Валентин Пламенов
Възпитаните трупове пращат писма (33)

След като изслушва магнетофонния запис с показанията на Драган Драганов, Емилия Пенева остава няколко минути вкаменена като командирован за първи път в Париж чиновник пред порно театър. После заплаква, както плачат много силните жени някак насила, някак сама за себе си. Стиска челюст, гледа в точка, която единствено тя си знае къде е, ъгловатата й фигура е напрегната за борба, но противникът така и не се явява на хоризонта. Сълзите излизат мъчително, търкулват се мигновено надолу от премрежените очи, сякаш се плъзгат по восък. Лицето й изглежда по-строго от лицето на началник-щаб на пехотен полк по време на учения при посрещане на инспекция от висшето командуване. Може би само къносаната коса и обеците издават, че жената също като посестримите си се е гримирала, също се е въртяла пред огледалото преди среща, също е чакала с трепет телефонния звън от любимия, също е мечтала за бяла рокля с воал. И също като останалите жени си е представяла как ще поднесе гърда на невръстна рожба, как ще чака пийналия след получаването на заплата съпруг, ще му събуе обувките и ще го сложи да спи и чак след това ще си позволи да въздъхне от протест срещу горчивата си женска орисия, но тайничко от самата себе си, под сурдинка…

Колко нечовешки, колко зверски нещастни биват понякога жените, когато не им върви, не им върви и това си е! Да можеха да видят отнякъде щастливците, които в момента се гонят из парка, тая плачеща жена, тоя опушен кабинет и мен. Да, да, и мен, който не иска да е толкова тъжно и толкова нелепо, не иска да е самотен като разсеяна гугутка, първи и последен трофей в раницата на разноглед ловец дюстабанлия с двоен порок на сърцето… Не иска да е есен и да вали…

Но навън е есен и вали, а Емилия Пенева плаче в кабинета. Колкото до щастливците — не вярвам да се гонят в парка тъкмо в тоя глупав дъжд, пък ако се гонят независимо от лошото време, следва да се запитам действително ли са щастливи, или са просто евтини стойкаджии, решили да се оженят по сметка за по-подходящи партньори, а гонитбата е за очи, колкото да си омръзнат тотално.

Яркото червило се е размазало в краищата на грубата й уста. Облечена е в сива пола и блузка със същия цвят, купена от магазин за преоценени стоки. Токовете й са изкривени, което говори, първо, че обувките са стари, и второ, че килограмите са повече, отколкото са в състояние да понесат обувки с ток, при това — българско производство.

Плаче Емилия Пенева… Нейното не е плач като плач, нейното е вопъл от ада, покаянието на престъпниците, чрез което молят да ги признаят за хора. Вярно, страшни, вярно, отвратителни, вярно, изгубили човешки облик, но все пак — ХОРА, последният им ориентир в Нищото… Понякога се опасявам, че лишавайки ги от тоя ориентир, човешкият род ще изгуби окончателно своето милосърдие. Разума си вероятно ще запази с помощта на компютрите, но без милосърдие този разум рано или късно ще се трансформира в образцова кланица с дисциплинирани жертви и палачи с ордени по гърдите…

— Край! — стряска ме Пенева. — Драган е благороден човек, но поема върху себе си товар, който не е негов!

Погледът й се е избистрил, сякаш сълзите са го излъскали като тел — паркет, противникът вече се е появил, надявам се, че е достоен, тъй като това сме ние с Лъчо.

— Позволете да направя декларация!

— Моля! — поглеждам към шефа.

— Драган Драганов няма никакво отношение към смъртта на Стефан и Слави! Абсолютно невинен е!

— В смисъл? — прекъсва патоса й Лъчо.

— В смисъл, че тези двамата ги убих аз! Съжалявам, че пропуснах и Камелия, но кой ли не греши?

— Трябва да обясните защо и как го направихте — вежливо пояснявам.

— Задължително ли е? Щом признавам…

— Драганов също призна.

— Но той — за да ме защити!

— Къде е гаранцията, че вие не защитавате него?

— Даааа. У вас има нещичко, скъпи Демирев, напразно ви направих на пестил в последното писмо. Писах го набързо и резултатът е налице — изпуснала съм си нервите. Знаете ли, когато ви подадох плика с парите, усетих по погледа ви, че се съмнявате в мен, права ли съм?

