Валентин Пламенов
Възпитаните трупове пращат писма (4)

Половин час се въртя като грешен дявол, преди да паркирам в пряката на булевард „Патриарх Евтимий“. Апартаментът на Драганови се намира в паянтова сграда, прясно боядисана в жълто, което й отива колкото монокини на осемдесетгодишна баба. В сградата се влиза направо от булеварда, през малък двор, затрупан с кофи за боклук и няколко изгнили купета на леки коли. Качвам се на третия етаж и заставам пред олющена дървена врата с табелка: „Драган Драганов, звънете два пъти“. Тъкмо се питам защо трябва да звъня два пъти, когато под звънеца забелязвам картонче с латиница: „Стефан Драганов, звънете три пъти“. След малко вратата се отваря със скърцане и пред мен застава ниско старче с небрежно подстригана мръснобяла коса, продълговата физиономия и тесни ноздри, през които въздухът излиза със свистене. Снощи го заварихме по анцуг. Сега е облечен в черен костюм, силно вмирисан на нафталин, бяла риза и сива вратовръзка, но изглежда още по-жалък.

— Демирев — показвам документа си.

— Да, да… да, да… — оголва черните си зъби Драганов, благодарение на което разбирам защо е дишал през носа си — от устата му излизат вълни от ракиени изпарения. Минаваме през мрачно продълговато антре, вонящо на мухъл, алкохол и пържено, плюс сладникавата миризма на мъжете, които стареят сами. Най-сетне антрето свършва и попадаме в хола, обитаван от пенсионера. Кафяви, отдавна небоядисвани дъски, избеляла черга, черно-бял телевизор „Опера“, на възраст минимум трийсет години. Срещу телевизора е поставен изтърбушен фотьойл, пред фотьойла — столче за краката, а встрани се мъдри масичка с наполовина изпита гроздова. Вдясно от телевизора дръпнатите завеси откриват малка портална стая, която събира точно една кушетка, над която виси репродукция на Шишкин. През мръсните прозорци без пердета се вижда ръждясалият парапет на балкона. Изобщо обстановката е такава, че дори без да подозираш за случилото се снощи, ти иде да си запушиш носа и да побегнеш накъдето ти видят очите. Драганов използува, че съм се зазяпал, и скришом опъва от бутилката. Алкохолът съвсем го е съсипал, на дневна светлина той се оказва още по-нечистоплътен, с лилава кожа, с дупки вместо очи, движенията му са хаотични, пиянски, непрекъснато премлясква, фъфли, мъчи се да се съсредоточи, докато накрая рухва върху фотьойла. Сядам на столчето срещу него. Зад гърба на Драганов е стаята на Стефан. Бистра Тенева спокойно би могла да излезе, без старецът да я усети, особено ако е бил пиян, а той е бил много пиян.

Кога ли е започнал да пие? Може би, след като жена му си е отишла с търговеца от Милано? Или още по-рано, когато му е изневерявала наляво и надясно, докато той е продължавал скучното си живуркане на човек, през чиито ръце минават купища чужди пари? Съсипан от осемчасовото стоене в банката, вечер си е наливал чашка, след нея втора, трета… Жена му се е прибирала по време, когато съпругите без особени претенции са спели втори сън… За италианец не се жениш, ако гледаш телевизия и си лягаш с кокошките. После Драганов е взел да се отбива в пивница „Весели гости“, на две преки оттук. По свой начин е протестирал срещу съдбата си. Няма човек, който да не протестира срещу съдбата си, освен гениите и лудите. Те пък протестират срещу други неща. Наскоро лесничей, посякъл двете си дъщери с брадва, защото не се прибрали навреме от рожден ден на приятелка, се оплакваше, че в килията на предварителния арест осветлението не било достатъчно силно, за да си решавал кръстословиците. Дори ме питаше за някакъв щат в Индия с пет букви, а на мене ми стана неудобно, че не го знам.

