Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Година
- 1989 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,5 (× 13гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- helyg(2015)
- Разпознаване и начална корекция
- maket(2015)
- Допълнителна корекция
- Светослав Иванов(2015)
- Допълнителна корекция
- zelenkroki(2017)
Издание:
Валентин Пламенов. Възпитаните трупове пращат писма
Българска. Първо издание
Редактор: Весела Люцканова
Художник: Фико Фиков
Художествен редактор: Момчил Колчев
Технически редактор: Маргарита Воденичарова
Коректор: Янка Събева
с/о Jusautor, Sofia
Л. Г. VI.
Тематичен № 23 9536222311/5605-044-89
Дадена за набор през м. май 1989 година.
Подписана за печат м. юни 1989 година.
Излязла от печат през м. август 1989 година.
Поръчка № 35.
Формат 32/84/108.
Тираж 80 000.
Печатни коли 12,50.
Издателски коли 10,50.
УИК 10,94.
Цена 1,16 лева.
„Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС
ДП „Димитър Благоев“ София, 1989
История
- —Добавяне
- —Допълнителна корекция от zelenkroki
Следващите два дена минават предимно в писмена работа. На третия викаме Драган Драганов от ареста.
— Ще ви помоля да не се правите повече на пиян, Драганов, номерът е изчерпан!
Лъчо маха с длан, опитвайки се доста неуспешно да разреди плътната завеса от тютюнев дим в кабинета. Драганов кима с конската си глава. Очите му са затворени, сякаш клепачите им са залепени.
— Всеки номер рано или късно… Откъде ще заповядате да започна?
— Вие ли убихте Стефан Драганов?
— Аз — отвръща сговорчиво бившият счетоводител. — Аз го убих, по-точно — удавих го във ваната. Запишете, че правя пълни самопризнания!
— Не се безпокойте, съдебните органи ще го вземат предвид. Опишете как се случи това, без да бързате, разполагаме с достатъчно време.
— Нима? — усмихва се със затворени очи Драганов. — Как се случи… Колко е тежко да обясняваш защо си станал убиец… Колко е срамно… Позволете ми да започна от началото… От самото начало… Бях млад, само на трийсет и три години, когато срещнах Мила. Течеше 1961 година, помните ли 1961 година? Едва ли, по него време сте ходили под масата… През 1961 да си чиновник в банката значеше нещо, немного, но все пак. Мила тъкмо започваше да си пробива път в естрадата. Но тогавашната естрада по нищо не приличаше на сегашната — днес всяка разсъблечена пикла с едно явяване по телевизията се превръща в звезда, докато Мила трябваше да работи като къртица, при все че я смятаха за — нали усещате какво — такива бяха нравите. Сега естрадните певци са на почит и уважение, дават си мнението в интервюта под път и над път, но през 1961 ги брояха за второ качество хора. Аз й създадох сигурност, имах фасада, трудех се по-упорито от вол, разполагах със самостоятелен апартамент от баща ми, и той Стефан Драганов, и той банков чиновник. Заплатата ми не беше бог знае колко висока, но в 1961 година на парите се гледаше все още като на слуга, докато днес те са господар на всичко и всички.
