Валентин Пламенов
Възпитаните трупове пращат писма (5)

И каква стана тя? Не са минали дори два часа, откакто убеждавах Лъчо, че имаме работа не със самоубийство, а с убийство, а вече имам очевидец, който ще потвърди: първо, че на уличката е била паркирана ладата на Антоанета Минчева, за която знаем, че е била шофирана от приятеля й Петър Пецев. Второ, че Бистра е излязла от апартамента в единайсет и половина, а ладата е потеглила в дванайсет. От справката, която направих за телевизионната програма, стана ясно, че естрадният концерт на „голотиите“, както ги нарече старият Драганов, е свършил в дванайсет и десет. Тоест от единайсет и половина до дванайсет Стефан е спал във ваната и Петър Пецев би могъл да влезе в банята, да натисне главата му под водата и да го убие, практически необезпокояван от никого. Драганов намира сина си мъртъв около дванайсет и петнайсет — дванайсет и двайсет. Наглед като че ли всичко се нарежда по ноти.

С една малка подробност — не съм музикален. Или, ако предпочитате — не ми харесва леснотията. Не уважавам прекалено очевидното. Не се доверявам на очевадното.

Ако една жена през пет минути ти се кълне във вярност, значи се кълне във вярност и на друг освен тебе.

Ако един приятел на всяка крачка те хвали, очаквай всеки момент да ти бие дузпата.

Сърцето тупти най-ритмично преди инфаркт.

Болният се чувствува най-облекчен преди смъртта си.

Краят на една любов понякога е далече по-красив от началото.

Това казано, разбира се, съвсем не изключва и другото — Петър Пецев наистина да е влязъл в апартамента между единайсет и половина и дванайсет и да е удавил Стефан. Обаждам се в управлението и моля Лъчо да бъде организирано наблюдението на Петър Пецев. С което автоматически лишавам още няколко колеги от неделята им.

По „Патриарха“, както винаги в почивните дни, има много хора. Разхождат децата си, флиртуват, зяпат, без да подозират, че снощи на две крачки оттук в една грозна къща, в един грозен апартамент е бил убит Стефан Драганов Драганов.

Без да подозират, че аз, лейтенант Младен Демирев, разследвам случая.

Неделята не е ден за подозрения, а за почивка.

Чао, мили хора, дано никога не ме срещате в неделя, иначе освен на разходка!

Дано никога не научите нито името, нито чина ми.

Дано остана за вас само един непознат, чиято шкода паля по-трудно от бракуван трактор на Северния полюс в ръцете на бяла мечка.

* * *

Часът е два и нещо следобед, когато пристигам до блока на Антоанета Минчева, на улица „Улан Батор“, в комплекс Дружба. Червената лада № АЛ-5989 стои на паркинга ни лук яла, ни лук мирисала. Няколко лодки са излезли в езерото отсреща. Поглеждам ги със завист през маранята върху асфалтовия път и хлътвам в мръсния вход с изпочупени пощенски кутии. Вони на пикня и повръщано, външните прозорци са натрошени, асансьорът не работи, по етажите са разхвърляни всевъзможни боклуци, в една кочина сигурно е по-приветливо. Изтривам най-малко литър пот от челото си и звъня на вратата с луксозна табела: „Антоанета Минчева, дипломиран специалист по козметика“. Отговаря ми лай на куче и женски глас, който го успокоява. Като научава къде работя, стопанката попива с копринена кърпичка нещо като сълза в края на окото си и ме кани да вляза, което правя с лек поклон — когато съм изнервен, ставам особено учтив.

