Валентин Пламенов
Възпитаните трупове пращат писма (7)

Когато пристигам в квартал Априлски, в главата ми препускат всички конници от историческите продукции на Киноцентъра. Намирам блока на семейство Теневи, качвам се на втория етаж и натискам звънеца. Разнася се чуруликане, пред което звуците на джунглата в безлунна нощ биха звучали като шепот на опериран от рак в гърлото. След петнайсетина минути ми отваря кльощав дангалак с прическа „пънк“ — нещо средно между гребен на петел с жълто по ръба и четка за миене на дъски в скиорска хижа с вечно пиян управител. Но нека да не бързаме с иронията, само преди петнайсетина години мене самият са ме стригали по входовете заради дълга коса — бяхме откачили по „Бийтълсите“, които иначе авторитетни люде ни ги представяха като четирима шмекери. „Пънкарят“ е последното издание на семейството. Навлякъл е развлечена фланелка адидас, избелели джинси, увиващи се около тънките му като китайски клечки крака, палецът му е изхвръкнал от маратонките, а лицето му не се е срещало отблизо с вода поне от една седмица. Въпреки че целият вони на алкохол, в него има нещо симпатично.

Правилен нос, също като у сестрата, големи очи, причудливо изваяна брадичка, мъх над горната устна. Ако се подстриже като хората и особено ако се изкъпе, момичетата ще си падат по него, освен ако не си падат и в тоя му вид.

— Кажи на роднината си да ми се яви!

— Сори, мен! Систърът го е хванала липсата!

— Йе! — влизам в тона му и вдигам два пръста в знак „виктория“. — Къде ги дроби, на Акапулко ли?

— Гарата!

„Пънкарят“ се опитва да тръшне вратата под носа ми, но аз предварително съм подложил крак.

— Снощи сестричето ти ми върза тенекия, пък много мразим да ме стягат!

— Специално снощи систърът си легна с кокошките! Нещо си объркал спатиите!

— Ще будалкаш скапаняците, ясно ли е?! В колко се прибра? — хващам го за фланелката. „Пънкарят“ се впечатлява от свирепата ми физиономия, въпреки че ги е виждал всякакви от ухажорите на сестра си.

— Бях направил главата, но не е било по-късно от дванайсет.

— Откъде загря часа, щом си бил мотан?

— Мадамата ми се омъгли малко след мача. Бяхме се сдърпали кофти. Тъкмо се тръшках и систърът изпъкна.

— Сама? Казвай спешно, че ще те заблъскам!

— Тук тя винаги се прибира тек!

— Често ли й се случва?

— Чат-пат. Пълнолетна е, ако нямаш нищо против!

— Още ли движи с оня въздух, Стийф?

— Пробва да го чупи, но не е толкова елементарно. Стийф е бясно говедо! Тая врата поне три пъти я е къртил! Пусни ме бе, ще викам!

— Недей, че ще ми скъсаш сърцето! Умрем си да я отървем от Стийф, приятелче! Ол райт?

— Закъснял си, мен! Друг се е заел с аферата!

— Гъбаркаш ме!

— Мъжки!

— И кой е новият каубой?

— Един с голяма глава, с бицепси като кратуни и с ей толкави мускули отзад! Все едно че по гърба му ходят пет-шест котарака! Ама за това си се оправяй със систъра! Писна ми от нейните хитове! Няма все мене да ме маризят, я!

Стискам го още по-здраво за адидаската. „Пънкарят“ се ококорва и задъхано добавя на относително правилен български език:

— Как да ти съобщя нещо, което не знам бе?! Бистра е абсолютен гроб за нейните си работи, пък и се шубелисва от Стийф! Мъжки ти редим!

— Какъв мъж си ти, щом досега не си му сменил физиономията?

— Като го видиш, ще разбереш толкова ли лесно му се сменя физиономията! Муруците ги е шубе от него!

— Е, браво, нали татенцето ти е адвокат?

— Като е адвокат, да не е Мохамед Али? Пусни ме бе!

— Още ли си сигурен, че не знаеш къде е Бистра?

— Някой й се обади сутринта по телефона, тя веднага се стегна и се чупи, без да ме отвори за посоката.

— Как разбра, че е навита да прецака Стийф?

