Валентин Пламенов
Възпитаните трупове пращат писма (34)

Продължава да вали. София е до умиране печална в дъжда. Е, чак до умиране едва ли, при тая порция, от смърт напоследък, но е печална. Правя десен завой на „Стамболийски“. Карам по „Опълченска“, стигам до светофара на булевард „Сливница“. Ляв завой. Очаква ме една студена гарсониера с разхвърляно легло и купища немити чинии. Дали е останала някоя и друга суха супа? По телевизията надали ще има нещо интересно тъкмо тая вечер. Телевизията не е длъжна специално заради мен да натъкмява програмите си. Всъщност не си спомням откога не съм гледал телевизия. Бих могъл, разбира се, да се напия, но с тая мутра не ми се пие. С тая мутра биха ме приели само в един лошо обзаведен апартамент в още по-лошо обзаведения комплекс Дружба.

Правя обратен завой на „Сливница“. Нищо му няма на комплекса, нека се развива с бурни темпове. Защо бурни, един господ знае, пък и за него не е в шише, както би се изразил Диди Хирурга.

Възпитаните трупове пращат писма… Ние винаги сме гости в живота на хората. До такава степен сме гости, че вече се боя да не би и в личния си живот да сме станали гости, да влизаме и излизаме от него като на коктейл.

Десен завой по „Волгоград“. Преди една седмица минах оттук заедно с Бистра Тенева и тя искаше да отидем на сауна. Едва ли ще я срещна повече. Но, да не се заричам, нали в момента пътувам към една нейна колежка, която редактирала зверски материалите й? Представям си с каква усмивка ще ме гледа Бистра, ако имам глупостта да чакам Боряна пред редакцията. Каква редакция, каква Боряна, къде съм тръгнал!? Перцата на чистачките са захабени, зацапват стъклото. Сякаш съм в аквариум. Огледален шаран, годен единствено да го изпържиш на скара. Отварям стъклото до себе си. Дишам дълбоко. Десен завой по „Толбухин“. Нямам работа в комплекс Дружба. А сега накъде? Ляв завой при Спортната палата. Отново ляв завой преди стадиона. Ще мина все пак за малко. Ще й съобщя, че разследването е приключило успешно.

Кое му е успешното прочее? За какъв успех може да става дума в нашия занаят? Ние сме гости в живота на хората…

Десен завой по булевард „Ленин“.

Възпитаните трупове…

А ние, невъзпитаните?

Умираме по малко, всеки ден, всеки час. Царе сме да умираме, отръки ни иде. А да живеем, виж, не винаги умеем. Не знаем как, не знаем защо, не знаем на каква цена.

Пада мъгла. Завивам при разклона за аерогарата. Видя ли табелата, целият се разтрепервам, сякаш с кожата си усещам мотора на самолета. Някъде в момента грее слънце, хората си пият дайкирито под палмите, някъде Боряна е отново на двайсет години и нищо от онова, което ни се случи, не се е случвало. Какви ли не измишльотини стават възможни, когато вали…

Тъп и мокър, звъня на вратата. Тя ми отваря. Зад нея излиза малка чернокоса топчица, някаква подвижна маслинка, която се замотава в краката ми и бъбри нещо на своя си език, понятен единствено на децата и боговете, макар че за последните не е в шише, както би се изразил Диди Хирурга…

— Ще останеш ли?

Момченцето ме хваща за ръка и ме потегля навътре.

Вдигам рамене и като се проклинам, че съм абсолютен идиот, отговарям:

— Ще остана.