— Другарю Драганов, разкажете отново какво се случи снощи. Знам в какво състояние се намирате и ви съчувствувам, но мислете за…

— Недейте, аз… Разбира се, че ще разкажа… щом редът е такъв…

— Само че нека да се разберем — не пипайте повече ракията!

Сякаш му казвам обратното. Надига шишето, мръщи се, отпива и чак тогава започва несвързания си разказ:

— Гледах телевизия, играеха Дания и Белгия. Стефко и Бистрето бяха в стаята, усетих го, когато я посрещна. Те обикновено не ми се обаждат, минават покрай мен като край турски гробища… Мачът свърши, пуснаха някакви голотии да пеят… Изгледах ги и тях и се приготвих да си лягам, но по едно време се сетих, че не съм ходил по малка нужда. Отидох до банята и… Веднага разбрах, че вече нямам момче… Обадих се в „Бърза помощ“, телефонния номер съм си записал върху главата на мечето — Драганов сочи репродукцията на Шишкин над кушетката. — Не съм добре със сърцето, исках да ми е пред очите, пък то — за какво съм щял да го използувам… Опитах се да извадя Стефко от водата, но не успях, тежеше… Тъй посрещнахме докторите — той във ваната, пък аз над него. Каквото му е писано на човека, не можеш го изтри…

— Забелязахте ли кога си тръгна Бистра?

Драганов маха с ръка.

— Не. Май не оставаше до късно, притесняваше се от мен.

— Колко ракия бяхте изпили?

— Не повече от двеста! — лъже като всеки отявлен пияница счетоводителят. — Откакто оная кучка, бившата ми жена… Вярно, че аз… Но никога не съм прекалявал, исках момчето ми да израсне, без да се срамува от баща си, достатъчна беше историята с майка му! Не можете да си представите какво значеше в ония години да имаш роднини в чужбина! И то не кой да е, а родната му майка!

— За тогавашните времена се разправят доста басни, въпреки че е възможно да са го обиждали. Аз също съм изтърпявал какви ли не подигравки, в тая възраст момчетата са изключително нараними. Видяха ли се с майка си?

— Никога! Тя го търси, праща му колети, писма, обаждаше се редовно по телефона, но той изобщо не пожела да й отговори. „Не съм чувал гласа й, когато му е било времето, тя също няма да чуе моя!“ Тъй викаше. Гордо момче, соколче!

— Знаете ли, че е участвувал в обира на една вила?

— Моля?! — изправя се Драганов. — Стефко — крадец? Как не ви е срам бе! Марш навън!

Старецът замахва с немощната си ръка. Отмествам се и го улавям малко преди да се строполи върху пода, и го поставям отново върху фотьойла.

— Драганов, хайде да не правим циркове. Синът ви има условна присъда за кражба с взлом. Длъжен съм да установя дали няма връзка между миналото му и… — кимам към банята.

Мозъкът на нещастника се бори с ракията, но силите са неравни.

— Искате да кажете, че Стефко… не го е направил… сам? — обтяга се до краен предел конската физиономия.

— Нищо не искам да кажа. Засега.

— Не е възможно.

— Кое не е възможно?

— Не знам, не ми е добре.

— Да влезем в стаята му.

— Снощи ми забраниха!

— С мене може!

Малко бюро, матрак, гардероб, постери на „Бийтълс“ и „Ролинг стоунс“, библиотечка с криминалета, ниска масичка, върху нея — бутилка „Джони Уокър“, телевизор „Сони“ — обикновена стая на обикновен млад мъж, каквито съществуват с хиляди в София, без обитателите им непременно да се давят във ваните си.

— Бистра обичаше ли чашката?

— Капка не слагаше. Неведнъж съм я канил.

— Стефан направо от шишето ли пиеше?

— Да бе, видял го в някакъв филм. А Бистрето е момиче с характер, надявах се, че ще го отучи от бутилката. Ама не успя.

— В колко часа се прибра Стефан снощи?

— Някъде около осем ще да е било, мръкваше се.

— Сам ли се прибра?

— Сам. Бистрето дойде по-късно.

— Тя ли донесе бутилката?

— Уискито ли?

— Уискито.

