Валентин Пламенов
Възпитаните трупове пращат писма (6)

Часът е три и половина. С козметичката съм разговарял не повече от час, а се чувствувам като пребит, сякаш съм преместил мебелите й. Скрих от нея, че ладата й е стояла със запалени фарове пред кооперацията на Драганов в часа на убийството. Не го направих от някаква вродена деликатност, нямам намерение да й спестявам каквото и да било, но тя веднага щеше да предупреди любовника си по телефона. По-лошото в случая е, че самата Антоанета няма алиби за същото време. Нищо не й е коствало да влезе в апартамента, който познава отлично, и да потопи главата на бившия си приятел във ваната. Особена сила да удавиш заспал човек не е необходима. Мотив? Жени като нея не оставят безкористно, бившите си гаджета на конкуренцията. Изобщо в отношенията между четиримата е липсвал елементарен морал. Дали не са си разменяли партньорите от време на време? Да се разберем, не съм моралист, а милиционер и си знам мястото, но наскоро разследвах убийство, в основата на което стоеше тъкмо липсата на морал. Две семейства свикнали през почивните дни да си разнообразяват живота. След като вдигнели гуляй за чудо и приказ, гостенката оставала с домакина, а домакинята тръгвала с гостенина. Идилията продължила до деня, в който едната от жените забременяла, без да е сигурна от кого. Съпругът й застрелял на място с ловната си пушка довчерашния съотборник. Интелигентен човек, с висше образование и отлична служба, той не се опита да скрие нито една подробност, разказваше спокойно, горчиво: „Липсата на морал, Демирев, е единствената болест, която прави понятен ужаса и по този начин го обезсмисля! Заболееш ли от тази болест, човешките норми постепенно, неусетно, безпаметно престават да съществуват за тебе — насърчаваш жена си да легне с друг мъж, пращаш майка си в старчески дом, за да не пречи на оргиите ти, зарязваш децата си, а в собствените си очи изглеждаш богоизбран. Сега си обяснявам защо в Бухенвалд и Освиенцим са водели жертвите към газовите камери под съпровод на цигулка! Във всеки човек е закодиран и по един фашист, Демирев, и ако не го удушиш навреме, нищо чудно по-късно да не го забележиш! Хайл Хитлер!“

Осъдиха го на двайсет години лишаване от свобода.

Поглеждам към шкодата с омраза, защото не ми се тръгва — през четири блока оттук живее Боряна, колежката на Бистра Тенева от „В стил“ и моята първа любов. Не че е имало втора, но ако кажа единствена, ще взема да си падна в очите като последен левак. Дали само леваците се влюбват по веднъж? Защо пък да не проверим?

Асансьорът скърца като чене на дърта вещица в кретенски роман за деца в начална училищна възраст.

Точно преди три години и два месеца Боряна ме заряза заради журналистиката или това, което си представяше, че е журналистика: поредица коктейли, прекъсвани от командировки до Кан по линия на филмовия фестивал плюс прескачане до Монте Карло по покана на принц Рение.

Тежък, потен и тъп, звъня. Докато ми отговорят, нека внеса необходимия баланс от друга гледна точка: по това време мене никакъв ме нямаше. Усвоявах азбуката на професията си, сблъсквах се ежедневно с калта, преди да съм си изработил необходимата имунна система, за да я преджапвам без последствия за психиката ми. Нищо чудно да съм изглеждал напълно неадекватен, а неадекватността на мъжа не се прощава от двайсетгодишните жени, другото може и да мине метър, но неадекватността — никога. За съжаление тогава Боряна беше на двайсет години…

Дочувах от услужливи уста, че се е омъжила, а след година се развела, че от брака и останал двустаен апартамент в Дружба и момченце, което одрало кожата на баща си. Но така и не намерих сила да я видя отново и чак сега… Тази жена винаги е могла да се владее. С отварянето на вратата вече се е хвърлила на врата ми, задала ми е най-малко сто въпроса, въвела ме е в хола, настанила ме е върху дивана, отдръпнала се е да ме разгледа, докато аз преглъщам килограмите захар под езика и се трия по най-просташки начин от целувките й.

