Валентин Пламенов
Възпитаните трупове пращат писма (19)

В три и половина след обяд булевард „Витоша“ прилича на полазена от мравки захарна пръчица. Пред входа на „Хавана“ с Бари Пора си кимаме делово, както могат да го направят само милиционер и мошеник, отдавна имащи вземане-даване. Качваме се в барчето на втория етаж. При появата на моя символичен домакин моментално се намира уединена маса. Бари ме кани с жест, достоен за филмов продуцент от Холивуд, и то не от последните.

Обикновеният човек, непритежаващ набито око, а набито око по принцип не можеш да си изработиш със сто и шейсет лева заплата и осемчасов работен ден, никога не би разпознал в Бари Пора мафиот от голям калибър. Остра физиономия с огромен пъпчив нос, съвсем обикновен за възможностите му костюм, шавливи, пълни с омраза към ближния очи — тоя галфон по-скоро прилича на скромен чиновник с многодетно семейство. Единствено лаещият глас ти навява спомени колко бой си изял от подобни мутри в кварталната градинка, ако нещо в походката ти не им се е харесало.

— Какво ще пиеш, разбираш ли ме? — господарски повдига брада Бари Пора.

— Кафе.

— Нещо като твърдо гориво да желаеш?

— Не, мерси.

Кафетата пристигат за нула време и са отлични — друго е да си на масата на самия Пор. Пък на нас в управлението една боза ни се свиди да го почерпим, за срам и резил!

— Как ти беше името?

— Демирев.

— Чудно именце си спретнал. А проблемът ти какъв е?

— Този ми е проблемът — подавам му снимката на Стефан.

— Скивал съм го!

— Знам, че сте се виждали, нали затова съм при тебе?

— Аз пък знам, че знаеш, иначе ще ти редим ли от раз?

— На това му викат професионалист! Кога по-точно се нацелихте?

— Няма по-точно, разбираш ли ме, не помним на всеки пъпеш, дето ми се сополяви, разписанието.

— Е, тоя път ще се наложи!

— Дълбоко ли е потънал?

— Не особено, но за беля — окончателно!

— Жив и здрав!

— Да е жив, не е жив. Ама никак! За здрав пък изобщо да не говорим! След малко отивам на погребението му. Ще ми раздуеш защо те е търсил, пък аз от твое име ще хвърля шепа пръст върху гроба му. Пасва ли ти?

— Отмори за секунди, да си осветлим ситуацията!

На Пора му е нужно време, за да прецени информацията ми. Очите му святкат изпитателно под присвитите клепачи. Така гледа момченце, излязло в неделя сутрин на разходка в парка с втория си баща, който се дразни от капризите на детето, но заради майсторството на жена си в леглото търпи. Пък на майката й е вече все едно — Вторият се е оказал същият некадърник да печели пари като Първия. Но нали, така или иначе, се налага да се избута тоя живот, а друг за съжаление не ти е даден? И вървят тримата през парка, а утрото е обидно чисто, обидно светло, непрекъснато ти натяква, че не е това и не е така, а как трябва да бъде, му се свиди да ти каже…

— Потеглил, викаш?

— Окончателно. Мокра е тая работа, Поре!

— Че е мокра — мокра е, грешка няма…

На езика на нашенските мошеници „мокра работа“ означава престъпление, свързано с убийство. Повечето от тях се пазят като дявол от тамян от „мокрите работи“. Пора едва ли прави изключение, затова опитвам да „бия на чувства“.

— Понякога даже съм ти се възхищавал, Бари, златни са ти ръцете! По фалшификациите си ненадминат, умееш идеално да се натопиш сам пред съда за много по-незначителни афери, отколкото в действителност си извършил, законите знаеш на пръсти, в затвора си всеобщ любимец — защо ти трябва да се буташ насила там, където не си? Три деца имаш, вярно, че са от три жени, но нали са си твои? Първото на петнайсет, второто на пет, третото на една годинка, точно колкото е срокът на присъдите ти! Момиченца са при това, без пари ли ще ги оставиш, че да си тръгнат по пътя — нали се сещаш по кой път? Не стига, дето баща им толкова е изтеглил, ами и те горките ли да теглят? Докога ще плащаш бе, Поре?

