Валентин Пламенов
Възпитаните трупове пращат писма (16)

Смахната или несмахната, братовчедката на Слави Пенев заслужава поне да бъде известена за смъртта му и тъй като това все някой трябва да свърши, не виждам причина този някой да не съм аз. С ролята на носител на трагични известия отдавна съм свикнал, а останалото е въпрос на елементарна човещина плюс професионална етика.

Триминутен телефонен разговор ми е достатъчен, за да науча адреса на Емилия Пенева — първа братовчедка по бащина линия на доктора, и тъй като улица „Парчевич“ ми е на път, решавам преди срещата с Вера Делчева да се отбия при нея.

Улица „Парчевич“ е една от любимите ми в София — кой знае как останала тиха сред канския шум в центъра, чиста, спретната, с достойнство, присъщо на английска лейди от роман на Дикенс. Влизам в симпатична къща със смешна кула на върха и звъня в партерния апартамент.

За мой късмет чувам стъпки, вратата се отваря и пред мен застава медицинската сестра от кошмарите ми — помните ли я, оная, дето се грижеше за Камелия Милушева? Само че наяве тя съвсем не се държи като идиот, както го правеше в безсънните ми нощи, пък и няма дъщеря, с която се фукаше пак там, по простата причина, че никога не се е омъжвала. Ще ми разправят после, че сънищата имали нещо общо с реалността!

По погледа на тази възрастна жена с боядисана с къна коса веднага отгатвам, че знае за нещастието на братовчед си. Тя пък ме познава от посещението ми при Камелия, тъй че взаимно си спестяваме формалностите.

— Влезте, Демирев, че и без това цяла сутрин се чудя къде да се спася от любопитството на съседите!

Жилището й се състои от стая, кухня и баня. Навсякъде блести от чистота, мирише на преметено.

— Че как са научили? — вдигам рамене като съпруг, който току-що е видял чужд мъж в леглото на жена си. Как! Всичко се знае в тая София, нищо, че е с над един милион население!

— Тяхна си работа! На мене ми съобщиха в болницата. Видях го вече в моргата, тъй че…

— Съжалявам, другарко Пенева… Моите съболезнования!

— И да съжалявате, и да не съжалявате, нищо не може да се промени, благодаря ви все пак. Частно ли идвате или по служба?

— Да речем — и по двете.

— По двете наведнъж не идвате, не ме баламосвайте, питайте каквото ще питате! — делово отсича Пенева. Смахната ли?! Ако тази жена е смахната, половин България плаче за лудницата!

— С доктор Слави Пенев сте първи братовчеди по бащина линия?

— Да, носим една и съща фамилия, въпреки че бащите ни не се понасяха. За да не се видиотите от догадки, ще ви кажа с две думи как стоят нещата: цял живот се съдиха за някакъв имот в Търновско, умряха си, без да успеят да го поделят. Бяха се запънали като раци на бързей. Напълниха гушите на един полк адвокати, лека им пръст.

— А вие двамата най-сетне поделихте ли имота?

— Глупости, толкова ни бяха омръзнали кавгите на бащите ни, че ние със Славчо изобщо не сме стъпвали, поне да го видим къде е тоя прословут имот и на какво прилича. Иначе ни възпитаваха много строго, тия наши бащи, прочие, резултатът е налице — и двамата с братовчед ми не се оженихме!

— Не знаете ли, че преди една седмица Слави Пенев е предложил на приятелката си Вера Делчева да сключат граждански брак?

— Не, не ми е известно, пък и не ме интересува. Никога не съм я виждала, тая Вера Делчева, надявам се и да не я видя, а, момент, нищо чудно да се запознаем на погребението! Само че тия запознанства по погребенията траят от ден до пладне, скъпи Демирев, както от ден до пладне продължаваха увлеченията на този скромен, скучен и самотен човек, какъвто беше братовчед ми. Той има една голяма любов за целия си живот, с приключването й, изглежда, приключи и желанието му да живее.

— Да не би да е тази жена? — показвам снимката на Бистра Тенева.

— Не, никога не съм виждала лицето й. Голямата любов на братовчед ми е една Радка, по баща Минчева, а в момента Тобакова.

За да не издам вълнението си, ожесточено се чеша там, където не ме сърби.

— Че какво му е попречило да се ожени за Радка? — питам с ледено безразличие, достойно за дипломат, който се интересува от разписанието на полетите до София непосредствено след като е получил грама, че го отзовават преди изтичането на мандата му.

— Аз му попречих? Казах му, че само през трупа ми ще се ожени за тази разтурена жена, която той лекуваше от наркомания!

— Радка — наркоманка?

— А, не, майтапя се! Предишният й любовник, някой си Григор Зафиров, я посветил, а нашият беше готов да се жертва заради нея! Защо ли не го оставих да си троши главата и аз? Всеки със съдбата си, да му се не видяло!

— Много ли беше увлечен?

— Много! Той съвършено си беше изгубил ума по тая никаквица! Заради нея човек убиваше! Добре, че тя самата постъпи в неин стил, хвана голямата риба и заряза братовчед ми — като хайде да не казвам какво, че се подразбира — и пусна водата! А Вера Делчева, виж, не съм имала честта, ще минем и без Вера Делчева! Къде работи?

— Води драмсъстав в едно читалище.

— Чудо голямо! Що балерини и артистки му минаха през гинекологическия стол, да сте жив и здрав!

— Познавате ли този човек? — показвам снимката на Стефан Драганов.

— Че това е Стефчо! От ей толкав го знаем, и аз, и братовчед ми! Майка му се ожени за някакъв италианец, нали? Слави я спаси при раждането, а по-късно се грижеше за бебето, Стефчо растеше болнав, пък нали остана и без майка, горкият! Случило ли му се е нещо?

— За съжаление…

— Господи! Какво е станало със Стефчо? — впечатлява се повече от смъртта на братовчед си Пенева.

— В събота вечер се удави… Във ваната си…

— В събота? Оня ден? И аз да не науча? Божичко!

Поглежда ме с надежда да опровергая току-що казаното. Как да го опровергая?

— Кога е погребението на Стефчо? — бързо се съвзема тази видяла и патила жена.

— Днес следобед, в четири и половина.

— Ще успея! Ами баща му, Драган, той как е?

— Съсипан.

— Ох, край няма неговата! Виждам, че искате да попитате още нещо, хайде, не се притеснявайте!

— Кога видяхте за последен път братовчед си?

— Вчера привечер. Предаде ми един плик за Камелия Милушева. Помоли ме да се грижа за нея. Странно, Славчо никога преди не ме е молил, за никого, след раздялата с Радка той обичаше единствено канарчето си!

— Може ли да видя този плик?

— Разбира се. Ето, вземете го, не го разпечатах! Предполагам, че и без това щяхте да го вземете?

— Да, и без това щях да го взема.

Само по пипането познавам какво съдържа пликът — петте хиляди лева, които Бистра е изкопчила от бившите си съпрузи…