— Ами на няколко пъти му се омъгли! Той идва, пеняви се, ежи ми се. Днес пак го чакам да изпъкне, обаче тоя път свиркам на ченгетата!

— Снощи стори ли ти се, че Бистра я гони шубето?

— Систърът е пълно перде, мен, ако толкова лесно се сбръчкваше, досега сто пъти да е влязла в лудницата! Стой си настрана, мъжки ти редим, не си й от категорията! Кофти е да си го изкарваш на адидаската ми, не си я купувал!

— Кога видя оня, с котараците по гърба?

— Вчера следобед дойде у нас, за първи път го мяркам около систъра!

— Нещо ми миришеш! — пускам го.

„Пънкарят“ вече е заключил вратата, когато чувам топлото:

— Ходи го духай, педераст такъв!

И все пак ми е приятен тоя хлапак, дори с това, че няма високо мнение за типовете около сестра му. Никой не ми е крив, че избрах тактиката да се представя като един от тях. Както и да е, в случая са важни две неща: първо, братът потвърди показанията на сестра си за часа на прибирането й. Второ: Бистра е била в интимни отношения и с друг мъж. Бас държа, че въпросният щастливец се нарича Петър Пецев, известен повече като Письо, довчерашният приятел на Антоанета Минчева.

Един по един светват прозорците на квартал Априлски, сякаш ято светулки се понасят в пиянски танц. Мъжете влизат във ваните, като преди това старателно са разтворили хвойна във водата — според статистиката неврастенията сред населението нараства със стабилни темпове. За мене по-важно е обаче тази вечер мъжете да излязат от ваните си ако не успокоени и свежи, то поне живи. Мъжете живеят по няколко живота, но умират само веднъж. И ако това не е справедливо, нека се утешим с мисълта, че е сигурно. А сигурността никога не е справедлива, както и справедливостта — сигурна…

Нощта се е разтворила в София като лъжица нес кафе в чаша гореща вода от бойлера. Правя забранен ляв завой по булевард „Александър Стамболийски“ и попадам на улица „Братя Миладинови“. Спирам пред сивата кооперация на два етажа, оглеждам се: неравен паваж, изпъстрен с дупки, изпочупени улични лампи, дузина котета, ровещи в кофите за боклук — на тая улица едва ли ще ти се случи нещо радостно. На тая улица осемнайсетгодишен юноша не би тичал ръка за ръка с любимата дори в ранна пролет, млада невеста не би чакала витяза на сърцето си с мъжка рожба в ръце, поетът не би се вдъхновил дори за дописка срещу търговията, а треньорът на Националния отбор по футбол не би намерил подходяща тактика за победа над Бразилския национален отбор. На тая улица най-много да видиш пияница, разкрачен до дървото, разчорлена жена на средна възраст, бягаща от побеснелия си мъж с писъци до бога, стара баба, кълняща наляво и надясно кварталния бакалин, който я е излъгал с тринайсет стотинки при покупката на сиренце. Подобни улици в София ме разстройват повече от разказите на Чехов.

Качвам се на тавана и чукам на боядисана в крещящо червено дъсчена врата. Почти веднага отваря млад мъж с масивна челюст, зализана коса и мляскаща усмивка, така скъпа на уволнени заради валутни афери стюардеси, надчетени барманки, застаряващи асистентки на факири и разбира се — на козметички. В последно време — дори на журналистки, ако не им е била скъпа и по-рано. Дали Боряна също е чукала на тая врата, а докато е чакала да й отворят, е вдишвала вонята от външния клозет, щедро напоила въздуха? Внимание, ставам злобен, пък като малък не бях такъв. Още повече, че връзката между Письо и Бистра засега е недоказана, а щом е недоказана, значи е само моя навивка. Друг е въпросът, че навивките ми почти винаги се потвърждават.

— Вие май сте другарят от милицията? — показва здравите си зъби Письо, които сто на сто карат мацките да анализират задълбочено всяка глупост, изречена от хищната му уста. А главата му е наистина по-голяма, отколкото трябва.

— Ние сме! — отговарям ядно. — Ще ни поканите ли да влезем, или ще си говорим до клозета?

— Моля, заповядайте!