За разлика от потискащата обстановка навън апартаментът на козметичката е обзаведен с просташкия шик на софийските парвенюта от края на осемдесетте години. Всеки предмет тук сякаш крещи, че е купен изпод рафта. Мафията производители-снабдители-пласьори-черноборсаджии и други неофициални лица тук е сипала, та се е забравила, то бива, бива, ама чак толкова… Фототапети с идиотски пейзажи, камина в седефени плочки, гипсови орнаменти по тавана, ниши със статуетки на ангелчета олигофренчета, кристален полилей, при вида на който ти иде да се молиш да не ти падне върху главата, кактуси, плюшени животинки от всевъзможни видове, породи и разцветки, дебнещи от ъглите, килим, дебел минимум две педи и нещо, комплект телевизор и видео „Грундиг“, три мраморни масички, диско осветление, вази, пълни със сухи цветя, югославска гарнитура, комплект секции, претъпкани с кристал и порцелан, както и задължителният кокер-шпаньол, който в знак на добро разположение намокря крачола ми. Общо взето, на обстановката липсват само басейн с минерална вода и чернокож прислужник в бял смокинг. Представям си как се шашардисват кандидатките за красота, пристъпвайки прага на този дом, и какво изтърпяват мъжете им след това, особено ако пълнят джобовете си единствено на първо и шестнайсто число. Как не се е сетил поне един от тия нещастници да посегне поне на кокер-шпаньолчето, макар че и господарката му не е за изхвърляне? Попреминала е на попрището жизнено средата, но ако я срещнеш на няколко водки, нищо чудно да тръгнеш по петите й, накъдето пожелае да те заведе, като си викаш — да става каквото ще! Платиненоруса коса, пусната свободно по гледаната шия, вълнуващи устни, чип нос, който отдалеч предупреждава: „Знам си цената, приятелче, тук няма да се вредиш току-така!“ Годинките на Антоанета личат като че ли единствено по прекалено учудените очи и мекотата в движенията, каквато придобиват жените с много любовници и дваж по-много изядени шамари от последните. Стройните, леко пълни бедра зоват дявола през червения клин, а черното кимоно символично скрива бюста, при размера на който се замисляш дали в теорията, че човек е произлязъл от маймуната, не съществуват някои слаби пунктове. Пантофките с пеперудки на върха допълват картината на безпросветно благополучие, в която аз, недоспалият притежател на гарсониера в Люлин, не се вписвам, както обичат да се изразяват литературните критици напоследък.

— Едно коняче, другарю Демирев?

— Благодаря! — отговарям едва-едва, защото от френския й парфюм в носната ми кухина се набира гигантска кихавица, а е някак неприлично да се изкихаш заради продукт на цена шейсет и няколко лева, още повече че може и да са я повишили.

— Благодаря — да или благодаря — не? — настоява Антоанета с тон на жена, която дава най-скъпото от себе си на мъжете, но не търпи да й се глезят по-дълго, отколкото е необходимо за фасадата на нещата. Защото подобни мадами държат на фасадата почти толкова, колкото и на кожата си, а на кожата си страхотно държат.

— Да, ако обичате.

Не ми е до коняк с това главоболие, но не е шик, след като току-що сме се запознали, да си поискам аспирин. Все едно да си поръчаш бира в „Шератон“, макар че само там е сигурно, че ще намериш, и то студена. Въпреки че по принцип идеята би била сполучлива, аспиринът непременно ще е вносен, тук не се борави с нищо родно, пардон, пропускам самата домакиня. Конякът „Мартел“, както предполагах, е сервиран. Козметичката най-сетне сяда на канапето е ме поглежда изчаквателно.

— Кога научихте за смъртта на Стефан?

— Рано тази сутрин. Бистра ми телефонира, тъкмо стягах багажа…

— Тръгвахте на море заедно?

— Да. Дойде ми като гръм от ясно небе. Милото момче, не успя да си поживее…

— Отдавна ли го познавате?

— От пет години. Навремето даже изкарахме лек флирт… без особени последствия, ако разбирате какво искам да кажа, а аз искам да кажа, че си останахме много добри приятели, което не се случва често в днешните помиярски времена. По-късно Стефчо доведе при мен Бистра като клиентка и аз веднага я оцених и приех.

