Валентин Пламенов
Възпитаните трупове пращат писма (9)

„Мила моя,

ето, че дойде мигът, когато говоря с тебе за последен път. Реших да изчезна завинаги от живота ти. Ти си слънцето, а аз — дрипавият мрак. Ти са въздухът, а аз — отровата. Ти си сиянието на дъгата, а аз — ръждата в душата ти.

Опитах се да те направя щастлива, но не успях. Не съм в състояние да ти предложа нищо красиво. Чрез моето присъствие те осъждам окончателно на бавна смърт, а тази мисъл е непосилна за мен, защото те обожавам.

Израснах без майка. Татко не понесе предателството й, пропи се. Никой не избира нито родината, нито родителите си.

Но е длъжен да направи избора си, ако присъствието му носи само беди на любимата жена.

Моят избор е един! Единственият!

Може би в друга страна, под друго небе, щях да бъда достоен за тебе.

В България съм белязан не толкова от обществото, колкото от вътрешното си самочувствие. Стига толкова! Сърцето ми не издържа!

Няма да понеса да те отнемат от мен!

Това мога да сторя само по един начин!

Повече никой нищо не може да ми отнеме!

Най-вече — тебе!

Не ме търси. Не ме оплаквай.

Приеми, че съм бил само един жесток сън.

Събуди се и живей така, че да изтриеш и най-малката следа от присъствието ми! Сбогом!

Стефан“

— Свършихте ли, другарю лейтенант?

Лъчо ме гледа ласкаво, сигурен признак, че е бесен. Бистра Тенева е кръстосала съвършените си крака, обути в избелели джинси, които изглеждат някак не на мястото си в кабинета му. И краката, и джинсите не са за тоя кабинет.

— Кога получихте писмото? — питам напосоки.

— Тази сутрин. Намерих го в пощенската кутия, от една седмица не съм я отваряла.

— Сигурна ли сте, че почеркът е негов? — продължавам да се съсредоточавам.

— Хиляда на сто! Ох, и мъртъв ме тормози! — въздиша съвършено изкуствено Бистра. Но й отива. На тая мадама всичко й отива.

— Казахте, че и преди това сте получавали подобни писма? — обажда се Лъчо, колкото да ме осведоми за досегашния разговор.

— Непрекъснато! Стихчета, поемки, всевъзможни лигни! Как да ви обясня, след като не познавате Стийф? Той беше опасна муцуна! Страшен човек! Чудовище! Биеше ме и същевременно ми говореше като във френски сантиментален роман! За него нямаше днес, утре, вдругиден — всичко беше на секундата, както му текне. Абсолютен неврастеник!

— Впрочем вие също не сте възнамерявали да тръгвате за морето! — казвам колкото се може по-спокойно.

— Ами закъде?

— За Славянски извор!

— Охо! Телешкото се е разприказвало!

— Петър Пецев ви е чакал с ладата на Антоанета в пряката на „Патриарха“! Уговорили сте се да избягате в селото му! Вярно ли е?

— Вярно е! И какво от това? Нали не сме избягали?

— Вие не сте отишли на срещата с Пецев?

— Не отидох. Длъжна ли съм?

— Не сте длъжна, но сте длъжна да ни помогнете в изясняването на обстоятелствата по смъртта на Драганов! — намесва се Лъчо. — И ще ви помоля — по-сериозно!

Бистра го парира с очарователна усмивка.

— Сериозно, другарю Иванов, какво общо може да има моят интимен живот със самоубийството на един човек с болен мозък. Искате да научите защо не съм избягала с Письо? Много просто, защото в последния момент реших, че е престъпно повече да залагам живота си на карта! Моят си живот, единственият, разбирате ли? В последния момент си рекох — къде съм тръгнала с тоя селянин?! Ненавиждах Стийф, търсех опора, но… Письо също не е измил зорите! Защо ли ви донесох и аз това идиотско писмо? Бълнуване на човек, който нищо не знае, нищо не може, нищо не възприема! Пошло, тъпо, бездарно! Един пълен член не се научи да слага! Сто пъти ме заплашваше, че ще се самоубие, и накрая успя! Какво повече?

— В повече е, казвам, фактът, че вие сте видели Стефан жив, а Пецев — вече мъртъв.

— Как така?

— След като му е писнало да ви чака, Пецев се е качил на етажа. В секретната, брава на апартамента на Драганови е стоял ето този ключ. Познавате ли го?

— Не! Моят ключ от тяхната брава е бял, а този — жълт!

