Валентин Пламенов
Възпитаните трупове пращат писма (3)

За по-малко от половин час с шефа сме одимили кабинета му както първобитни хора — пещера след откриването на огъня. Въпреки сутрешния дъжд денят се е окумил зад прозореца, закачлив като двегодишно бебе. В такова време се лежи на плажа, правят се разходки из планината, в краен случай се играе футбол в махалата. Колкото до мъжете, удавени във вана, с тях също някой трябва да се занимава, целият въпрос е, че се занимаваме ние, а не някой друг. За възрастта на майор Лъчезар Иванов се досещаш единствено по белия кичур в гарвановата коса, иначе има фигура на състезател по джудо, току-що приключил спортната си кариера.

За начало пием кафе от термоса, което Лъчо така и не се научи да вари. Или го разрежда като барман в интерхотел, или сипва на поразия, вследствие на което по цял ден се облизвам и плюя.

— Давай, вуйчо! — подканва ме шефът. Все още ме нарича „вуйчо“, но започне ли разследването, веднага ще смени тона — приятелството си е приятелство, а сиренето е с пари. Колкото до мен, по-разумно е отсега да мина на „вие“, по-малкият чин е длъжен да дава пример за дисциплина и съсредоточеност. Изобщо малкият чин и малкото магаре са големи магарета. А ако говорим сериозно, при подобни престъпления (при условие че действително е престъпление!) процентът на разкриваемост е минимален, разчиташ предимно на интуицията си, а интуицията на оперативния работник за разлика от интуицията на влюбения трябва да бъде подкрепена с веществени доказателства, иначе е силен, но коварен съюзник. Така че, когато започвам да докладвам, настроението ми може да се нарече по-скоро прилично, отколкото бодро.

— Покойният Стефан Драганов Драганов е роден на трети май 1964 година в София. Живее при баща си, Драган Драганов, бивш банков чиновник, от една година пенсионер, на булевард „Патриарх Евтимий“. Майката, Мила Малинкова, през 1966 година сключва брак с Джовани Розато, търговски представител на италианска фирма за електрически прибори, и същата година заминава за Милано. Драганов отглежда детето сам. Стефан завършва 19-а гимназия в София, военната си служба отбива в Плевен. След уволнението е приет за студент във Философския факултет на СУ „Климент Охридски“, но след година прекъсва поради слаб успех. През 1986 година е осъден условно заедно с Григор Зафиров, барабанист четвърта категория, за участие в обира на вилата на някой си Милко Илиев, управител на квартален „Плод и зеленчук“.

— Разследването е водено немарливо — прекъсва ме шефът. — Поставих няколко въпросителни по делото, ще ги уточняваш в движение. Смущава ме следното: двамата са разбили вилата, за да вземат стотина лева, скрити под покривката на масата в трапезарията. Останалото — цветен телевизор, видео, стереоуредба, фотоапарат — са подминали. Един идиот ще постъпи с повече акъл! Изобщо има нещо много показно в тоя обир. Отгоре на всичко Милко Илиев не е предявил граждански иск срещу крадците. Защо?

— Ще видим — обаждам се с доста симулирана бодрост и записвам Лъчовите забележки в тефтера си.

— Продължавай!

— От разговора с бащата снощи научихме, че от началото на 1988 година Стефан Драганов е в интимна връзка с Бистра Тенева — журналистка в списание „В стил“.

— Виждал ли си го това списание?

— Мяркал съм го.

— Какво представлява?

— Мода, шев, кройка…

— Ти да не си почнал да бродираш бе, вуйчо?

— Абе бродирам… Боряна също работи там, случайно научих…

— Да! Вярвам ти, че си научил съвсем, ама съвсем случайно!

Боряна е жената, която преди три години ме заряза, за да се посвети изцяло на журналистиката. Покрай тая си всеотдайност, между другото, се омъжи, роди момченце, разведе се, а миналата година най-внезапно ме абонира за „В стил“. А аз, неблагодарникът му с неблагодарник, още не съм й се обадил да й кажа поне едно мерси.

— Бистра Тенева ще дойде всеки момент, другарю майор. Колкото до Боряна, забранявам ви…

— Извинявай, Младене! Нещо не ми е точно около тоя случай. Доктор Жеков изключи възможността Стефан да е умрял от инфаркт или инсулт. По тялото му не бяха намерени следи от насилие. Преди да влезе във ваната, е пил много, в стаята му се търкаляше и празна бутилка уиски. Добре, да допуснем, че е заспал от алкохола. Може ли човек да се нагласи дотам, че да не усети, че се дави?