— Искаш ли кафе?

— Не. Направи де!

Любовта, това са усмивката, прическата, начинът, по който отпива от кафето, гримасата, когато й е студено, дланта, която ти маха, преди да скочиш в таксито и да запрашиш нанякъде в нощта, любовта, това са сълзите, когато си я обидил, морето, където, кой знае как, си уредил стая за двамата, стотинките, които си броил, преди да влезете в кафенето, пътят, който си прокарал до антикварната книжарница, за да я заведеш на ресторант, якетата, които си отнасял в заложната къща, за да й направиш подарък на рождения ден, любовта — това са писмата, които си чакал, когато сте били далече един от друг, страхът, когато е лягала болна, любовта за беда е и часът, в който ти е казала сбогом. Любовта — това е всичко, което нямаш след този час, колкото и правилно да живееш, колкото и да си доволен от себе си, колкото и други жени да притежаваш, колкото и успехи да постигнеш, колкото и сърца да разбиеш, колкото и удари да понесеш…

Три години и два месеца, минута по минута, съм вървял към този апартамент, милиарди пъти съм звънял мислено по телефона, без да се осмеля да набера номера поне веднъж, поне по погрешка… „Искаш ли кафе?“ Искам кафе, да те вземат мътните, една каца кафе съм изпил без тебе, каквото ми дадеш, ще пия, каквото искаш, ще правя, както пожелаеш, ще се държа, само и само за да те гледам…

— С колко захар?

— Две лъжички. Да ти се намира аспирин?

— Пак ли те боли глава?

— Пак.

— Я по-добре пийни една бира!

— По служба съм.

Край. Поглежда ме като дете, на което току-що лоши батковци са спукали любимата топка. Отпуска се на креслото.

— Това ли намери да ми кажеш? — пали цигара.

— Не пуши, не го можеш.

— В качеството си на какъв ми правиш забележка?

Кафето изстива върху масичката.

— Не ти правя забележка.

— Сърдечно благодаря. Пий си кафето, ще изстине.

— Не искам.

— Какво искаш бе? Съвсем ли да ме видиотиш?

Не, каквото и да приказваме, от какъвто и ъгъл да го гледаме, колкото и да се напъваме да бъдем обективни, жените наистина са фантастични креатури! Абе не стига, че ме заряза като псе, макар че и едно псе да изхвърлиш край магистралата, все ще се обърнеш, за да го погледнеш за последен път, не стига, че ни делят един брак и едно дете — един неин брак и едно нейно дете, — ами пак е недоволна, пак ми търси сметка — как съм дошъл, защо съм дошъл, колко карата е усмивката ми, ще си призная ли най-сетне, че съм изрод, а тя — света вода ненапита…

— Нали си във „В стил“? — питам колкото се може по-неутрално, не ми се почва безкраен разговор, обагрен с „бунак“, „кретен“, „палячо“ и тям подобни любезности, с каквито са пълни анализите между бивши любовници, разсипали с пълни шепи живота си.

— Във „В стил“ съм, къде да бъда? — сопва се Боряна, сякаш аз съм й виновен, че не е напреднала в професията си. Какво се чудя всъщност — виновен бях преди, виновен си останах. — Да не би да сме сгазили някъде лука? Още като те видях с тия броеве в ръцете, трябваше да се досетя. Сериозно ли е?

— Познаваш ли Бистра Тенева?

— Оставаше и да не я познавам! Да не би да си й хвърлил мерака? В момента е „резерве“, но щом е за тебе, ще измисля нещичко!

— Не е „резерве“. Вече не.

— Охо! Да не би да си арестувал любовника й?

— Тъкмо да го арестувам, а той взе, че се удави във ваната си.

— Стой сега, кой от всичките?

— Стефан Драганов.

— Стийф? Кога?

— Снощи.