— Бихте ли ми дали ключа си?

— Заповядайте! — вади ключа от чантичката си. — После?

— Побеснял от ревност, Пецев е отворил вратата и е влязъл в банята, където е видял мъртвия Стефан.

— Защо е влязъл веднага в банята? — прекъсва ме Лъчо.

Поглеждам Бистра. Тя демонстративно смачква цигарата и става:

— Искате да ви разкажа в детайли как Стийф ме сапунисваше във ваната, а след това ме пляскаше по задника? Или как ме караше да обличам колан с жартиери? Или как ми заповядваше да обувам ботуши на голо? Или пък как по заведенията изведнъж му прищракваше сачмата и ме принуждаваше да си събувам пликчетата в тоалетната, след което отново да седна на масата? Питайте, не се стеснявайте! Аз съм го била видяла жив, Письо — мъртъв! Много важно! Стефан онанираше, този порок, придобит в казармата, го мъчеше, но Стефан вече е мъртъв, Стефан се самоуби, дайте да не ровим в тая гнусотия, живота му, а покрай неговия — и в моя! Разберете най-накрая, че срещу вас стоят хора, а не папки с дела!

— Успокойте се! — прекъсва я Лъчо и, слава богу, подобен род жени отплеснат ли се, тя отиде. — Стигнахме до момента, когато сте избягали от „Патриарха“, взели сте такси и сте се прибрали. Не допускате ли, че Пецев е натиснал във водата главата на задрямалия от уискито Стефан и по този начин му е помогнал да изпълни изцяло намеренията си в писмото?

— Кой, Письо ли? — възкликна Бистра с тонове презрение в гласа — презрение и към Письо, и към нас двамата с Лъчо. — Ако го видите, когато Антоанета му крещи, веднага ще си избиете от ума тия подозрения! Письо — убиец? Смешки! Стийф се самоуби, другарю Иванов! Жалка смърт на жалък човек! В изблик на благородство мога да допусна, че съзнателно се е нагълтал с вода, но откровено казано, не ми се вярва, просто е заспал и се е удавил! Той непрекъснато ми играеше сценки и най-сетне една от тях сполучи, какво да се прави, става и така! Смущава ви ключът? Забравете го тоя ключ, не търсете логика там, където съществуваше единствено хаос!

— Как се затваря пощенската ви кутия в квартал Априлски? — нарушавам ефекта от монолога й, ефект единствено в нейните представи, разбира се.

— Със секретен ключ, ето го.

— Стабилна ли е?

— Баща ми я направи по-сигурна от сейф в швейцарска банка. Абониран е за „Паралели“, не може да си представи света без петъчната кръстословица в списанието.

— С други думи, ако Стефан е искал да си вземе обратно писмото, не би успял?

— Изключено, дори за такъв бандит като него.

— Благодаря ви, това беше всичко! — хладно кима Лъчо.

Бистра излиза недоволна, че внушенията й не намират благоприятна почва, свикнала е мъжете да я гледат в устата и да попиват жадно глупотевините й. В интерес на истината тя щедро им се е отплащала, но сега, когато трябва да прецени какво реално се е случило в живота й, е съвсем безпомощна. Утре, най-късно вдругиден, и това ще мине, ще се появи някой нов Стефан, пред който тя ще разтяга локуми, а той ще задоволява капризите й, ще се карат, ще се разделят и после пак ще се събират, некадърни поне веднъж да поговорят откровено, защото кое е откровено и кое не е, отдавна не ги интересува, важното е да убият времето, за убийство на време не се води разследване…

Е, щом не убиват нашето време, какво пък толкова, нека живеят…

След журналистката влиза Драган Драганов. Бившият счетоводител се е докарал дотам, че ме е срам да го гледам. Устните му са черни, краката едва го държат, целият е изкривен като кламер в устата на влюбена секретарка, фъфли нещо неразбрано, в крайчеца на устните му се събират кафяви слюнки.

— Бях ви помолил да не пиете известно време, Драганов! — забелязвам, след като съм го настанил върху стола.

— Кой, аз пил? — върти глава счетоводителят. — Никога! Капка не съм турял в уста!

— Внимавайте поне да не паднете от стола!

Чорапите му са смъкнати, откриват сива сбръчкана кожа.

— Вижте внимателно тези снимки! — приближава се към него Лъчо, като гледа встрани, за да не му се завие свят от ракиените пари. — Познавате ли някое от момчетата?

Драганов вади очилата си с треперещи ръце, нагласява ги около пет минути върху моравия си нос.