— Ами ако на Стефан са му помогнали да се удави? Да речем, задрямал е блажено във ваната. Някой влиза и му натиска главата под водата. След две-три минути е готов.

— Абе, вуйчо, то по принцип какво ли не е възможно… Само че какъв е мотивът на въображаемия престъпник? Никой не убива току-така!

— Мотивът — след като проуча личността на пострадалия и средата му.

— Това е ясно, но ме тревожи друго — ще разреши ли началството да търсим убиец без убедителни данни за извършено престъпление?

— Зависи как ще докладвате.

— Ти как би докладвал?

— Както и вие!

— За нищо ме нямаш, мама му стара!

— Предпочитам да си изгубим времето, но да не остане дори най-малкото съмнение, че един убиец живее на свобода!

— Я престани да вдигаш лозунги!

— Ама то и в лозунгите понякога има нещо искрено!

— Браво! Мога ли да науча лозунга ти за останалите пет случая, които, както по всичко личи, ще зарежеш?

— Няма да ги зарежа!

— Дано. Значи разследваме убийството на Стефан Драганов Драганов?

— Точно така, другарю майор.

От пропуска съобщават, че Бистра Тенева е пристигнала. След малко влиза в кабинета, за да прогони окончателно дрямката ми. По същия начин ми действува едночасова разходка из Боровец — от чистия въздух ми се приисква да съм гениален или да върша глупост след глупост.

Черна къдрава коса, матова кожа, топли очи, високо чело, римски нос, малко над среден ръст, с идеални форми — нито прекалено предизвикателни, нито прекалено дискретни, — Бистра Тенева е от породата жени, по които постепенно си губиш акъла и викаш „ура“, ако минеш само с тая загуба. По улицата в първия момент можеш и да я отминеш, но после дълго ще се взираш в тълпата, за да разбереш какво толкова чудесно ти се е случило, че на душата изведнъж олеква, а сърцето играе в гърдите, сякаш си гимназист с една шепа пъпки по лицето. Облечена е в розов костюм. Изразът на лицето й е леко учуден. Последното нещо, за което говори видът й, е, че снощи приятелят й е приключил земните си сметки. Изобщо чистокръвна хиена, докато Стефан Драганов е бил само едно симпатично момче с кръгло лице и пълни устни на женски любимец, нищо повече. С тази физиономия преди стотина години той най-много е щял да води хорото на село. Виж, Бистра не мога да си я представя на хоро. След като поднася стол на дамата, Лъчо престава да се държи като паркетен лъв. Него трудно може да го впечатли жена въпреки репутацията му на донжуан.

— Извинете, че ви обезпокоихме тъкмо в неделя, другарко Тенева.

Журналистката кима делово:

— Моля ви, другарю Иванов, отлично разбирам, че съм главният свидетел в случая, нали така се изразявате по вашему? Ще се постарая да ви бъда максимално полезна.

Тонът й на италианска кинозвезда в самолет никак не ми се нрави, за разлика от Лъчо, който изглежда очарован. Навремето е участвувал в драмсъстава към Двореца на пионерите, а тамошните възпитаници си остават маниаци за цял живот.

— Разкажете ни по-подробно за снощи — подпира елегантно шефът слепоочието си с два пръста. Пробвал съм го тоя номер — не впечатлява никого, сигурно ми има нещо на слепоочието. Или пък причината е в пръстите ми. Или във всичко накуп.