— Стига бе! Във ваната!

— Предпочиташ другаде? Аз също. Ама не слушат! Дай все пак нещо за глава, абстрахирай се, че е моята!

— Глътни тоя седалгин-нео, ще те оправи. Още не си ми обяснил защо си тук?

— Не се ли сещаш?

— Не се сещам! Длъжна съм да те предупредя, че далеч от тебе безнадеждно затъпях! Човек непременно затъпява, щом до себе си няма някой, който непрекъснато да му лази по нервите! И така — кажи защо си тук, дай поне да свършим някаква работа!

— Вече ти съобщих!

— Абе, ти че съобщи, съобщи, но все си въобразявах, че знача повече за теб! Трябвало Стийф да опъне жартиерите, за да се сетиш за мен! Ако знаех, собственоръчно щях да го удуша!

— Не подозирах, че толкова си припряла да ме видиш.

— По-рано ме подозираше в какво ли не.

— Само не казвай, че е било напразно!

— Във всеки случай не беше това, което си представяше.

— Има ли значение, щом крайният резултат е един и същ?

— Остави миналото, ами кажи защо не се обади толкова време?

— Казах ти — не знаех, че имаш нужда от мен.

— Нямам никаква нужда от тебе, но от себе си все още имам нужда, а за да дойда на себе си, трябваше да те вадя, разбираш ли?

— Отчасти.

Кръстосва краката си по стария начин, който отнемаше всичките ми аргументи в споровете. Пали нова цигара. Както преди, по детски си придава важност. Използувам паузата, за да отбележа наум, че обстановката в апартамента е повече от скромна, и то не в сравнение с ладата на козметичката, а дори със средното ниво. Мебелите не се връзват един с друг, килимът плаче за боклукчийската кофа, цветята в двете саксии до прозореца не са поливани отдавна, дори се боя, че са мъртви. А преди страшно обичаше цветята… Боряна забелязва погледа ми и се усмихва:

— Не бързай да ме оплакваш. Можеше да бъде много по-лошо.

— Винаги може да е много по-лошо.

Чак сега забелязвам как е облечена — бяла блузка и пола от шотландско каре, достатъчно къса, за да ми припомни туй-онуй, и достатъчно дълга, щом още не съм откачил.

— Нека оставим моите проблеми настрана, скъпи, а да се заемем с твоите. Тъпото е, че Стийф си го предаваме като щафета — в началото беше мой, после — на Бисето, а вече е окончателно твой.

— Ти… със Стефан…?

— Бисето го сви от мен, съжалявам.

— Ново двайсет! — опитвам се да се правя на човек над нещата, макар че върху врата ми сякаш сяда националният отбор на България по свободна борба в пълен състав плюс резервите. — Интересно…

— Кое пък ти се видя толкова интересно?

— Не знаех, че съм ти снижил дотам критерия. Тъпо е, права си!

— Слушай, Бистра нищо ли не ти каза за мен и Стийф?

— Не стана дума.

— В такъв случай тя не знае, че ние двамата с тебе… По-добре!

— За тебе може да е по-добре, но за Драганов или, ако предпочиташ — Стийф, се съмнявам. Когато докладвам на шефовете, че имам нещо лично с мъртвия, не е изключено да ме отстранят от разследването. Сети ли се? Адски си разбирам от занаята!

— Чувала съм нещичко за репутацията ти, никога не си преставал да ме интересуваш.

— Дори когато се забавлявахте със Стийф?

— Винаги си оставаш ченге!

— Докато не разбера как може да си в леглото с един, а да се интересуваш от друг, ще си остана стопроцентово ченге, не отричам!

— Знаеш ли колко е просто? Няколко месеца след като разписах, усетих каква свинщина съм направила и единственият ми начин да протестирам беше да изневеря на така наречения си съпруг. Тръгнах по купони й дискотеки, а там Стийфовци с лопата да ги ринеш. Лепна се за мен, докато един ден не го заведох в редакцията и не го запознах с Бисето. Не че го направих нарочно, защо да те лъжа, дори известно време не й говорих, но ми мина. Ето великата тайна, която досега стоеше забулена пред взора ти.