— Ами, Стефко я носеше. Неразпечатана. Тю, сам я е изпомпал! Бива ли така?

— Обикновено как прекарваше времето си?

— Абе как! Право да ви река, хаймануваше! Сутрин спи до единайсет, сетне изпие пет-шест кафета, избръсне се и хукне. Сираче, бог да го прости!

— С какви пари живееше?

— Пари, откъде пари? Никога не съм се виждал с пари, че да му дам.

— Само че това „Сони“ не се продава в ЦУМ. Пък и да се продаваше, струва колкото тригодишната ви пенсия!

— Какво да го правя бе, другарю Демирев? Как ли не съм го хокал, какво ли не съм му хортувал — не взима и не взима от дума! Уж слуша, пък по някое време скочи и кресне: „Трай, тате, не ми ги разтягай големи, че както сте ме подредили с оная, и дяволът не може да ме подреди.“ И аз какво — замълча си. Ама ей тука на, като ме задуши, не пуска и не пуска… Видя го понякога — понесъл разни ризки и тия панталони, как ги казваха, сещате се де, сините. „За какво ти са толкова много бе, Стефко?“ — питам. Пък той: „Бизнес, тате, бизнес! Не ги разбираш ти тия неща, пий си ракията и седи мирен!“ А на другия ден вляза в стаята му, малко от малко да подредя, гледам — дрешките ги няма. Ама смея ли да се обадя? От време на време се сети за мен, купи ракийка, саламец. „Отпусни си душата, тате, и ние не сме от последните хора, другите така, пък ние с тебе — иначе, прав ли съм!“ Прав беше, ама пийнал, ей го, аз от мъка пия, пък той защо — момък за чудо и приказ, момичетата ще се изтрепят да го търсят! Ама нали и аз цокам, как да му търся сметка? Къде е крал?

— Във вилната зона на Драгалевци.

— И са го осъдили?!

— Половин година условно. Не е кой знае какво, но все пак…

— Тюююю! Не мога да повярвам.

— Разбрах, че не можахте да повярвате!

— Недейте така, не ми се сърдете, не виждате ли, че…

— Я да погледна банята!

И банята, както всичко останало в тоя апартамент, е зле поддържана. Стените са минати как да е със зелена блажна боя, таванът е подгизнал, тоалетната чиния рискува да се сцепи на две всеки момент. Чугунената вана вероятно стои тук от построяването на къщата, някъде в началото на трийсетте години. Върху иззиданата с плочки поставка над мивката са наредени „Олд Спайс“, „Ален Делон“, „Деним“, „Джакомо“, „Рексона“, неразпечатана пачка с бръснарски ножчета „Жилет“. Огледалото е потъмняло от мръсотия, в него изглеждам като зомби. Вратата не се заключва.

— Нека да излезем… Лошо ми е! — олюлява се старецът.

Срещу банята се намира кухнята — мизерна кухня на двама ергени — единият в разцвета на силите си, другият — в разцвета на ракиената си самота. От аптечката над готварската печка прибирам флакон рудотел.

— Вие употребявате ли рудотел?

— Не.

— Стефан?

— Той пък хептен!

— Тогава откъде се е взел тоя флакон?

— За първи път го виждам!

— Взимате ли редовно някакво лекарство?

— От дъжд на вятър — резерпин за кръвното. Пък Стефко изобщо беше скаран с лекарствата.

— Никога ли не е боледувал сериозно?

— Понякога гледаше с часове в една точка, като пуйче, боже прости! Много ме плашеше.

— Откога започнаха тия му състояния?

— От училището.

— Водихте ли го на лекар?

— Предлагах му на няколко пъти. Не ще, разкрещи се: „Ама ти ненормален ли ще ме изкараш!“ И аз клекна, тъй ми било писано.

— Съобщи ли ви, когато напусна университета?

— Ами! Една година ме лъга, че ходел на лекции, докато веднъж не му видях случайно книжката. Взех да мечтая по-раншко да умра, че да му освободя апартамента. Момчето ми, виках си, най-сетне ще заживее като хората, ще си доведе булче, я колко добре се разбират с Бистрето! Ама виновен ли съм, че се задържах? Пък сега — и да умра, и да не умра — кого ще зарадвам?

