама от тях тя можа да разпознае — те носеха червените си туники с вълчата глава, стражите на Кралицата. Третият обаче беше облечен по-различно, с тъмна кожа и много по-едър. Беше един от новите. Рейчъл се зачуди дали да продължи напред или да избяга. Но къде можеше да избяга? Можеше да го направи едва след като се озове от другата страна на стената.

Преди да е решила какво да прави, я забелязаха, така че продължи напред. Един от старите понечи да отключи портата. Новият протегна ръка и го спря.

— Това е придворната на Принцесата. Понякога Принцесата я изгонва за през нощта.

— Никой няма да излиза — отвърна му новият.

Кралските стражи се дръпнаха назад.

— Съжалявам, малката, но чу какво казва той, никой не може да излиза.

Рейчъл стоеше пред тях и стискаше зъби. Очите й се взираха в новия, който я гледаше отвисоко. Тя преглътна. Гилер разчиташе на нея, тя трябваше да изнесе кутията от замъка. Друг път навън нямаше. Опита се да си представи как би реагирал Гилер в такава ситуация.

— Ами добре тогава — най-накрая каза тя. — И без друго навън е студено, по-добре да си остана вътре.

— Ами връщай се тогава. Ще трябва да останеш в замъка тази нощ — каза един от познатите й стражи.

— Как се казваш? — попита Рейчъл.

Той се изненада малко.

— Кралски страж Рейд.

С куклата си в ръка Рейчъл посочи другия.

— Ами ти?

— Кралски страж Уолкот.

— Кралски страж Рейд и кралски страж Уолкот — повтори тя на себе си. — Добре, мисля, че ще запомня — тя посочи към новия, при движението на ръката й куклата се подмяташе насам-натам. — А ти как се казваш?

Той пъхна палци в колана си.

— Защо питаш?

Тя притисна Сара към гърдите си.

— Ами Принцесата ми се скара и каза тази нощ да прекарам извън замъка. Ако не изляза, тя ще пощурее и ще поиска да ми отсекат главата, задето не съм изпълнила заповедта й, та затова искам да й кажа кой не ме е пуснал навън. Искам да запомня имената ви, за да не си мисли тя, че си измислям. Така ще може да дойде и да ви попита сама. Страх ме е от нея. Тя започна да раздава заповеди да обезглавяват хората.

И тримата се изправиха и се спогледаха.

— Така е — каза кралският страж Рейд на новия. — Принцесата е истинска дъщеря на майка си. Една шепа човек, а Кралицата още отсега й заостря зъбите.

— Никой да не напуска замъка, такива са заповедите — каза новият.

— Е, ние двамата сме тук да изпълняваме заповедите на Принцесата — сопна се кралският страж Рейд, извръщайки се леко. — А ако ти искаш да я оставиш вътре, нямаш проблеми с нас, то е ясно чия глава ще отиде на пъна. Стигне ли се дотам, да знаеш, че сме ти казали да я пуснеш, точно както е наредила Принцесата. Ние двамата няма да загубим главите си. — Другият, Уолкот, кимна в знак на съгласие. — Не и заради едно малко момиченце, ей толкова високо — той протегна ръка и я постави на височината на главата на Рейчъл. — Няма да споменаваме, че ние тримата, големи, здрави войници, сме си помислили, че това момиченце може да е опасно. Ти си го помисли. Ти ще бъдеш на дръвника под секирата на Кралицата, не ние.

Новият я погледна отвисоко; изглеждаше малко ядосан. Обърна се за минута към останалите двама, после отново сведе поглед към нея.

— Ами тя очевидно не представлява заплаха. Заповедта гласеше да пазим от заплаха, така че предполагам…

Кралският страж Уолкот започна да вдига тежкото резе на портата.

— Но искам да видя какво носи — каза новият.

— Само вечерята и куклата си — каза Рейчъл, опитвайки се думите й да прозвучат небрежно.

— Дай да погледнем.

Рейчъл сложи вързопа на земята и развърза възлите, отмествайки краищата настрани. Подаде му Сара.

Той я взе в голямата си ръка и я завъртя на всички страни, като я оглеждаше внимателно. Обърна я с главата надолу и с големия си пръст вдигна роклята й. Рейчъл го ритна по крака с всичка сила.

— Да не си посмял! Капка уважение ли нямаш? — изкрещя му тя.