Леко смутен, Письо ме вкарва в покоите си. Котараците по гърба му всеки момент ще скъсат потника. Скосен таван, плюшени пердета, кръгла масичка с две табуретки стереоуредба, тапети, подути от влагата — изглежда, че мансардата служи за склад на вехториите на Антоанета Минчева. В първия момент дава илюзия за лукс, но при по-внимателно вглеждане ще забележиш изтъркания плат на табуретките, ивиците мръсотия по пердетата и стария модел на стереоуредбата.

— И другите си гости ли посрещаш по потник? — питам, защото Письо е по потник и бермуди.

— Ама аз… понеже е топло…

— Такъв е сезонът, не си ли забелязал? Сега ще направим следното — аз ще се обърна, а ти ще си сложиш костюм и вратовръзка! Става ли?

— Разбира се, другарю Демирев!

След пет минути Пецев е облечен като за дипломатически прием, където нищо чудно един ден да го изпрати вашето всеядно общество.

— Сядай, Пецев! И те предупреждавам — ако почнеш да ми се лигавиш, ще стане лошо!

— Пък Тони ми каза…

— Че ченгето е голям сладур ли? Е, понякога и Тони се лъже в хората. Име?

— Петър Пенев Пецев.

— Роден?

— На двайсти април 1960 г., село Славянски извор, Плевенско. Баща ми е партиен…

— Остави баща си на мира. А най-вече — партията. Какво работиш в момента?

— Ще пиете ли нещо, другарю…

— Демирев. Зададох ти въпрос. Възпитаният човек отговаря на въпросите на по-възрастните!

— Не работя… засега. В София не е толкова просто да си намериш подходяща работа.

— Има нещо такова, никой не отпуска щат за сваляч на мадами.

— Другарю Демирев…

— Че познаваш Бистра Тенева, ми е известно. След малко ще видим до каква степен я познаваш. А сега ми отговори колкото се може по-искрено: имал ли си нещо общо с колежката й Боряна Ангелова?

При положителен отговор утре подавам рапорт да бъда отстранен от разследването, но се боя, че ще ме накажат жестоко, защото преди това ще му счупя главата!

— Как не ви е срам, другарю Демирев! За Боряна освен детето друго не съществува! Тя е най-преданата майка на света!

Въздишам пред невъзможността да се оттегля от разследването, а най-вече — да набия Письо. Да не повярва човек, че като малък бях най-кроткият в махалата.

— Значи столицата не е в състояние да ти осигури подходящо място. Защо не опиташ в Славянски извор, тук и без това сме повечко?

— Шегувате ли се?

— Не съм забелязал, от къде на къде ти хрумна?

— Аз, да ви кажа честно, не съм доволен от себе си, другарю Демирев, никак не съм доволен. Правя се на непукист, но отвътре ме гори. В Славянски извор, казвате? Обаче там също няма работа за мен, късно е да ставам овчар. Съвсем се обърках, не знам нито кой съм, нито къде съм! Стийф си отиде, полудях от мъка, ако не ви очаквах, щях да се насвяткам като пълен безхаберник! Какво става в тая държава?

— За държавата аз не отговарям. Общо казано, струва ми се, че ти не си на мястото си, а да си само ти — с мед и масло да те храним! Но по този въпрос можеш да дискутираш с Антоанета. А лично мен ме интересува единствено какво прави снощи около десет и половина? Съветвам те да не ме лъжеш, защото вече знам доста подробности.

— Снощи към десет и половина? Гледах мача у един приятел…

— Блазе ти, на мен все не ми остава време за мачове. Колко свърши?

— Кой?

— Мачът. Нали играха… тю, забравих!

— Нашите баламурници и Полша! Три на нула за поляците. Че онези изпуснаха и дузпа!

— Браво, Пецев! Продължавай в тоя дух, интересно ми е докъде ще ти стигне фантазията!

— Защо иронизирате, другарю Демирев? Малко човещина!

— А човешко ли е да ме премяташ, че докато по телевизията предаваха мача между Дания и Белгия, ти си гледал срещата България — Полша, която на всичко отгоре е завършила три на нула за поляците! Малко повече доверие в нашия отбор бе, Пецев! Освен това намерих свидетел, който ще потвърди, че „Лада“ №5989 се е намирала в пряката на „Патриарх Евтимий“ със запалени фарове! Докато Антоанета е убедена, че по това време си бил в сервиза!

