Валентин Пламенов
Възпитаните трупове пращат писма (13)

Преди да вляза в бар-вариетето през входа откъм гърба на Японския хотел, се отбивам в тоалетната, за да се погледна в огледалото, както беше любезен да ме посъветва шефът. Огледът наистина е твърде нерадостен. Джинсът ми виси като торба по крачолите. Ризата ми се е размъкнала на всички страни след грижите на обществената пералня. Брадата ми е набола, от нея скромната ми физиономия изглежда немита. През средата на челото ми, по вертикала, минава дълга бръчка, сякаш някакъв инфантилен червей се чуди как да влезе в косата ми. Самата ми коса на места е прилепнала от пот, на места бухнала от глупост, очите ми са зачервени като недоварени раци, изобщо приличам на мъж, излязъл току-що от покоите на София Лорен.

Тенът ми е сивосинкав. Безумните количества кафе бавно, но сигурно разбиват бъбреците, черния ми дроб и останалото. От непрекъснатия допир с шмекери, изнудвачи, насилници, убийци и тем подобна кал съм се отпуснал като медуза. Така не бива да продължавам, но как трябва да продължавам, все не ми остава време да помисля. Пък и преддверието на бар вариетето едва ли е най-подходящото място за започване на нов живот. Влизам без куверт, разбира се, дори портиерът ме изпраща с поклон, стари познати сме.

Изчаквам очите ми да свикнат с полумрака и след пет минути различавам внушителната фигура на Диди Хирурга, разлята върху една от масичките до бара. Вариететната програма е свършила, но няколко двойки се клатят под звуците на стереоуредбата върху дансинга. По движенията и по дрехите отгатвам, че са българи. Или са провинциални асове в командировка, или са дългогодишни съпрузи, които след многогодишно канене веднъж са си позволили лукса да отидат на бар и след като оправят главите на сутринта, ще се тормозят, че са профукали толкова пари за нищо. Сядам на масата и изритвам Диди в кокалчето. Той е достатъчно мекушав, за да ревне и от по-лека болка, но и достатъчно накиснат, за да преглътне ласката. По физиономията му пробягва ухилен протест.

— Черпя! — вдигам ръка. Келнерът тутакси притичва — както отбелязах вече, тук съм сред свои. Видът му е изключително тържествен — сякаш с Диди ни предстои да подпишем споразумение за кризата в Персийския залив. — Две малки със сода! — съобщавам с глас на дебютиращ милионер и отново ритам сътрапезника си. Диди ме гледа като дърта развратница, на която пламенен юноша се обяснява в любов.

— Поне да бяхте казали „добър вечер“, другарю Демирев!

— Мисля, че между близки приятели това е излишна куртоазия. Как си, Хирург?

Сводникът на свободна практика премества центъра на тежестта. Огромното му тяло се разлива към другия край на масичката. Главата му е с по-неправилна форма от самовар. За такива по селата викат: „Да не плюнеш на него“.

— Боря се за мир, другарю Демирев!

— Оня ден разпитвах Камелия в „Пирогов“. Нали е твой кадър?!

— Дръжки! Тя работи на десет стана, другарю Демирев!

Гощавам го с пореден ритник към уискито, което вече е сервирано.

— Ай! — най-после се обижда Диди. — Боли, другарю Демирев!

— Ами нали затова те ритам! Италианецът я е подредил страхотно! Не съм сигурен дали ще се оправя дори след пластична операция!

— Не се разстройвате, другарю Демирев, не е припряла да се жени! Наздраве!

— Наздраве. Ти ли я пробута на Росини?

— За италианото не играя! Тая самодейка си изпроси да я маскират!

— А ти къде го даваш, на Близкия изток ли?

— Кеся си и си къркам, пикал съм му на Близкия изток! Вие сте върхът! Ама че фантазия притежавате, признах ви! Наздраве! — умилква се Диди.

Ах, че не мога да ги понасям тия мазни гласове, тия лениви движения на дегенерати, тия напомпани жестове, тая воня на скъпи парфюми, докарващи до захлас простите девойчета, решили „да си отживеят“! Лепят се по Диди и подобните му като мухи на мед, а те не се шегуват: италианци, араби, германци, американци — дал господ! И само те да са! Само това да е!

— Наздраве, Хирург!

Карирано сако, панталон от копринен шантунг, гръцки мокасини — на тия негодници не може да им се отрече, че умеят да се изтупат. Изглежда, че вкусът към облеклото влиза в професионалните им задължения.

— По какъв повод сте при нас, другарю Демирев? — пита с вбесяваща ме невинност Диди.

— Казах ти.

— Вече ви отговорих, не ме търсете, където ме няма! Ками взе да го дава тежко и свърши на чорчик.

— Докато ти, както обичайно, си света вода ненапита?

— Бях влюбен в нея, но тя ни приема, ни предава! Пълен блокаж!

— По старата тарифа ли работеше, или направихте корекции, нали доларът пада? — пропускам лъжата му.

— Пардон?

— Ако не желаеш да говориш тук, сещаш се къде ще те отведа! Чувал си за член 155, алинея I, предполагам?

— Сериозен член! Само че не се впрягайте, другарю Демирев, животът е прекалено къс, че да си късаме нервите! За трети път ви повтарям — Ками тръгна по самостоятелни акции! Тоя път членът е извън мен!