— Стоп, че ще се разплачем насред София! — схоква ме Пора, но нещо в гласа му наистина потрепва. — Евала, Демирев, признах те! Ще шушнем на шефовете ти някоя приказка, като нищо ще ти забодат още една звездичка!

— От твоите уста в божите уши? Внимавай аз нещо да не ти забода!

— Директно ми го заби! Печелиш! Глей сега, тоя пъпеш ми се тръшка да го свържем с едно италиано, разбираш ли ме!

— Кога?

— Миналия понеделник, по обяд.

— Име, професия, цел на пребиваването на италианеца?

— Франко Росини, шофьор на ТИР, транзит! — изстрелва като картечница Пора, школата си е школа.

Франко Росини, когото арестувахме след побоя над Камелия Милушева… Бари Пора… Стефан… Росини… Пора… ваната…

— Ти откога познаваш Росини?

— Минимум десет години, разбираш ли ме, аверчета сме!

— Щом сте толкова близки, вероятно си научил, че му се случи случка?

Бари поклаща поразително приличащата си на повредена тесла глава:

— Една вечер да го оставим соло и почна с глупотевините! Пусни им на жабарите някое „аморе мио“ и свършиха курса!

— Специално Росини май наистина го свърши!

— Голям гаф. Ще го пандизите ли?

— Я не се прави на луд, отлично знаеш, че тия неща не ги решавам аз, решава ги съдът. Мога да ти кажа обаче със сигурност, че независимо от българското правосъдие фирмата му ще го чупи, там не се церемонят с половите атлети! Така и не уточнихме — тя запозна ли ги?

— Да не съм луд! После тоя пъпеш ще вземе да върже през граница и хайде, пак Пора бил виновен!

— Да не би Росини да си изкарва нещичко над заплатата, а?

— Уж не, ама кой го знае?

— И как точно стават тия далавери?

— Продава на пъпеша фалшив паспорт за около хиляда долара, маскира го чат-пат и го прекарва! С малко повече късмет…

— Стара хватка!

— Стара, не стара — казах ти!

— Друго ми кажи — дали Росини не се познава с майката на Стефан, дето е женена за италианец?

— Не ми е светкал такова нещо! Едва ли, да знаеш!

— Поре?

— Кво?

— Всичко ли е точно?

— Бетон арме!

— Моето момче — поглеждам часовника си, — тия хитове, дето ми ги разказа, би трябвало и да ги понапишеш, нали ти е ясна процедурата?

— Абе то ясно, ама…

— Какво ама?

— Пусни ме поне да целунем дъщеричките бе, Демирев! Ако искаш да те водим с мене, само че ще си траеш!

— Ти да не си въобрази, че ще те взема със себе си?

— А, не! Клати ми се ръката, разбираш ли ме!

— Тоя път се клати! Аз също съм професионалист, Поре! — ставам.

— Не се майтапи!

— Даже ще платя сметката! — хвърлям пет лева.

— Ще ме обидиш много яко, разбираш ли ме! — отново трепва гласът на Пора. — Кога да ти се явим?

— По кое време ти е удобно?

— Глей сега, за тебе винаги!

— Обади ми се утре по телефона и ще се уточним — прибирам си петте лева, с което окончателно го убеждавам, че няма да го арестувам.

— Демирев…

— Моля?

— Ти си бил готин! Ако се закрепим в живота, ще те каним за кум! Абсолютно!

Сигурно е искрен. Понякога мошениците умеят да ти стоплят душата по-силно от нафтова печка — ревматизъм. Колкото до кумуването, ще мина и без кумуване, чудех се какво ми липсва, пък то било да съм кум на Пора!

Макар че какъв очерк би се получил, ех, какъв очерк — разкаялият се бандит — младоженец, и принципното ченге — кум! За такъв материал Боряна сто на сто всичко ще ми прости, дори ще забрави, че ако някой трябва да прощава, то този някой от двама ни все пак би трябвало да съм аз.

Я по-хубаво без очерк.