Думите на бившия счетоводител биха звучали трогателно, ако не бяха придружени с ракиени изпарения, от които и моята глава започна да бръмчи като „Ан“ във въздушна яма.

— С Бистра, казахте, се разбираха?

— Че какво им беше? Е, от време на време чувах някоя по-силна приказка от стаята, ама нали затуй са млади, ще се поскарат, пък после отново ще се сдобрят, тъй де! Пък аз им пречех, уж гледах да не им се мяркам пред очите, ама пусто! Все ще ми се приходи до клозета или до кухнята, да си сваря чорбица… Къде да се дяна? Ами оттук насетне?

— Първо се наспете и поне до погребението не слагайте капка! Сам казахте, че каквото му е писано на човека, не можеш го изтри! Нали тъй?

— Тъй, ама много боли! — съвсем се смалява Драганов. — Няма нищо по-излишно от баща, изгубил единствения си син, Демирев, да знаеш!

— Трябва да тръгвам. Кураж!

— Вървете, вървете си гледайте работата и прощавайте за…

— Вече го забравих! Довиждане!

— Господ да ви поживи!

Дали господ ще ме поживи, или не, си е негов проблем, а моят е очевидно по-сложен — дали Стефан Драганов се е самоубил, или някой го е „помъртвил“?

Слизам към втория етаж. Още докато съм по стълбите, шпионката над табелката „Сем. Тръпкови“ щрака. Нечие око ме оглежда с внимание, което едва ли заслужавам със скромната си физиономия. Звъня. Вратата предпазливо се открехва, за да се покаже миловидното лице на стара жена и веднага да ме лъхне, миризма на валериан и евтин сапун.

— Добър ден. Може ли за момент?

— Може — съгласява се Тръпкова. — За милицията винаги може!

Вратата се открехва, колкото да ме пропусне в апартамент със същото разположение като тоя на Драганови, но значително по-уютно подреден.

— Още снощи ви видях! — ситни около мене домакинята. — Притежавам най-набитото око в цяла София. Кафе или чай?

— Нищо.

— Ще ме обидите! Толкова съм чела за органите, пък никога не съм ги виждала на живо. Казвам се Ганка, Ганка Тръпкова, някой ден ще ви взема занаята, хубавичко си правете сметката!

— Моля?

— Страшно обичам криминалната литература, другарю инспектор!

— Сама ли живеете?

— Как тъй сама!? С моя човек живея! Той отиде в Клуба на пенсионера да играе табла, да го повикам ли?

— Засега не е необходимо.

— Не ми коства никаква трудност, клуба го реконструираха, имат телефон, библиотека, от време на време и аз прескачам да изпия един сайдер. Открихте ли нещо? — смига към горния етаж любителката на криминалета.

— Дреболии.

— Аха, разбирам. На тоя етап проверявате алибитата на заподозрените. Правилно! Питайте, не се смущавайте!

От прозореца се вижда пряката на „Патриарх Евтимий“ — малка тиха уличка, по която влизането от булеварда е забранено. През детството ми на подобни улички играехме на „виенска“. С един удар по топката трябваше да отбележиш гол на противника. За врата използувахме дръвчетата по тротоара и стените на къщите. Когато възмъжах, децата вече не играеха на „виенска“, предпочитаха да гледат телевизия. Може би затова до ден-днешен, видя ли тиха уличка, ми се приисква да взема топката и да започна „виенската“ с някой приятел. А не да се занимавам с доморасли детективи.

— Откога живеете тук, другарко Тръпкова?

— От войната. Драганов — също, наследи апартамента от баща си, Стефан, разкошен човек, ларж, бохем, Стефчо се беше метнал на него! Язък?

— Имате ли телевизор?

— Защо?

— Не го виждам.