Моралът също беше друг. В онова време не беше прилично сама жена да ти дойде на гости, камо ли да преспи у вас. Особено ако тази жена се казва Мила Малинкова и името й виси по афишите. Започваха веднага клюките за голи хора и безпросветни гуляи, манталитетът на довчерашния селянин е велика пошлост! Така или иначе, скоро почувствувах, че ако съм истински джентълмен, неминуемо съм длъжен да й направя предложение, което и сторих със свито сърце, защото хранех сериозни съмнения за бъдещето на брака ни. Най-вече защото не знаех родословното й дърво, а държах на тези неща. Резултатът от безразборното омешване на съсловията е пред очите ви — по разводи сме на едно от първите места в света. Моралът е стигнал до най-ниската си точка. Младите момичета не се интересуват поне от името на тоя, с когото лягат. Нали ги гледам по „Патриарха“ — мъкнат се като дробове, просят стотинки, псуват, за една видеокасета са способни собствената си майка да продадат. В 1961 такова нещо не беше възможно. Ясно е, че не се ожених с ентусиазъм, и се оказа, че съм бил прав. Мила беше родена в забравено от бога селце около Пазарджик, където хората се познават дотам, че два дена напред им е известно какво ще вечеря съседът. В София тя не можеше да стои на едно място, непрекъснато канеше гости или връщаше визитата, събираше у дома ми навлеци от кол и въже — то артисти ли не бяха, то поети ли не бяха, то композитори ли не бяха. За секунда не оставах сам, че да отдъхна от бесния ритъм в банката. Стигнах дотам, че някакъв, космат субект, който минаваше за художник авангардист, веднъж ме изгони от тоалетната с думите: „Гостите със запек не са желателни, мило копеле!“ Не знам дали брачният ми живот щеше да стане по-поносим, ако Мила беше забременяла, но тя не забременяваше и не забременяваше. Кога да забременее от тия гости? Кошмарът вкъщи продължаваше с всичка сила. Почти не се виждахме насаме, освен сутрините, преди да тръгна на работа, но в тоя час буден бях само аз. Неусетно за самия мен взе да ме гложди мисълта за развод. През 1961 година в България разводите не бяха шега работа. Тогава да се разведеш представляваше почти престъпление! Споделих решението си с Емилия, с нея се познаваме от деца, тя и Славчо Пенев са от семейство на потомствени лекари, с традиции, друг калъп хора. Не ми беше никак леко да й се доверя. Тя обаче ме разбра, успокои… Не след дълго започнах да прекарвам вечерите си у тях, а една година и нещо по-късно дойде логичното — превърнахме се в любовници. Мечтаехме да се оженим, след като се разведа. Не щеш ли, Мила забременя през 1964 година, и то знаете ли от кого? От Славчо, моля ви се! Сбирките у нас са били само за прикритие на връзката им, представяте ли си?! Научих го пак от Емилия, заварила ги в апартамента на братовчед си… Няма никакво съмнение, че Стефко е негов син, от 1963 година ние с Мила не спяхме в едно легло, всякаква случайност е изключена. Е, какво да се прави, в края на краищата човекът не е банкова сметка и действията му са непредвидими. Решихме да поговорим заедно със Славчо и да оправим работата между нас си, в оня момент нещата бяха поправими, но се яви Розато и плановете ни отидоха по дяволите. Как да ви кажа — Мила също я разбирам. Не че я оправдавам, но го разбирам, горкото селянче! В 1964 година италианец в София звучеше горе-долу като футболист на камерен концерт. Завъртяха Мила и Джовани такава любов, че как не се стопиха скулптурите на Лъвов мост, и до ден-днешен ми е чудно. Стефко не беше навършил три месеца, когато оная хукна подир Розато. Бог да я съди, аз й прощавам! Лошото е, че пред общественото мнение, което беше над всичко в ония години, аз бях истинският баща на Стефан. Мила заклеймиха с най-страшни думи, а от мене се възхищаваха. Ако в тоя момент се бях оженил за Емилия, всичко живо щеше да се изправи на нокти срещу ми, уволнението от банката не ми мърдаше, а нали трябваше да го храня и обличам това дете, щом Славчо не си мърдаше пръста за него? Добре, че Емилия ми помагаше, грижеше се за него, все едно че беше наше! Приспим го, хвана ръката й, стоим си в тъмното, а душите ни плачат, та се късат.
Мила се върна за първи път в България през пролетта на 1982 година. Обади ми се от хотел „София“. Необходими ми бяха двайсетина минути, за да повярвам, че това е тя, бившето селянче от Пазарджишко. Защото пред мен стоеше стопроцентова дама, облечена стилно, гримирана още по-стилно, за маниерите и изобщо да не говорим — класа от висша проба, разбирам от тия неща. Само по начина, по който палеше цигарата и отпиваше от „Джони Уокъра“, усетих, че имам работа с богата жена, тренингът от банката никога не ме е подвеждал. Мила не започна с „ах“ и „ох“, а мина директно на въпроса. Започна с това, че си дава сметка до каква степен е разбила живота ми, след като аз бях толкова добър към нея, и желае да ми се отплати. Съобщи, че се е развела с Розато и е успяла да купи собствена фирма за превоз на стоки. Предложи ми да организирам кражби на злато от музеи и частни колекции в България — момент, тя не ги нарече кражби, а постъпления — и да й ги пращам след претопяване по нейните шофьори. На Запад тя се наемаше с продажбата на златото, влагайки моя процент в банката. В първия момент понечих да откажа, чувствувах се неспособен тепърва да променям живота си, но й обещах да размисля.