Письо започна да мучи като бивол, клатейки се напред-назад върху табуретката.

— Другарю Демирев! Аз съм изрод! Аз съм изрод!

Изчаквам го да прояви докрай артистичните си заложби и го успокоявам почти бащински:

— Спокойно, не си изрод, а лъжец! Твоите басни може и да минават пред мадамите, но в случая става дума за нещо много по-сериозно, драги! И колкото по-бързо ми кажеш истината, толкова повече ще облекчиш положението си, което, повярвай ми, никак не е розово! Хайде сега сериозно! С Бистра сте си тупали среща в уличката до „Патриарха“, защото на самия булевард не можеш да паркираш, катаджиите ще те подгонят. За колко часа ви беше срещата?

— Каза да я чакам от… от десет и половина нататък…

— Добре. В колко часа дойде Бистра?

— Тя… изобщо не се появи…

— И ти какво направи?

— Ами аз… продължих да си чакам…

— В колата?

— Да.

— Сигурен ли си?

— За кое?

— Че не си мърдал от колата?

— Ама…

— Няма „ама“! Да или не?

— Не.

— Какво „не“? Не си мърдал или не си сигурен?

— Излязох, другарю Демирев! Излязох от колата!

— Шукер! Най-после го роди! Кога излезе от колата?

— Към единайсет и половина. От мястото, където бях паркирал, не се виждаше входът на кооперацията и…

— И?!

— Рекох си — Стийф я е пребил! Бистра изпитваше ужас от него! Целият се разтреперих, причерня ми пред очите, зави ми се свят, сякаш някой ме хвана за гърлото… Аз… страшно… я обичам, другарю Демирев, и без нея… без нея повече… повече…

— Успокой се, Пецев!

— Письо ми викайте! Письо! Така ме кръсти бабето! Антоанета! Не издържах повече! Стийф пък унижаваше Бистра на всяка крачка, влачеше се с дърти шведки по морето, за долари беше готов да изпие собствената си урина!

— От колко време с Бистра сте си близки!?

— По-така сме от месец и нещо.

— Планът за бягството от „Патриарха“ вчера ли ви хрумна?

— Да, тоест не.

— Е, по-точен отговор от тоя — здраве!

— Отдавна я придумвам да избягаме от Стийф и бабето, другарю Демирев! Вчера най-сетне се съгласи! — в гласа на плейбоя от Славянски извор се появяват метални нотки. — Останалото не ви засяга!

— Моля? — не вярвам на ушите си. — Добре ли чух? Я повтори!

— Моят личен живот не касае милицията!

— Сигурен ли си?

— Духът на Хелзинки…

— Духът на Хелзинки няма нищо общо с разследването на едно убийство, Пецев! И ако ти не ми разкажеш веднага какво се случи, след като излезе от колата, ще продължим разговора другаде!

— Как убийство? — продължава да се държи нахално Письо. Все още не може да повярва, че Хелзинки няма да му помогне. Поне в тоя случай.

— А какво е, ако не е убийство? Плувал си човекът във ваната, спортувал за здраве, но изведнъж мъртвото вълнение го увлякло към дъното и се нагълтал с вода? Ако ти можеш да повярваш на подобна глупост, аз не мога, за което, надявам се, няма да ми се разсърдиш! По погледа ти познавам, че си съгласен. А щом си съгласен, обясни ми смислено снощните си приключения, да бягате с Бистра е едно, а да те арестуват по подозрение в убийство — съвсем друго! И остави Хелзинки на мира, че както си се накиснал, даже Славянски извор ще ти се стори тесен! И не се опитвай да ме премяташ, че ще стане по-зле! Реши ли се най-после?

— Чакайте малко, другарю Демирев… Аз… не мога така…

— Можеш, Пецев, можеш! По-добре истината, отколкото по-лошо!

Письо си налива чаша вода от умивалника. Зъбите му тракат по стъклото, потта избива на ивици по слепоочията му, черна и мазна.

