Валентин Пламенов
Възпитаните трупове пращат писма (28)

Наспан, сресан и парфюмиран, Диди Хирурга пие аперитива си в дневното барче на Японския хотел в приятното обкръжение на четири мацета, облечени униформено — черни миниполи, черни чорапогащници, черни якета от скъпа кожа.

Барчето е разположено кръгово точно в средата на фоайето и новопристигналият гостенин на хотела изведнъж си дава сметка, че България не пада по-долу от страните, законодателки на модата. Нещо, което мога само да приветствувам, ако не хранех основателки подозрения, че освен с мода подобни женички се занимаваха и с прескачане до стаите на разни мераклии с лекомислен нрав и фрашкан с долари портфейл.

Но за това — друг път. Сядам на барчето диаметрално срещу Диди и си поръчвам малък коняк с кафе. Диди напуска компанията и се присламчва до мен. Облечен е в ленен костюм с италианска кройка, черна риза, бяла вратовръзка с игла и бели обувки от магазина на „Саламандър“. Изобщо по него има минимум шестстотин долара, а колко са в джобовете му — тия, облечените в модно черно, могат да кажат твърде приблизително. Между другото в момента те ни наблюдават с искрено презрение, но това не ме смущава твърде, късно ми е да търся признание от начинаещи проститутки. Бе то поне да бяха проститутки като проститутки, ами те — една вечер проститутки, на следващата — дявол знае какво, а на още по-следващата — нищо чудно да свирят на пиано пред гостите вкъщи и родителите им да примират от гордост.

— Много кофти време, другарю Демирев, ставите взеха да ме въртят!

— Ти гледай да не те завърти нещо друго, че бая съм ти взел мерника!

— Кога успяха пак да ме наклепат пред вас, толкова ви уважавам!

— Ах, недей, че ще се разридая! От кого забременя Камелия?

— Извинете?

— Попитах — от кого забременя Камелия?

— Ками?

— Същата, същата. И престани да се правиш на паднал от небето, от четири години се влачи с тебе!

— Тя, понеже… да беше един път, че да ви кажа, другарю Демирев, ама… Мани, срамотия…

— Интересува ме 1986 година. Март месец.

— А!

— А не а — давай! Давай, че лошо ти се пише, да знаеш! После да не се оплакваш, че не съм те предупредил!

— Мерси, другарю Демирев, няма да го забравя! Значи в 1986 година Ками наду корема, но не ми светна навреме, иначе от раз й уреждах аборта. Не щеш ли, когато работата опря до ножа, взе да ми ги реди едни — ум да ти зайде. Рече, че искала да си роди детето, обаче аз я секирих: стегни се, душа, луда ли си да отглеждаш италиано-турко-американо-германо-французо-гръко-ливано-японо-сърбо-бимбинистанче?! Дай аз да ти направя някое, че да ти светне пред очите, тъй й раздух, мани майтапа!

— Сигурен ли си, че не ти е известно от кого забременя Камелия, Хирург?

— С Ками само дядо господ може да е сигурен, другарю Демирев, пък и за него не ми е в шише! Как ли не я убеждавах да не се мотляви с тая бременност!

— Представям си как си я убеждавал.

— Моля?

— Нищо, продължавай!

— На двайсет и трети март вечерта започнаха болките. Обадих се на доктора и той рече да го вземем с колата от…

— „Скобелев“?

— Ама вие и това ли знаете?

— Ученото си е учено. После?

— Оставих ги в болницата и си тръгнах.

— Повече не си се интересувал от бебето?

— Да не е мое?

— Камелия споменаваше ли за него?

— За неин късмет се родило мъртво. Ако го беше видяла, нищо чудно да си го прибереше, жените са чалнати на тая тема. Оттогава Камелия обаче се промени. Много злобна стана, другарю Демирев, ни се води, ни се кара. Нали ви казах, започна самостоятелни акции, върти ги едни, не знам докъде ще стигне.

— Пак ще опре до тебе, не се бой! Няма отърване от твоята хватка, Хирург! Къде я забра за първи път, на гарата ли?

— Ами, на гарата! Тука беше, в панорамата! Навъртяла сто и петдесет лева сметка и решила да избяга, едва я отървах от органите!

— Сетне я прибра?

— Няма да я оставя на улицата, хора сме. Тя е от Котел.

— И твоята човещина се превърна в река от долари?

— Недейте така, другарю Демирев, че е срамота! Вярно, запознавах я с тоя-оня, но можеш ли накара една жена насила да спи за пари?

— Тия ги разправяй на някой синоптик, на мене не ми минават. Благодари се, че сега нямам време, но пак ще се срещнем, бъди спокоен.

— Ще ми бъде приятно.

— На мен — особено! Тоя път ти черпиш!

Излизам от Японския със стиснати зъби и стиснати юмруци.

Дъждът е спрял. Въздухът е весел, лек. Диди Хирурга си поръчва следващия аперитив. Радка Тобакова си пие коняка в компанията на нов кандидат за слава. Бистра е под сигурното крило на родителите. Боряна си играе с детето. Вера Делчева репетира в „Зора“. Камелия ближе рани. Всичко си е на място. Къде другаде да бъде?

Паля шкодата…