— Минута по минута едва ли ще успея — започва Тенева, силно респектирана от позата на Лъчо, — и то не защото съм развълнувана, а защото вечерите ни със Стийф си приличаха като две капки вода. Отидох у тях около девет часа — бяхме решили да не излизаме по заведенията. По телевизията предаваха мач, а на сутринта, тоест днес по това време, щяхме да тръгваме с едни познати за морето. Стийф беше разхвърлял страхотно стаята си — той заминава на море с минимум три куфара дрехи и парфюмерия. Старият Драганов както винаги стоеше пред телевизора в хола и както винаги лочеше ракия. Стийф също не изоставаше, беше го подкарал на уиски и почти вързал кънките. От вратата ме почна — да съм му изгладела ризите. През тоя живот съм изгладила доста мъжки ризи. Може би не знаете, че бях женена два пъти и имам дете от втория си брак, което ми взеха при развода. Казвам ви го не за друго, а за да разберете, че не очаквах кой знае какво от връзката със Стийф. Но да изгладя ризите му отказах, не понасям мъжете, които искат всичко да получават насила. Започнахме да се караме след по-малко от минута, което впрочем беше нормалното ни състояние. Стийф крещеше и пиеше уиски, аз отговарях и се чудех какво търся при него, докато стана единайсет. Тогава Стийф най-внезапно реши да се къпе, като преди това ме заплаши, че ако си тръгна, щял да свърши със себе си, но и аз бял ден нямало да видя! Изведнъж си казах — този път край, и аз душа нося, повече не желая да го виждам, все някога трябва да прекъсна кошмара, в който се бяха превърнали отношенията ни. Представих си, че утре заминавахме на морето, а там щяхме да продължим със скандалите, с пиянствата му, със сцените по баровете, след които ми идеше да потъна вдън земя, с боя, който редовно изяждам, когато малко от малко се опитам да го вразумя, щяхме да продължим с налудничавите вечери, организирани от приятелите му — измекярчета от най-долна проба, които изникват сякаш от боклукчийските кофи, с бирите рано сутрин и с просташкото плискане в морето всеки път, когато вляза да се къпя. В края на краищата, рекох си, освен да ме убие, какво повече можеше да ми направи? И се реших. Излязох от стаята, минах на пръсти покрай стареца, прекосих на един дъх антрето и хукнах надолу по стълбите. Излязох на „Патриарха“ и за мой късмет веднага спрях такси. Прибрах се вкъщи, там заварих брат си, не му казах нищо, заключих секрета и долната брава и чак тогава се разтреперих от ужас. Очаквах Стийф всеки момент да се появи и да изкърти вратата, а след това да ме подбере с ритници, както го направи на няколко пъти. Презирах се, че съм толкова беззащитна, толкова жалка — родителите ми са на почивка в Гърция, брат ми е малък, в десети клас на Английската гимназия, нямаше кой да спре това говедо. Набрах номера на милицията, но когато се обадиха, сложих слушалката, гнусно ми се стори да искам защита срещу любовника си, не съм на шестнайсет години. Изключих телефона. Неусетно съм заспала върху канапето. Сутринта ме събуди брат ми, така се свързахме с вас, другарю Иванов. Той включва рано телефона, защото се уговаря с приятелите си да пафкат в градинката. От вас научих какво се е случило на „Патриарха“, извинете, може ли една цигара?

Лъчо вади Кент от бюрото си.

— Значи днес заминавахте на море? С влак или със самолет?

— С „Лада“ АЛ-5989, червена, собственост на Антоанета Минчева, козметичка на свободна практика, заедно с приятеля й, Петър Пецев, пълен помияр. Антоанета го купи, както се купува кило телешко от бакалията. Независимо че телешкото е вмирисано, на нея и харесва, наскоро четох, че някакви племена в Африка ядели само вмирисано. Разбирам, че не съм особено ласкава към компанията на Стийф, но сега, когато вече го няма, най-после мога да говоря каквото си поискам. Как съм издържала година и нещо сред тия дебили, главата ми не го побира!

— Кой щеше да шофира? — прекъсвам излиянието й. Жените са майсторки да си разбиват живота, а след това надълго и нашироко да се окайват, сякаш ние сме плювалници, монтирани по профсъюзна линия. Даже започвам да се съмнявам дали не го правят нарочно, заради насладата от хленченето.

— Письо, Петър Пецев, вмирисаното телешко. Кара като автомобилен състезател, че и ръкавици без пръсти си слага, селянинът му със селянин! Баща му се вози на магарешка каручка някъде из Плевенско, а той вече е по магистралите, нали разбирате?

— Антоанета има ли книжка за правоуправление?

— Не. Тони може да си изкара документ за пилот на космически кораб с нейните връзки! Но е мързелива, предпочита да се глези и да се гримира от София до Пловдив, да спи от Пловдив до Айтос, а от Айтос до Созопол отново да се глези и да се гримира. Ще ме попитате, защо Пловдив, а аз ще ви отговоря, че не знам, понятие нямам защо Пловдив, но всеки път, когато отивахме някъде, минавахме през Пловдив, може ли още една цигара, днес навсякъде е затворено?

Още един Кент каца в прелестната й уста.

— Стефан пиеше ли много? — пита Лъчо.

— Почти всяка вечер. В сравнение с баща си, разбира се, беше самодеец, но с тия темпове един ден…

— А как понасяше алкохола? Възможно ли е да е заспал във ваната вследствие на изпитото уиски?

— Какво да ви кажа? Нямаше вид на отрязан дотам, че да се удави във ваната. Чакайте, но в такъв случай какво е станало?

— Тъкмо това се опитваме да разберем. Известно ли ви беше, че Стефан има условна присъда за кражба?