— Ка… качих се на етажа… и… На секретната брава стоеше тоя ключ… Завър… завъртях го и влязох… Отворих банята. Крушката светеше… и го видях… мъртъв… мъртъв! Обезумях… изтичах надолу… метнах се в колата… и право при бабето… на Дружба…

С трепереща ръка Письо ми подава секретен ключ.

— Не й ли направи впечатление, че си разстроен?

— На кого?

— На Антоанета!

— Никак даже, защото… аз… аз веднага се хвърлих отгоре й, и… такова… оправих я!… Тая нимфоманка изключва тотално, когато… нали разбирате?

— Време ми е, на моята възраст… освен мъртвия, нищо друго ли не видя, не чу? Помисли, не бързай!

— Той… той… се хилеше… Сякаш ме канеше при себе си… във ваната…

— Разбирам. Защо веднага влезе в банята?

— Бистра ми разказа… че Стийф най си падал да я бие там… Предварително я къпел, сапунисвал, и…

— Къде смятахте да се скриете от Стийф?

— Ами… при нашите, в Славянски извор… на първо време… По-нататък щяхме да му мислим…

— А колата?

— Какво колата?

— Нали не е твоя?

— Оня ден бабето ми я приписа, ще си купува рено фуего от един пластмасаджия… Щях да й я върна, пука ми за посраната й лада, важното беше да откопча Бистра от Стийф! Нейното не се траеше, другарю Демирев! Тоя садист всеки момент можеше да я заколи!

— Сигурен ли си, че този ключ се намираше на секретната брава?

— Абсолютно!

— Да не би да ти го е дала Бистра?

— Другарю Демирев!

— Другарю Демирев, ама Бистра последна е видяла жив Драганов, а ти си бил първият, който го е видял мъртъв! Отгоре на всичко сте се наговорили да бягате! Мога ли да съм уверен, че в заговора ви не е влизало и да го ликвидирате?

Письо се разплаква със сълзи. Няма нищо по-грозно от един разплакан културист. Освен може би двама разплакани културисти.

— Я пийни още една вода, Пецев!

— Не… съм го… удавил аз… не съм!

— А Бистра?

— Не… знам… Вече нищо… не знам… Тя… и без това не дойде на срещата… а?!

— Пецееев, Пецев… Довчера — идилия, а днес вече си готов да я натопиш! На мускули си го докарал, ама на кавалерство — хич!

— Всеки да сърба каквото е дробил, другарю Демирев! — бързичко идва на себе си това леке. Провинцията си е провинция.

— Тя, че ще сърба, ще сърба. Само че гледай и на тебе да не ти поднесе някоя копанка. Голямо сърбаме ще му дръпнете!

— Да си взема ли бельо?

— Моля?

— Раздавате ли?

— Признаваш ли, че си убил Стефан Драганов?

— Не! Никога!

— Тогава закъде си се затърчал?

— Ами, то се видя.

— Блазе ти! На мене още ми е мътно! А сега остави лакърдиите и ме слушай внимателно: недей да шариш насам-натам, докато нещата не се изяснят. Няма да ходиш нито до морето, нито до Славянски извор!

— Ама защо, другарю Демирев, след като съм невинен! Повярвайте!

— Лично аз съм склонен да ти повярвам, Пецев! Но не съм сигурен дали убиецът ще ти повярва, че не си видял в банята нещо, което не е трябвало да виждаш! Разбра ли ме?

— Раз… разбрах ви…

— Чудесно! Пожелавам ти приятни сънища!

— Другарю Демирев!

— А! Ти да не би да се уплаши?

— Не, но…

— Ако си ме излъгал ей толкова, има изключително сериозни причини да се страхуваш!

— Всичко ви казах!

— В такъв случай — спокойно! Иначе ще си помисля, че си смел само когато отнемаш гаджетата на приятелите си! Чао и умната!

Слизам при шкодата. Вдишвам дълбоко блудкавия софийски въздух. Правя обратен завой при пазара „Георги Кирков“. Излизам отново на „Стамболийски“. Десен завой на „Опълченска“. Ляв — на „Сливница“. Към Люлин.

Длъжен съм най-сетне да се наспя като хората.

Здравият сън на ченгето е кошмарът на престъпника. Или нещо такова.

Целият ни живот е или това, което изглежда, или нещо такова.