— Че как ще го видите, щом никога не сме купували? Ние с моя човек нямаме време за губене! Вечер ще си сварим чайче, ще си кажем някоя и друга приказка, и то станало време за спане. Да не се тюхкаме, когато единият си отиде, че другият е забравил да му рече нещо важно.

— Усетихте ли нещо необичайно през вчерашния ден? Някакви шумове, скандали у Драганови?

— То, да ви кажа, не се чува много-много, тая кооперация не прилича на днешните панели, като кихне някой на тавана, да му пожелаят наздраве от мазето. Тук всичко е тухла, я чукнете, за да се уверите сам! Бистра обаче я засякох — дойде къде девет и си тръгна къде единайсет и половина, бях разтрила вече с камфор моя човек, напоследък нещо се е маламосал.

— Стори ли ви се разстроена?

— Ами! Най-спокойно си ходеше, като кралица! През войната долу на партера живееше любовницата на германски генерал от вермахта, той толкова се увлече по нея, че си я взе в Германия, нищо че там го чакаше фрауто му с една сюрия киндерчета. Ама като рече: нея я иска, и точка! Знаете ги германските генерали що за педанти са! Те затова загубиха войната! Помня, че…

— Значи не ви се видя развълнувана от нещо?

— Кой?

— Бистра!

— Хич! Думата ми беше, че с любовницата на генерала си приличат като две капки мастило! Да не й е лошо? Генералът двеста на сто е умрял и тя е наследила всичките му имения, да не й е уроки! Любезна жена! Току дойде при мене и рече: „Почерпете се с бяло сладко, госпожа Ганка!“ Дали в Германия правят бяло сладко? Едва ли го докарват като нашето, големи педанти са! Пък един друг офицер, само че не от вермахта…

— Някой път ще ми разкажете и за офицера. Приятен ден!

— Чакайте бе, другарю инспектор, че аз не съм ви съобщила най-важното! Към десет и половина на уличката спря червена лада със запалени фарове!

— Качи ли се някой в нея?

— Там е загадката, че никой не се качи, нито пък излезе! Бистра си беше тръгнала, пък колата продължаваше да стои, а фаровете — да светят! Чак към дванайсет потегли!

— Как разбрахте, че ладата е дошла около десет и половина?

— Тъкмо почвах да масажирам моя човек! И номера запомних — АЛ-5989! Ще ви взема занаята, предупредих ви!

— Натам отиват работите. А как уточнихте часа на тръгването на ладата?

— Че такава подробност изпуска ли се бе, другарю инспектор? Нали като запомниш номера на една кола, трябва обезателно да запомниш и кога е потеглила! Вие ме подценявате. Май тъй ще дойде!

— В никакъв случай не ви подценявам, напротив!

— Взех ли ви акъла?

— Напълно.

— Да съм на ваше място, непременно щях да се допитвам до Ганка Тръпкова, ако се появи някоя по-такава загадка!

— Дойде ли нещо по-така, ще ви имам предвид! Между другото, защо след като сте ни видели през нощта, не ни съобщихте това, което казахте на мен сега?

— Че откъде можех да знам защо сте дошли у Драганови? Чак тая сутрин го научих в хлебарницата! На челата ви не пише, че Стефко се е удавил във ваната!

— Права сте, че на челата ни нищо не пише. А да е минавал някой по стълбището, след като Бистра излезе?

— Май че не, но да ви кажа с ръка на сърцето — не съм много сигурна, защото точно в тоя момент приготвях на моя човек липов чай с един пръст ром за загряване. Как пък наистина баш когато щях да съм най-полезна за делото?! Тъй викаше и любовницата на германския генерал, когато заминаваше за Германия: „Човек никога не знае от какво ще надебелее, госпожа Ганка!“ Тюю, забравих и името! Нищо, ще се сетя аз!

— Много ви благодаря за всичко! Довиждане!

— Да не забравите за ангажимента си към мене, другарю инспектор!

— В никакъв случай! При първата заплетена афера съм при вас!

Затваря след мен — мъничка, чиста, за да остане насаме със спомените от младостта си. Изглежда, всички спомени от младостта са красиви, като любовницата на германския генерал…