Действително прекарах остатъка от деня и цялата нощ в размисъл.
Какво имах зад себе си? Едно своенравно, непризнателно момче, което дори не беше мое. Години вегетиране зад гишетата, блъскане за единия хляб, огорчения отвсякъде и любовта към Емилия, която тъй и не видя бял свят.
На другата сутрин отидох при Мила и дадох съгласието си. Една седмица уточнявахме подробностите по пратките. През цялото време веднъж не попита за Стефко.
В общи линии — това е моята история.
Оттук нататък трябва да ви изясня защо убих Стефко. В бизнеса го включих през 1985 година, по-добре, рекох си, аз да му давам задачите, отколкото престъпниците, с които и бездруго се беше свързал. Стефко се оказа оправно момче, за кратък срок успя да организира кражбите, но и крайно нечистоплътно в същото време. Лъжеше ме за щяло и нещяло, присвояваше част от краденото, самичък препродаваше, пък и неговите бандити го завличаха. Предупреждавах го на няколко пъти, че ще свърши в затвора, но с него трудно се излизаше на глава. Тогава реших с един куршум да убия два заека — едновременно да включа дъртия мошеник Илиев в мрежата и да скрия за известен период Стефко в затвора, защото, както беше тръгнал, можеше яко да се накисне.
Тънкостта се състоеше само в едно — Илиев не биваше да подозира истинската ми дейност. Затова пратих Стефко да му свие сърмите, след което отидох при него като опечален баща и го посъветвах да не възбужда дело, даже му измислих легендата за изнасилената дъщеря. Милко Илиев се беше омотал като пате в кълчища в собствения си бизнес със златото и прие с радост предложението ми, защото преди това беше приел предложението на Стефко за обща работа. Нямаше къде да мърда, затворът беше зейнал насреща му, тия самодейци са цяла напаст!
И тъй, след като Стефко получи условна присъда, развъртяхме комбинацията на широка нога.
Стефко организираше кражбите на злато.
Илиев го изкупуваше от Стефко, давайки му пари да се разплати с бандитчетата. После го претопяваше.
Слитъците купувах последен аз и ги изпращах по шофьорите на Мила в Италия.
Всеки получаваше пая си. Доста тлъст, между другото, лично водех сметките и се стараех никого да не ощетя. Паралелно започнах да изкупувам крадено сребро от предприятията, тайно от Стефко. И среброто пращах на Запад.
Продължавах да водя аскетичен живот, само от време на време с Емилия си разрешавахме да вечеряме в „Старата механа“, нищо повече. На връщане си повтаряхме по хиляда пъти как ще отидем на екскурзия във Виена, че поне десетина дена да живеем като мъж и жена. Не подозираше, милата, че в банката имам около милион без нещо… Не ни било писано да стигнем до Виена… Стефко усети комбинацията с Мила и реши да обсеби целия бизнес. Пристигна Франко Росини, последният куриер. Подуших, че Стефко ме следи. С Росини бяхме седнали на съседни маси в сладкарницата на „Шератон“, опознавателният знак беше да си поръчаме едновременно мелба с две кафета. Часът и мястото на срещите уточнявахме с Мила за дълъг период, тя често сновеше между Милано и София. Стефко седна на масата ми и започна да се хили. Трае си и се хили. Италианецът се задържа повече от час. Тръгна си разстроен от сладкарницата. Дето се вика, и на него развалянето на далаверата му бъркаше в джоба. Аз, разбира се, дадох друга поръчка — „Тексаски изгрев“ ли, залез ли беше — не си спомням, ще ви заблудя. Уговорките с шофьорите правех обикновено в тоалетните — уговарях времето и мястото за предаването на стоката. Та отиде си Росини, а Стефко ми вика: „Тоя път не стана, тате! Следващия път също няма да те огрее, ами я да си вървим вкъщи, че да ми светнеш къде зимуват раците!“