— Този не… този не… не… момент, и този не… А! Ей тоя хубавец съм го виждал у нас, ама отдавна, през зимата…

— Сигурен ли сте? Погледнете още веднъж!

— Хайде да му се не види, не съм оглупял чак дотам! — клати се на стола с пиянска упоритост старецът. — Идва няколко пъти у нас, приказваха нещо с момчето ми, май че се имаха. Ама нали ви рекох, отдавна беше, тъй де!

Лъчо отделя снимката. С крайчеца на окото успявам да зърна нахалната физиономия на Диди Хирурга, приятелят на пребитата от италианския шофьор Камелия Милушева, с която си говоря в полусън. Малък е светът!

— Останалите не съм ги виждал…

— Другарю Драганов, във фаталната вечер, когато гледахте мача, не чухте ли някакви шумове из апартамента? — пробва още веднъж шефът.

— Не съм бе! Де да съм знаел, щях да дежуря пред банята!

Сълзите извират от мъртвите очи на стареца, мътни, твърди, стичат се по хлътналите бузи, лепят се по ревера на сакото — тъжни медали за погубен живот… Драганов иска да добави още нещо, но не намира подходящи думи, маха с ръка и си тръгва — треперещ, мъничък, пиян, жалък, съсипан.

Лъчо пали цигара от цигара.

— Слушам те, Младене!

— Убийството е станало между единайсет и единайсет и половина, другарю майор. За този отрязък от време нито един от близкото обкръжение на жертвата няма алиби — нито Бистра Тенева, нито Петър Пецев, нито Антоанета Минчева.

— Не забравяй и Драган Драганов! Нищо, че е баща, от един впиянчен човек всичко може да се очаква!

— Слушам.

— Не само слушай, ами и мисли! Кой е имал мотив да го убие?

— Най-вече Бистра Тенева и Петър Пецев. Бистра — защото е искала да се отърве от него, Пецев — за да го премахне като конкурент. Възможно е да са действували заедно.

— Слабичко е! Не ми звучи убедително.

— На мене също, другарю майор, затова ми се струва рано да издигаме версии, нека още се поровя във взаимоотношенията на Стефан със средата му. Убитият е притежавал капризен, непостоянен нрав. Не е работел, а е разполагал със средства. От разпита на бащата установих, че е препродавал джинси, но може да има и друго. Ами този естраден обир в Драгалевци?

— Заповядал съм на лейтенант Копринков да докладва по случая утре по това време.

— Там нещо ме съмнява. Да допуснем, че Стефан е убит от съучастника си, Григор Зафиров, барабанистът…

— Заради тлъстата плячка от стотина лева? Не, Младене, не вярвам. Освен това старши лейтенант Стоянов провери алибито на Зафиров. Изглежда бетонно — през цялата съботна вечер е бил барабаните пред десетки свидетели — клиентите в „Старата механа“, прилична кръчма на околовръстното. Приключили са да свирят в дванайсет и половина, а са си тръгнали около два.

— А може би мотивът и убиецът да са извън сегашния кръг на заподозрените. Ако Стефан действително е заспал въз ваната под въздействието на алкохола заедно с някакъв транквилант, практически едно дете е можело да го удави! В кухнята намерих флакон рудотел, предадох го за експертиза. Помолих доктор Жеков да провери за следи от рудотел в организма на убития.

— При условие че предположението ти се окаже вярно, наистина е било детска игра да удавят Стефан. Рудотелът, съчетан с уиски, го е успал като слон! По себе си съм пробвал! Глътна едно хапче със сто грама, и спя като къпан!

— Давате ми идея, другарю майор!

— Само да не я приложиш във ваната!

— Нямам вана.

— Да имаш! Ами с ключа на вратата какво ще правим?

— Откровено казано, ключът най-много ме безпокои!

— В какъв смисъл?

— Страхувам се убиецът да не повтори! Тая грешка ще го паникьоса!

— Ще наредя да се направи проверка в работилниците за резервни ключове, макар че оттам едва ли ще изскочи нещо! Сега как смяташ да продължиш?

— Ще се срещна с бившите съпрузи на Бистра Тенева. Ревността е способна да убива! Дори след време. После ще разпитам Диди Хирурга, когото старият Драганов позна на снимката.

— Правилно. Дръж непрекъснато връзка с мене.

— То се знае! Разрешете да изляза!

— Свободен си… — колебае се за миг Лъчо и добавя — вуйчо!

Е, и на това благодарим!