— Не ми изглеждаш твърде впечатлена от смъртта му?

— Писна ми да се впечатлявам, Младене! Достатъчно ми е, че те виждам след цели три години, даже поводът да е Стийф. Нека не говорим за него, моля те!

— А за кого?

— За нас двамата.

— Първо ще поговорим за него!

— Щом тръгна с Бисето, значи си го търсеше!

— В какъв смисъл?

— В прекия!

— Не преувеличаваш ли?

— Напротив, снизходителна съм. След като настояваш, давай да му глозгаме кокалите! Стийф беше боклук, Младене, нашенски, роден, социалистически боклук! В друга държава отдавна щеше да гние в затвора! Въртеше далавера след далавера, все нещо купуваше и продаваше, джобът му беше пълен с долари, които не бяха негови, както не бяха негови и колите, които караше, приказваше авторитетно за неща, които не познаваше, впечатляваше курветата с дрешки, донесени от битпазарите на Западна Европа, условната си присъда използуваше като визитна картичка, защото нашето високохуманно общество умира да взима присърце боклуците си! Понякога се съдирам от яд, че не съм крала, не съм проституирала, не съм лежала в затвора, а съм учила това, което са ми преподавали, и съм работила това, за което са ми плащали! По тая причина едва свързвам двата края! Да, вече чувствувам как ще ме почнеш както по-рано — какво съм правела със Стийф, защо съм го правела, редовното ти конско евангелие, научих го наизуст, но в случая едва ли ще ни помогне.

— Лично аз нямам нужда от помощ. Поне в тоя смисъл вече нямам!

— Пък аз тъкмо днес имам нужда от помощ, а не от наставления, иначе сама мога да си дам сметка, че се обърках като монголоид, който си сипва попарата в ухото, защото не може да си уцели устата.

Боряна заплаква кротичко, както само тя си знае, за да ме прободе точно там, където само тя си знае. После изведнъж се съсредоточава и продължава разказа си. Откривам все пак за себе си, че след като родят по едно дете, жените започват да плачат почти искрено.

— Сега за Бисето. Тя пък е боклук в капилярите си, схващаш ли нюанса?

— Не съм специалист по боклуците.

— Тогава ми се довери, мога да защитя научна степен. Стийф и подобните му стават боклуци постепенно, докато Бисетата се раждат боклуци и единствената цел на живота им е да опорочат всичко, до което се докоснат.

— Добра журналистка ли е?

— Абе ти пробваш ли ме? Беше манекенка, завъртя на малкото си пръстче няколко мухльовци с власт и готово, влезе с гръм и трясък в професията! Няма да се учудя, ако я направят член на СБЖ преди мен. Забележи, че татенцето й е един от най-известните адвокати на София. Можеше да я нареди в най-елитно списание, без тя да работи със задника си! Но Бисето не се доверява на нищо, което е достигнала извън леглото, манталитетът й е такъв!

— Както ми я описваш, не виждам какво е правила при Стийф. Той е бил момче без възможности и без перспективи!

— Цицаше го! През ден й купуваше нов тоалет! Дъртите мераклии са стиснати! Освен това Стийф разполагаше и с време, а за жена с претенциите на Бисето времето на любовниците е не по-малко важно от портфейла им! Сигурно ти се е оплаквала, че я преследваше на всяка крачка?

— Да.

— Аз пък ти казвам, че й беше приятно! Побърка го! От тази връзка Стийф можеше да излезе по два начина — или в усмирителна риза, или в ковчег.

— Пиеше ли?

— Прилично.

— Заспиваше ли от алкохола?

— Веднъж заспа в бара на „Родина“, но беше на кило и нещо!

— Заплашваше ли те и тебе със самоубийство?