— Че той не криеше, напротив, фукаше се пред пиклите по кафенетата. На мен пък обясняваше, че след като майка му го изоставила, не виждал никакви причини да жали когото и да било. Позираше, умееше да събуди съжаление у жените, а след това да ги тормози. Ще попитате, какво правех с него? Уморих се до смърт от свинщините му, но не ми достигаше воля, за да го напусна. Щеше да ме преследва из цяла България, щеше да заплашва родителите ми и да ме излага пред колегите в редакцията — той владееше калтащините до съвършенство. И в същото време ми падаше на колене, скубеше си косите, заплашваше, че ще се самоубие, пък на мене ми е слаб ангелът, Стийф усещаше това и ме работеше както си иска. Кога е погребението?

— Вероятно във вторник.

— Е, до вторник все ще издеяна някак си, ще си кажем сбогом със Стийф и най-сетне ще се наспя истински. Извинете, имате ли още въпроси, защото едва се крепя на краката си?

— Един последен — любезно се усмихва Лъчо. — Лично за вас снощното нещастие плод на случайност ли е?

Бистра Тенева прокарва длан по челото си, сякаш иска да изтрие някакъв спомен, и въздиша:

— Ако ви кажа, че е случайност, едва ли ще ми повярвате.

— Защо?

— Защото от всичко, което ви разказах, вероятно сте усетили, че ако някой е имал желание Стийф да умре, това съм аз! До гуша ми беше дошъл! Сто пъти съм го убивала в мислите си! Никаква случайност няма, другарю Иванов, в тоя смисъл, че Стийф живя глупаво, глупаво и свърши, ето какво е моето мнение по въпроса! Той беше от тези неинтересни, неталантливи хора, чието единствено удоволствие е да пречат на другите да се реализират. Присмиваше се на „В стил“, подиграваше се на материалите ми, губеше ми времето и ме потискаше абсолютно във всичко, признавам, че за това не му липсваше фантазия. Предполагам, че думите ми ви звучат грозно, но нека ви кажа: за първи път от година и нещо се чувствувам нормално! Сякаш съм била омагьосана! Сега мога да се смея, без да давам обяснения защо ми се смее, мога да се разплача, ако ми се плаче, сега няма да се срамувам от колегите в редакцията, че Стийф ме прибира като дете идиотче в края на работното време, че не ми позволява да отида на нито едно редакционно събиране, че през петнайсет минути ми звъни по телефона, за да провери дали съм си на мястото, една цигара не смеех да изпуша като хората. Иначе казано, лично аз нямам нищо против, че Стийф изчезна завинаги от живота ми! А как точно е станало, вие непременно ще разберете, предполагам, че няма да е толкова сложно, но що се отнася до мен самата, най-чистосърдечно ви заявявам, че този въпрос изобщо не ме интересува! Ако бях внучка на Рокфелер, щях да я позлатя тая вана, но тъй като не съм му внучка, след като изляза оттук, ще запаля една свещичка в „Александър Невски“! Свободна ли съм?

Лъчо подписва пропуска й. Бистра Тенева ни оглежда със смесица от предизвикателство и подигравка:

— Не си взимам сбогом, защото нещо ми говори, че ще се видим скоро, нали?

— Може би — кима шефът, изпраща я и отваря прозореца. Шумовете отвън за малко разсейват тягостното ни впечатление от разговора с журналистката.

— Ама че женче! — казва Лъчо след малко. — Приятелят й, дето се вика, още не е изстинал… Както и да е. Откъде смяташ да почнеш?

— Ще разпитам още веднъж бащата, Драган Драганов, пък и ще разгледам отново апартамента. После ще намеря Антоанета Минчева и Петър Пецев — приятелчетата на Стефан, с които са смятали да ходят на морето. След като бъдат готови резултатите от аутопсията, ще се опитам да съставя версията си.

— Имаш ли нужда от помощ?

— Да, необходима ми е повече информация за обира на вилата. И справка за съучастника на Стефан, някой си Григор Зафиров, музикант.

— Друго?

— Засега няма, другарю майор. До утре!

— До утре!

Утре между другото ще е понеделник и това е единственото, в което съм напълно сигурен.

Както и много колеги са били сигурни, че тъкмо тая неделя ще си починат сред природата. В момента Лъчо ги привиква и им поставя задачи. Отиде им почивката, и то заради един човек, чието съществуване не са и подозирали. Някой си Стефан Драганов.

Има нещо доста несправедливо в нашия занаят все пак. Любовницата на мъртвия ще пали свещ, че се е отървала от него, пък ние ще се грижим да не си отиде случайно неотмъстен!

Да де, обаче нали и мъртвите трябва да имат някакъв шанс? Само живите ли ще се уреждат с връзки?

Единствено глупаците си мислят, че на мъртвите не им пука! Макар че в края на краищата всички заедно сме пътници във вечния влак към нищото.