Другите двама се засмяха.

— Да не откри нещо опасно там долу? — попита кралският страж Рейд.

Новият ги погледна и върна куклата на Сара.

— Какво друго носиш?

— Казах ви. Вечерята си.

Той започна да се навежда.

— Е, малко същество като теб не може да изяде цял хляб.

— Мой си е! — изкрещя тя. — Остави го!

— Остави я — каза кралският страж Уолкот. — И без това е мъничка. Да не мислиш, че Принцесата я храни кой знае колко?

Новият се изправи.

— Сигурно не — той въздъхна дълбоко. — Върви. Изчезвай.

Рейчъл върза в кърпата хляба и останалата храна по възможно най-бързия начин. Притисна плътно Сара до себе си, а с другата ръка също толкова здраво стисна вързопа, след това се шмугна покрай краката на мъжете и излезе през вратата.

Когато я чу да щраква зад нея, се втурна през глава напред. Бягаше с всичка сила, без да се обръща, твърде уплашена да не би някой да я преследва, за да има смелост да се обърне и да провери. След известно време все пак трябваше да разбере какво става, така че се спря и се огледа зад себе си. Никой. Останала без дъх, седна да си почине върху един корен на пътеката.

На фона на звездното небе се открояваше силуетът на замъка, назъбеният ръб на стената около него, осветените кули. Тя никога повече нямаше да се върне там, никога. Двамата с Гилер щяха да избягат някъде, където хората са мили, и никога нямаше да се върнат в замъка. Докато дишаше задъхано, чу глас.

— Рейчъл? — беше Сара, установи тя.

Постави я в скута си върху вързопа.

— Вече сме в безопасност, Сара. Измъкнахме се.

Сара се усмихна.

— Толкова се радвам, Рейчъл.

— Никога повече няма да се върнем на това ужасно място.

— Рейчъл, Гилер иска да знаеш нещо.

Тя трябваше да се наведе напред, едва чуваше гласа на Сара.

— Какво?

— Че не може да дойде с теб. Трябва да продължиш без него.

Рейчъл започна да плаче.

— Но аз искам той да е с мен.

— Той също би искал, повече от всичко на света, дете, но трябва да остане в замъка и да им попречи да те намерят, така че да можеш да избягаш. Това е единственият начин да си в безопасност.

— Но сама ще ме е страх.

— Няма да си сама, Рейчъл, аз ще бъда с теб. Винаги.

— Но какво трябва да правя? Къде да отида?

— Трябва да бягаш. Гилер каза да не се връщаш в хралупестото дърво, там ще те намерят. — Очите на Рейчъл се ококориха, щом чу това. — Намери си друго хралупесто дърво, на следващия ден — ново, само продължавай да бягаш и се крий, докато дойде зимата. После намери добри хора, които да се грижат за теб.

— Добре, щом Гилер казва така, точно това ще направя.

— Рейчъл, Гилер иска да знаеш, че те обича.

— И аз го обичам — каза Рейчъл, — повече от всичко на света.

Куклата се усмихна.

Изведнъж гората блесна в синя и жълта светлина. Тя вдигна глава. После се чу внезапен глух тътен, от който тя подскочи. Устата й зяпна; очите й се разшириха до невъзможност.

От замъка се издигна гигантска топка огън, някъде от другата страна на стената.

Топката се издигна във въздуха. От нея хвърчаха искри, отгоре й се извиваше черен дим. Докато се издигаше, огънят се превръщаше в черен дим, накрая всичко отново притъмня.

— Видя ли това? — попита тя Сара.

Куклата не отговори.

— Надявам се Гилер да е добре.

Тя погледна към куклата си, но Сара не каза нищо, дори не й се усмихна.

Рейчъл я гушна и взе вързопа.

— По-добре да тръгваме, както е казал Гилер.

На минаване покрай езерото тя хвърли в него ключа от кутията си за спане колкото се може по-навътре, дълбоко във водата и когато го чу да се пльосва в нея, се усмихна.

Докато бързаха по пътеката, отдалечавайки се от замъка, Сара не каза нито дума. Рейчъл си спомни заръката на Гилер, която й предаде куклата — да не се връща в хралупестото си дърво. Обърна се и се спусна по една еленова пътечка, през къпинака, в нова посока.

На Запад.