Валентин Пламенов
Възпитаните трупове пращат писма (29)

„Старата механа“ е прилична частна кръчма, разположена в полите на Витоша, близо до околовръстното шосе. Тук явно не пускат кого да е. Портиерът на вратата, с мутра, която би стреснала световния шампион то самбо, ме оглежда по-придирчиво от дежурен по полк в секретно поделение.

— Ще вечеряте ли?

— Колебая се.

— Е, хайде, като свършите да се колебаете, елате пак!

— Абе я се разкарай, че ми е само до тебе! — отмествам го с пръст и прониквам в светаята светих на любителите на старо вино и млади момичета. Залата отвътре е облицована в дърво, при това доста мераклийски, със свещници от ковано желязо и едновремешна камина с каруцарско колело до нея. Сядам в едно сепаре близо до оркестъра и си поръчвам голяма сливова с шопска салата. И ракията, и салата са от най-високо качество, жалко, че не бива да пия. Поне тази вечер. Конякът в Японския ми е достатъчен, знам си мярката. Григор Зафиров още не се е качил на подиума, разглеждам го в профил, докато си бъбри с останалите музиканти. Тънка снага, по която униформата — бял блейзър и черен панталон — стои като отлята. Тясно лице с издължен нос и потръпващи ноздри — сигурен белег за артистичност или неимоверна жестокост, в нашия случай — по-скоро второто. Рядка руса коса, пусната свободно над врата, високо чело, загрозено от зле подстригания перчем, безцветни очи, които гледат през хората и предметите.

Зафиров е наплашен от разговорите с Копринков, достатъчно е само да ме зърне, за да разбере откъде ида и какво искам. Кимам му едва забележимо. След малко казва нещо небрежно на колегите си и се понася към мен с танцуваща походка. Като какъв ли ме е представил? Обменител на долари или хазяин на апартамента, който държи под наем?

— Демирев, приятно ми е.

— Зафиров. Дадохте дума, че повече няма да ме тормозите! Излежал съм си моето! В тая държава съществуват закони!

— Сериозно!? И кога се сещате за тях, когато ги погазвате ли? Или по-късно? Колкото до дадената, дума, аз лично никаква дума не си спомням да съм ви давал!

— Ама кво съм седнал да се чудя и аз — дума на ченге дума ли е?

— Я тръгвай с мене, Зафиров, с келеш като твоя милост явно не може да се общува човешки!

— Но, другарю Демирев…

— Не съм ти другар! И въобще не ме интересува колко си пил! Ако още веднъж чуя да обиждаш милицията с разни думички, ще те побъркам!

— Аз — от простотия…

— Не, не е от простотия! Не ми се умилквай, ясен си ми! Ще ме осведомиш ето за какво: кога се срещнахте за последен път със Стефан? Внимавай да не ме преметнеш, по принцип избягвам да задавам въпроси, чийто отговор не знам!

— Преди един месец. Беше дошъл тук с една мадама, ум да ти зайде! Голям позор?

— Тази ли?

— Ами да. Пожар?

— Защо те търсеха?

— Ей така. Бяха дошли да си пийнат!

— Зафиров! Разноглед ще станеш!

— Тая, готината, искаше да му купи кръчмата все за него! Кал до гуша!

— А ти?

— Кво аз — изхилих им се! Пълен потрес!

— Ти тая мадама друг път не си ли я виждал?

— Абе бегай от тука! О, прощавайте!

— Припомни си времето преди обира на вилата! Може би тогава?

— Абсолютно не! Стийф ме накара да направим тараша, аз бях поркан. И стана една…

— Поддържаш ли връзка с Радка?

— Това вече го изтропах пред органите!

— Повторението е майка на знанието, не си ли чувал?

— Абсолютно не! Тая хептен тежко взе да го дава! Селянка!

— Ти си от Долни Дъбник, доколкото си спомням? Или от Горни?

— Абсолютно от Долни! Кво сега?!

— С Камелия Милушева живеете под наем в съседни апартаменти в Младост I А?

— Точно.

— Започна ли да й намираш клиенти? Тук идват доста чужденци?

— Такива не ги дробя! Един път се опарих, доста годинки ще ми държи топло. Пас! Пълен пас!

— Излъга ме ти, Зафиров, сърди се на себе си!

— За Ками ей тоничко пък не съм!

— Не за Ками, за мадамата, с която си видял Стийф. През вечер е била тук с… Каза ли му на самия Стийф?

— Как да ми се откъсне от езика бе, Демирев?! Може и да съм лежал в панделата, ама тиня не плюскам, абсолютно! Ще ме пуснете ли, че почивката ни свърши?

— Върви!

Музикантите се качват на подиума. Подхващат моден шлагер. Приятен състав. Зафиров е виртуоз на барабаните, доколкото аз разбирам от барабани, а аз нищо не разбирам. Косата му се роши ефектно, движи палките толкова бързо, че едва се забелязват. От време на време ме поглежда с безизразния си поглед. Плащам. И цените тук са мераклийски, няма що.

Съвсем се е стъмнило. Отново ръми, излязъл е лек ветрец. До паркинга се отива по тясна пътечка, покрита с плочки. Вдигам яка, като че ли ще ми помогне срещу дъжда.

Знам всичко около двете убийства, но на такова знание здраве му кажи!