— Как да ви кажа, по принцип не бързам да се съмнявам в никого. Чак когато ви видях под ръка на гробищата, ми хрумна, че вие с Драганов може би имате нещо общо с кражбите на злато. И тогава се заинтересувах от екскурзиите по линия на „Балкантурист“.

— Нещо общо! Не нещо общо, златото е от край до край мое дело! Мила Малинкова първо се свърза с мене. Навих я да не включваме Драган в бизнеса, достатъчно се беше напатил. Иначе нещата протекоха горе-долу така, както ви ги обясни преди малко Драган, с една съществена разлика: на командния пулт се намирах аз! Той само помагаше от време на време!

— Вероятно знаете дали Стефан все пак се е срещнал с майка си? — пита Лъчо.

— Да. В панорамата на Парк хотела. Съвършено случайно, колкото да стане белята! От сантименталност и глупост Мила го посвети в детайлите, което всъщност го подлуди. Стефан реши да заграби целия бизнес в свои ръце. Нямах избор, трябваше да проваля последния куриер, иначе моята империя, създавана с години, рухваше! Затова се свързах с Камелия и й разказах за детето. Още ли не вярвате?

— За Камелия ви вярвам — казвам, — тя ви идентифицира по вашата снимка. Слави Пенев беше потърсил съдействието ви на двайсет и трети март 1986 година, нали?

— Че къде ще ходи? Без мен изгасваше!

— Предполагам, че вие сте инструктирали Камелия какво да направи с Росини?

— Много акъл не се иска! Рекох й да тегли шут в слабините на италианеца, за да го предизвика, и когато оня я пребие като животно, да излезе на етажа и да се разкрещи. Просто, но ефективно! Какво ще кажете?

— Добре изпипано — съгласява се Лъчо. — Само че защо ви беше нужно да я убивате? Само за да отклоните вниманието ни от Драганов?

— Защото на сутринта отлитахме за Виена. Виена! С Драган си бяхме наумили да се венчаем в катедрала. С орган. Той във фрак, аз в булчинска рокля. Поне веднъж да се почувствуваме хора… А това курве знаеше прекалено много… Кое ми гарантираше, че нямаше да му текне да позвъни в милицията? Знаете ли колко е гадно да ти остават час и нещо до сватбата и да те свалят от самолета? Колкото до СПИН-а, щяха да ви бъдат нужни три-четири дни, докато пробата покаже, че Камелия не е болна. Макар че кой я знае?

— Обяснете механизма на първото убийство.

— Простичък, скъпи Демирев, простичък. Към единайсет и нещо отидох у Драганови, мислех да поговоря със Стефчо. Щях да му кажа какво сме намислили с Драган, да му предам бизнеса в ръцете и да се разделим по живо, по здраво. Обаче го видях във ваната и ми призля — това копеле цял живот ни разделяше! Аз го отгледах, аз щях да го убия! Келеш такъв! Натопих му главата и хуууубавичко я подържах под водата. На Драган, разбира се, нищо не разкрих, дори не го предупредих, влязох в стаята на Стефчо й веднага започнах да пиша писмото. Драган сам го откри във ваната. Рекох му — нещастен случай, Драгане, нямало късмет момчето! Същата вечер пуснах писмото по пощата. Нали майсторски подлях вода на експертите ви? Имитирала съм безпогрешно древнокитайски йероглифи! А за стила ми нещо да кажете? Възпитаните трупове пращат писма. Кратко и ясно.

— С писмата няма проблеми, а за стила ви просто не намирам думи. Но какво да правим с ключа?

— Кой ключ?

— Тоя, на бравата.

— Казвал ли ви е някой, че сте големи неблагодарници? Абе аз две убийства ви признавам, а вие издребнявате за някакъв си ключ! Не бъдете такива еснафи! Вълшебен ли е тоя ключ, че сте се хванали за него като удавник за сламка?

— Не, не е вълшебен — казва Лъчо. — Това е ключът, който Драган Драганов е оставил в бравата, за да ни заблуди.

— Че защо ви заблуждава?

— Защото е мислел, че Стефан наистина сте убили вие!