— Да ти докажа ли противното?

— А, хич не се съмнявам, че ако речете, ще натресете върху гърба ми убийството на Кенеди! Но побоя над Камито — по-трудно, отколкото убийството на Кенеди! Там ме няма тотално!

— Келнер, същото!

Нови две уискита кацат на масата, половината ми месечна заплата отиде. Хирургът, освен останалите си качества много носи. Мисълта му, доколкото помията в тиквата му може да се нарече мисъл, тече сносно, езикът му не заваля, ръцете му не опипват цялата маса, докато намерят пакета с цигари. Няколко постоянни клиенти се изнизват зад гърба ми като опашка за портокали, когато портокалите са свършили, извинявам се за тъпото сравнение, но в три часа през нощта от мен не бива да се очакват кой знае какви зигзаги на словото. Отгоре на всичко от уискито ми се доспива и трябва да се напрягам като магаре на баир, за да не затворя очи.

— Хирург, ще направим една сделка!

— Аз? С вас? Винаги! Вие сте сериозен човек! Мога ли да чуя аферата?

— Временно забравям Камелия, а ти ми изпяваш всичко, което знаеш за тоя образ! — показвам снимката на Стефан Драганов. — Обаче внимавай, от малък не обичам да ме премятат! Помня като слон!

Диди щраква със запалката, за да види по-добре снимката. Прави го под масата, не може да му се отрече известна дискретност.

— Уговорки не са необходими, другарю Демирев, нали ще действуваме като бизнесмени!

— Аз за всеки случай! Е?

— Тоя борсук е Стийф, фамилията му не знам, не са ми го представяли официално. Непочтено копеле, завлече ме с двеста долара и се омъгли!

— По кое време стана тая работа?

— През зимата. Снегът падаше на парцали в Пампорово, както се пее в един френски шансон, само че без да е в Пампорово. Купи яке на някаква фльорца, глезена като коте.

— Кога го видя за последен път?

— В ранна пролет, тогава си оправихме сметките. Посъветвах го да чупи шантажа, че ще го докара до просешка тояга!

— Нататък?

— Няма нататък.

— Диди! В очите на съдебните заседатели сводничеството е най-отвратителният грях! Майки и бащи са, разбери ги и тях! Десет годинки не ти мърдат!

— Мернах го преди няколко дена.

— Той ли те потърси?

— Той. Започна да ме врънка да му уредя някое барче, закъсал с кинтите.

— После? Хайде, че след малко съм на работа бе! Ти поне ще си отспиш!

— Пратих го при Бари Пора, аз не съм по барчетата.

— Колко струва мястото на барман?

— В какъв смисъл?

— Знаеш в какъв!

— Нали обявих, че не съм по тая част?

— Известно ми е, че си по тънката. Може би си чул нещичко?

— Бе едно четири-пет бона би трябвало да се бутнат. Ей, тая фльорца ще му изяде ушите!

— Значи Бари Пора?

— С него бъдете нащрек, другарю Демирев! Голям гад!

— Спокойно! Да не забравя — Стефан Драганов има присъда за обир. Условна. Собствениците не са предявили граждански иск. Как ще го коментираш?

— Не му разбирам, другарю Демирев, аз през живота си едно яйце не съм откраднал. Само с труд!

— Ясно ми е, че не си специалист по обирите бе, питам те като любител!

— Може обраните да не пискат, защото във вилата крият някаква стока, заради която ще загазят с двата крака и се натягат да не се разчуе. Пък може и самите педерастчета да са сгафили ситуацията, на крадци вяра да нямате!

— Къде може да сгафят?

— Ами вместо да свият туй-онуй, да са опънали например стопанката! Или дъщерята, ако е нещо по-завързано. Ама не мога така на око, говорете със специалистите!

— Как мога да открия Бари Пора?

— Пред „Хавана“ по обяд, вечерите — тук или в „Родина“.

— Дано, като се разделим, не го зарадваш, че сме се черпили!

— Ама вие май ми нямате доверие! На мене?!

— Не се терзай, ще ми мине. Келнер! Сметката!

До аванса остават цели четири дена. Утре, тоест днес, ще взема назаем от Лъчо, ако и той не е поил подобен екземпляр. От такива нощни акции вече сме му изгубили нишката — кой на кого колко дължи.

Най-сетне заключвам вратата на гарсониерата. Първата ми работа е да взема студен душ. Втората — да си налея чаша бяло вино. Излишно е да добавям, че цигарата не слиза от устата ми.

Борис Крайчев, известен като Бари Пора. Досието му е по-дълго от зимна вечер, когато по телевизията предават балет. Многобройни присъди за фалшификация на документи, подправка на подписи, валутни престъпления и така нататък.

Какво ли е търсил Стефан при него?

От Бари Пора се държат настрана даже мошеници от среден калибър.

Виното е добре изстудено, тръпчиво, успокоява ме по-бързо, отколкото предполагах, че ще го свърши.

Веднъж да приключа това разследване, че нещо взе да не ми харесва. Никак, ама никак не ми харесва!

Като че ли някой ме пита кое ми харесва и кое не, те за сандвичите не ме питат, камо ли за престъпленията, с които си вадя хляба.

Друг е въпросът, че тоя хляб се обръща на сандвичи.

Или най-много на бъркани яйца. Виж, на Пора бих му забъркал такъв омлет, че да се задави?