— Тя знаеше ли за връзката ви?

— Моля ви, аз съм самата дискретност! Надявам се, че и вие, още повече след нещастието…

— Бъдете спокойна, всичко ще остане за историята!

Козметичката изтрива нов опит за сълза в крайчеца на окото си. Не бива да се преструва, че плаче. Дебелият пласт грим върху лицето й изведнъж лъсва подобно на некадърник на отговорно място, след като свалят тоя, който го е крепял.

— Къде прекарахте снощната вечер?

— Тук. Чаках Письо, извинете, приятеля ми, Петър Пецев. Закара колата до сервиза, контактният ключ нещо не бил наред. Бях започнала вече да се безпокоя, дойде някъде след дванайсет и половина!

— Той ли се грижи за колата ви?

— Да се разправяш по сервизите не е женска работа, нали знаете какви простаци работят там! Пък и само там ли! Иначе съм му забранила да кара колата без мен, не заради друго, ами защото е много неразумен, увлича се от скоростта. Още малко коняк?

— Не, благодаря. Доколкото съм осведомен, Пецев не работи?

— Временно, другарю Демирев, търся му подходяща служба.

— Всеки ден ли сте заедно?

— Може и така да се каже. Без него съм като без ръце. Аз съм непрекъснато заета с клиентките. Пък и какво да ви кажа — привързах се. На моята възраст…

— Вие и възраст? — правя недоумяваща гримаса, на която дори шефът, смятан за цар на разпита, би завидял като рогоносец на стар ерген.

— Ех… — възкликва Антоанета с насладата на евнух пред тава саварини и продължава да ме будалка: — Письо притежава природна почтеност, защото е расъл на село и градът все още не е успял да го поквари.

— До жена като вас не е трудно да останеш почтен! — продължавам с четките, тъй като ми предстои да задам особено важен въпрос. — Известно ли ви беше, че Стефан е съден за обир?

Антоанета Минчева не променя позата си на девица в месечно неразположение, но в погледа й най-сетне проблясва нещо ненагласено:

— Ако не се лъжа, ставаше дума за вилата на някакъв магазинер?

— Именно.

— Съпругата на магазинера беше моя клиентка. Заради някакви си стотина лева съдът лепна на Стефчо условна присъда. Извинете, но това вече е смешно! Стефчо съвсем се разстрои и заряза следването си. Тогава се реших и му станах любовница, чувствувах, че съм му нужна. Така започнахме отношенията си. Жалко, животът му би могъл да протече иначе…

— Какво разбирате под иначе?

— Да не те бележат веднъж, другарю Демирев! Знаете ли какво става с едно пиленце, когато се нарани? Останалите тутакси започват да го кълват! Майката в Италия, бащата — алкохолик. В очите на правосъдието Стефчо представляваше идеалният престъпник. Раненото пиленце.

— Днес Бистра не ми го описа точно като пиленце…

— Защото не е на себе си! Ние, жените, когато страдаме, сме най-склонни да очерняме любимите си, въобразявайки си, че ще ни олекне! Бистра е още дете, въпреки че е с две години по-голяма от Стефчо. Страхувам се, че без него ще й е трудно.

— В смисъл?

— Жените се делят на две категории — първите искат да обичат, а вторите — да бъдат обичани. Бистра е от последните, а те най-често грешат в избора на партньорите си. Стефчо се грижеше за нея, благодарение на което тя започна да расте в професията си. Искате ли да ви покажа нейни публикации?

— Много сте любезна!

Козметичката хлътва в спалнята си, от която виждам само огромно огледало над леглото. Поемам десетина броя от „В стил“. Ще се наложи наистина да ги разлистя, вместо да ги хвърлям на боклука както досега.

— Прочетете ги внимателно, но обещайте, че ще ми ги върнете!

— Разбира се.