Прибрахме се, но нищо не му казах. И той ми замахна, представяте ли си? Посегна на човека, който го беше отгледал от къс месо, вярно, не знаеше, че не съм му истински баща, но на какво прилича това? Като не научи от мене как стоят нещата, реши да се свърже с италианеца. Само че този път аз го проследих. За мой късмет. Росини се забавляваше с едно шантажче, чието бебе Бистрето беше осиновила, от Емилия го научих случайно, нали Стефко и Бистрето ходеха. Издебнах момента, когато италианецът се отдалечи, и се присламчих до шантажчето. Казах й да направи така, че да арестуват италианеца, в замяна на което ще й покажа нейното дете. Няма жена, която да устои на това. Успях. Арестуваха Росини за побой, а аз се прибрах у дома. Стефко беше много пиян, пак ми посегна, беше разбрал какъв номер му изиграх с Франко Росини, не искам да си представя докъде щяхме да стигнем, ако не беше дошла Бистрето. Както правех от дълго време, за да заблудя Стефко, пак разсипах ракия по пода и сложих до себе си вода в ракиеното шише, уж бавно и славно се алкохолизирах. Между другото, преди да говорите с мен, другарю Демирев, половин час се жабурках с ракия, яко ви изиграх, признайте си!
— Признавам! По-нататък?
— По-нататък всичко стана набързо. След като Бистрето си тръгна, аз наистина се приготвих да си лягам. Не знаех какво да правя със Стефко, чаках го да изтрезнее на сутринта, за да обсъдим мъжки положението. За нещастие ми се приходи по малка нужда, влязох в банята и го видях, че спи във ваната. О, не, не мислете, че веднага се реших да го убия, напротив! Понатиснах му мъничко главата във водата, колкото да го уплаша. Той продължаваше да спи. И тогава, изведнъж нещо ми стана, хванах го с две ръце и… Пририта малко и се успокои, бог да го прости! Позвъних на Емилия, тя си беше вкъщи, на часа притича. Написа писмото, да успокои Бистрето, много е жаловна, и ми каза да се обадя в „Бърза помощ“. Ключът в бравата оставих аз, виках си — за всеки случай, може да не дойде Демирев, а някой левак!
— Емилия Пенева разбра ли, че сте убили Стефан? — пита Лъчо.
— Какво говорите, не! За първи път през целия ни съвместен живот съм я излъгал! По-добре, че не узна, каквато е чувствителна… Пък ампулите на Славчо смених с моите — на шейсет и кусур човек не подозира откъде ще му дойде, пазех ги за случай, че хвана рак, да не се залежа, че няма кой да ме гледа… Тъй ми се сложи съдбата, че…
— Защо убихте доктор Пенев? — прекъсвам го.
— Ха! — най-сетне отваря очи Драганов. — Ще мине между капките, така ли си въобразявате? Ядец! Толкова зло ми е причинил, че даже леко се отърва! Той…
— А по-конкретно? — не го оставям да се отплесне тъкмо сега.
— Няма по-конкретно! Ще ме оставите ли да се наспя най-подир?
— Още малко — обажда се Лъчо. — Второто писмо също написа Емилия, така ли?
— Да, тя е голям, спец по почерци! Смили се над артистката… Много е нежна!
— Пак й се обадихте по телефона?
— Да, казах й, че Славчо си е объркал инжекциите?
— Тоест тя и за неговата смърт нищо не подозираше?
— Естествено!
— Тогава кому беше нужна смъртта на Камелия, Драганов?
— Коя е пък сега тая Камелия?
— Момичето, с което сте се уговорили за Росини. И чието предсмъртно писмо ви хванахме да пускате в пощенската кутия.
— Шантажа? Че тя кога успя да умре?
— Не успя. По-точно, Емилия Пенева не успя да я убие. Я се наспете хубаво, Драганов! Доста нещо съчинихте! Надявам се утре да не ни разправяте врели-некипели! Влез!
Милиционерът вкарва в кабинета Емилия Пенева. Драганов ниско й се покланя, след което целува ръката й с нежност, каквато съм виждал само по филмите.