Емилия Пенева се разсмива високо, неприятно.

— Аман от вашите номера! Не е било слух, че сте дебели глави! След като имате черно на бяло признанието ми, какво повече ви трябва? А, скъпи Демирев?

— Истината — вдигам рамене. — Нищо повече. Да ви разкажа ли какво се е случило наяве през онази вечер?

— Разказвайте, да видим Докъде може да ви стигне фантазията!

— Там е работата, че поотделно с Драган смятате, че единият от вас двама ви е убиец, и за да го спасите, се самообвинявате!

— Тъпизми! Бълнувания на ченге!

— Моля ви да ме изслушате, досега аз ви слушах.

— Дадено, скъпи Демирев, дължа ви го заради тона в последното писмо!

— Не възразявам. Така. Значи Драганов открива трупа на Стефан във ваната и първата му мисъл е, че сте го удавили вие.

— На какво основание?

— От известно време Стефан ви е притеснявал и двамата с претенциите си, тъй като е разбрал комбинацията с куриерите. Вие дори сте му предложили да наемете кръчмата „Старата механа“ на негово име срещу мълчанието му. Той поначало е търсел заведение под наем — разпитвал е за някое барче, представял си е, че това е готова машина за пари. Предполагам, че самият Драганов ви е посъветвал за кръчмата, бил е в течение на Стефановите проекти. Но когато го е видял във ваната, е помислил, че сте избрали по-радикално решение. Първата му реакция е била да сложи ключа в бравата, с което, признавам, доста ме обърка, а след това ви е телефонирал. Вие веднага сте пристигнали. Той не ви е тормозил с въпроси. Между другото — вие също нищо не сте го питали, на свой ред сте били убедена, че той е убиецът. Написали сте писмото, за да наподобите самоубийство. В началото и аз сметнах Драган Драганов за убиец, още повече че един свидетел, Петър Пецев, го е видял над трупа. Почти бях убеден.

— Защото сега не сте убеден?

— Никак.

— И за Драган, и за мен?

— За двама ви.

— Че тогава — кой?

— Ще стигнем и до този въпрос, но преди това разкажете как убихте доктор Пенев?

— Не мога така… — хапе нокти Емилия Пенева.

— Разбира се, че не можете, защото и Слави Пенев не сте убили вие! Заварили сте го вече мъртъв във ваната и отново сте си помислили, че го е извършил Драганов. Написали сте второто писмо!

— Ама…

— Драганов няма нищо общо както със смъртта на Стефан, така и със смъртта на доктора! Толкова е убиец, колкото и вие!

— Леле, божичко!

— Нямаше да пропуснете да сипете вода на канарчето, ако действително… Нали, Емилия?

— Не, нямаше… В края на краищата аз Слави… си го обичах…

Сякаш отново околният свят става безразличен на Емилия Пенева. Заглежда се в нейната си точка. Две твърди като диаманти сълзи се търкулват в полата.

— Моля ви, ако малко от малко… ме смятате за човек — кажете, кой го е направил? Демирев… Скъпи… Скъпи Демирев!

„Скъпият Демирев“, тоест моя милост, пали стюардеса, изпросва с поглед поредното кафе от термоса и пуска прегракналия си глас:

— Тази невероятна история започва от момента, в който сте открили на Камелия, че детето й е живо и здраво. Тя стриктно изпълнява нареждането ви, но още на другия ден успява да се обади по телефона от болницата на Слави Пенев и да му иска пари. Слави усеща величината на гафа и мигновено се свързва с Бистра Тенева, която от своя страна притиска бившите си съпрузи и за броени часове успява да събере пет хиляди лева.

Дотук няма нищо особено и вероятно цялата история би могла да се потули, ако докторът не беше направил една грешка, която му е струвала живота — поискал е среща с Пламен Тобаков, без да уточни за какво става дума.