— Редовно. Стийф владееше съвършено цялата гама от номера, с които минават пред бившите гаджета на ченгетата! — горчиво се усмихна Боряна. — Но не мисли, че се е самоубил, никога! Нямаше смелост да го направи, нямаше и, как да ти обясня — класа! У Стийф липсваше мъжкото, истинското, той беше едно предвзето, порочно момче, напълно неспособно да се справя очи в очи с живота. Ако не се беше удавил във ваната, щеше да му падне саксия върху главата, пиши го нещастен случай и отмини, заради Стийф няма да те повишат!

— Според тебе Бистра способна ли е да го удави?

Боряна се изкисква сухо, като човек, комуто току-що предстои да си чуе резултата от проба за СПИН. Уж е сигурен в себе си, но все си има едно наум.

— Такива като Бисето не убиват, Младене, те са убедени, че мъжете са създадени с единствената цел да им служат, за което е необходимо да дишат и да мърдат все пак. Ще останеш ли?

— Къде? — питам за очи.

— Заведох сина си при нашите за няколко дена…

— Да остана, викаш… Не, няма да остана. И не ме питай защо.

— Ясно ми е и без да те питам. Ти си все така беден и строг. Бедните са винаги строги!

— Мислиш ли, че ще се обогатя, ако се хвърлим в леглото?

— И да ти обяснявам, едва ли ще го разбереш, нямаш сетива, за да разбереш. Пък и твоят живот не ми харесва, Младене, не ми харесваше преди, не ми харесва и сега. И въпреки всичко едва не получих удар, когато те видях на вратата, но си казах, че е в реда на нещата, че ти трябваше да се появиш някой ден, след като толкова си мечтаех да те видя. Но ти по стария начин ме накара да се чувствувам лека кавалерия, което и без теб ми е нормалното състояние. Преди няколко години именно в такъв момент напълно изключих и се омъжих, защото оня човек ме щадеше, а ти никога не си ме щадил, ти и себе си не щадиш. Докато се усетя, сложих подписа си в гражданското, а после всяка нощ се държах като изнасилено селско чедо. Отдавна трябваше да проумея, че съм безнадеждно деформирана от любовта си към едно изкопаемо, което даже не търпи развитие, защото истинските изкопаеми поне се разпадат с времето. Ти си ужасен, Младене, но аз както по-рано съм луда по тебе и това ще ме довърши! Колкото до Бисето, не я мисли, тя и в публичен дом да попадне, ще организира курсове по политическа просвета за клиентите. Такива редовно излизат сухи от калта, за разлика от мен, която съм до гуша…

— Почакай поне да свърша с разследването, тогава ще се видим на спокойствие!

— Какво общо има тук разследването, мило мое изкопаемо? Целуни ме!

— Не ме пробвай, може да съм изкопаемо, но те сънувам всяка нощ, ако успея истински да заспя, разбира се. Но не си падам да събличам в Неговия апартамент Неговата жена, докато го няма Неговото дете, друг може и да си пада, но аз не си падам! Колкото до това, че съм беден, нямаш представа колко си близо до истината, аз наистина съм беден и знаеш ли защо — не обменям долари, не препродавам кожуси, не взимам подкупи, не строя вили с държавни материали, не внасям западни коли с инвалиден номер, не изнудвам хората с тайните, които знам за тях, не търгувам със съвестта си, а тъкмо обратното — аз гоня именно такива богаташи, а вместо благодарност често пъти чувам да ме наричат овчарско куче, което все пак не е толкова обидно, колкото да си пудел! Поне на овчарското куче никой не връзва бяла панделка, защото трябва да е винаги във форма! Не ме изпращай, знам пътя!

А след малко отново съм сам. Чудя се накъде по-напред да поема, въпреки че никъде не ми се ходи, въпреки че на две крачки от мен е Боряна с полата от шотландско каре и всичко под нея, а пред мен е поредното разследване на загадъчна смърт, и няма кого да попитам дали приличам на изкопаемо, или не съвсем. Кой ли се интересува какво става в душата на едно ченге в неделя следобед?