— Статиите си Бистра написа, след като тръгнаха със Стефчо. Не мога да преценя как ще прозвучат в мъжкото съзнание, но за нас, жените, това са прозрения! И недейте взима за чиста монета горчивите й думи за Стефчо, на таланта всичко е простено!

— Може ли да ви помоля за едно кафе?

— Еспресо?

— С удоволствие.

Антоанета отива в кухнята. Кокер-шпаньолът, който беше задрямал зад един кактус, изведнъж се оживява и скача в скута ми. Свалям го внимателно. Животинчето ме поглежда с изумление — сигурно съм първият гостенин, който не му се лигави. Прибира се с наведена глава зад кактуса. След малко ароматното кафе събужда отново сетивата ми.

— Кой не се кара с гаджето си, другарю Демирев? Да не мислите, че между мене и Письо винаги върви по мед и масло?

— Заедно ли прекарахте остатъка от нощта?

— Шегувате ли се? Никога не го оставям да преспива! Съседите, кварталният, общественото мнение… Ние все още не сме цивилизована страна, каквото и да пишат вестниците! Съжалявам, че го казвам тъкмо на вас, но вярвам, че няма да спекулирате с мнението ми. Между другото, във вашето ведомство разбраха ли най-сетне, че някой, който критикува порядките в страната си, не е непременно предател на родината, а тъкмо обратното?

— Често ли си гостувахте с Бистра и Стефан? — оставям настрана необятната тема за предателството.

— Виждахме се предимно по заведения — отвръща Антоанета, видимо разочарована, че не съм й позволил да изложи докрай вижданията си. Сега разсъжденията за ролята на милицията в обществото са на мода и нито една изстисквачка на замърсени пори не би се лишила от удоволствието да ги прибави към следобедното си кафе.

— Ходили сте често на „Патриарха“, когато със Стефан сте били близки, нали?

— По-скоро той идваше при мен, у тях не беше удобно… Но се случваше да останем и там.

— Имате ли ключ от апартамента?

— На „Патриарха“?

— Да.

— За какво намеквате?

— Просто питам.

— Не, Демирев, нямам ключ от „Патриарха“. Трябваше по-бързо да се досетя, че сте дошли, за да ме провокирате.

— Не виждам с какво ви провокирах?

— Раздухвате един нещастен случай, както ви текне, слухтите, дебнете, чудите се как да измъкнете повече информация, която кой знае за какво ще използувате, не оставяте хората на мира, врете се в интимния им живот, засягате най-святите им чувства, докато накрая ги зарежете с окаляни души и отчаяни сърца! Да не умре човек в тая тъпа страна! Ще ви интересува ли още някоя пикантерия, защото след десет минути чакам клиентка и не мога повече да си губя времето с вас?

— Да, ще ме интересува! Казахте, че се касае за нещастен случай?

— А за какво друго?

— Стефан пиеше ли?

— Никога не е прекалявал. Само че…

Козметичката скача от канапето, разхожда се нервно из хола, пали цигара. Лицето й бързо се променя, четиридесетте й години веднага проличават.

— Бистра ми съобщи, че му е станало лошо във ваната.

— Антония, вие лично допускате ли, че Стефан ще се удави така баламски?

— Господи! Сега, когато размислям… Не, абсурдно е! Обаче в такъв случай какво е станало, Демирев?

— Тъкмо това се опитвам да разбера, докато ме обвинявате, че провокирам!

— Съжалявам! Взеха да ме хващат лудите! Сутринта получих нервна криза, изпих четири реланиума един след друг…

— Къде мога да намеря Петър Пецев?

— Улица „Братя Миладинови“, точно след пресечката със „Стамболийски“, сива кооперация на два етажа, забравих номера… Качете се на тавана, ще видите червена врата без табелка. Да го предупредя ли?

— Не мога да определя точен час. Довиждане и извинете за провокацията!

— Другарю Демирев, аз се пошегувах!

— И аз!

— Ама аз сериозно!

— И аз!