Самият Тобаков в същия момент е в много тежко положение. В периода, когато е бил на ръководна стопанска длъжност, той е сключвал срещу тлъсти комисиони изключително неблагоприятни за България договори със западногермански и шведски фирми. След свалянето му той вече не е бил в позиция да прави предишните, услуги на фирмите. Те не си поплюват — изпращат му фотокопия от сделките, под които стои подписът му. По тях всеки експерт ще се ориентира за секунди какви невероятни поразии е нанесъл Тобаков на народното стопанство. С други думи, фирмите са искали само да му намекнат къде ще отидат тези фотокопия, ако той се откаже от по-нататъшното сътрудничество. Влезеш ли веднъж в тая игра, излизане няма. Тук мога само да гадая дали на Запад са били наясно, че Тобаков е вече пенсионер, но предполагам, че още не са били известени как са се извъртели нещата. Тъй или иначе обаче, писмата от фирмите получава Радка — вероятно случайно е отворила пощенската кутия. Разбрала каква бомба със закъснител представляват тия документи, тя ги дава на Стефан, отскоро неин любовник. Верен на нрава си, Стефан не пропуска шанса да направи на свой ред фотокопия и да шантажира Тобаков, който би дал мило и драго, за да получи оригиналите — едно е да те свалят поради некадърност, друго е да отидеш под съд за държавна измяна. Без да определи предмета на разговора, Слави Пенев е създал у Тобаков впечатлението, че и той е в течение на заплахите от чуждестранните фирми. Ето как стигнахме до вашия въпрос, чийто отговор е следният: Стефан Драганов и Слави Пенев са ликвидирани от Пламен Тобаков! Тобаков е дебнел всяка крачка на Стефан. В събота отиват с Радка и малкия на вилата. Радка се напива солидно. Тобаков слиза с колата до София, паркира някъде около Двореца на културата и започва да наблюдава входа на кооперацията. Когато Бистра изтичва навън, той се качва с намерение да позвъни, но заварва вратата открехната — в бързината Бистра не е затворила докрай. Стефан е вече в банята. Със спрей от райски газ, каквито се купуват лесно на Запад, Тобаков зашеметява Стефан за около две минути, време, напълно достатъчно, за да го удави. След това излиза на площадката, но отдолу чува стъпките на Петър Пецев. Тогава се качва на таванския етаж и замира. В събота преваля, което ни позволи да снемем сравнително ясни отпечатъци от обувките му. Спрея с райския газ намерихме в жабката на колата му. Самия Тобаков арестувахме снощи, когато влезе в апартамента на Драганови, за да търси документите. Между другото Стефан ги беше залепил със скоч под плакатите на естрадните състави в стаята си.

— А Слави?

— На него Тобаков също е цъкнал райски газ под носа и докато докторът нито е приемал, нито е предавал, го е разсъблякъл, завлякъл го е до ваната и инжектирал с ампули от два милилитра морфин. Не е забравил да натисне хубаво стъкълцата в пръстите на Пенев, за да останат върху ампулите единствено неговите отпечатъци. Самият Тобаков е действувал с бели памучни ръкавици, по които намерихме следи от морфин. По ръба на ваната бяха останали власинки от панталона на Тобаков. Чакаме признанието му.

— Не признава ли?

— Не всички признават с такова желание, както вие с Драганов!

Емилия Пенева най-неочаквано се залива от смях.

— Божичко, скъпи Демирев, ще ме умориш! Ти си просто едно бижу!

— Чак пък бижу — мънкам скромно.

— Не, не, ти си бижу и половина плюс душица и муце! Ох, от дете не съм се смяла така! Значи Тобаков, а? Пък аз и Драган… Нагласихме я една — па плеснат с ръце, та се прегърнат! Е, скъпи Демирев, напълни ми душата! И като си помисля, че в суматохата щях да заколя Камелчето! Шекспировски страсти! Пикня! Големи будали сме ние, балканците, да знаеш! Ама я си признай бързо — не те ли трогнахме поне малко с Драган, а? Такава велика любов!

— Малко ме трогнахте, признавам.

— И сега — какво? Ще лежим в затвора заради златото?

— Няма как.

— Моля ти се, всекиму — заслуженото. Дали ще ни разрешат да се оженим?

— Че какво ви пречи?

— Заплювам те за кум, после да не се отметнеш!

— Благодаря за честта, но вече ме поканиха.

— Кой, да не би Драган?

— Не, един друг… човек…

— Никакъв друг човек! Ти, или никакъв брак, и без това цял живот сме се крили!

— За днес, това е всичко, гражданко Пенева! — смразява ентусиазма й Лъчо. — Старшина!