Валентин Пламенов
Възпитаните трупове пращат писма (27)

— Камелия, в барчето на хотел „Родина“ се е случило приблизително това, което ми разказахте, с една подробност — на масата ви не е дошъл Стефан Драганов, а ето тази личност — вадя снимка. — Същата личност ви е подучила какво да говорите пред милицията, ако евентуално ви задържат. Така ли е? Хайде, Камелия, няма страшно! Вече няма!

— Ще ми помогнете ли да видя сина си?

— Да, ще ви съдействувам да се срещнете с детето, което имате известни основания да смятате за ваш син. Но само толкова, повече нищо не мога да ви обещая, тъй като случаят не е от моята компетентност.

— А от кого зависи да… си взема детето?

— От съда, но… Подписали сте декларация, че оставяте бебето за отглеждане…

— Не го увъртайте, Демирев, сама мога да си дам сметка докъде съм си объркала живота… Знам, че е почти невъзможно, но ще се боря, иначе няма смисъл… Колкото до оная вечер, при мен наистина дойде…

* * *

В управлението се отбивам за няколко минути. С Лъчо уточняваме последните детайли и си сверяваме часовниците. Много колеги тази нощ ще работят заедно с нас по случая „Стефан Драганов“ и случая „Слави Пенев“. Колко е нелепо все пак — от жив човек да станеш случай, а името ти да ограждат с кавички, преди да са оградили гроба ти с жив плет…

На Омуртаговата колона пише: „Човек и добре да живее, умира и друг се ражда…“

А който живее зле? Изключително зле?

И той умира.

Често пъти — без време. Макар че знаеш ли го от какво се е спасил? Я от някоя гадна болест, я от още по-голямо безчестие…

Вярно, че веднъж се живее, но сто пъти по-вярно е, че не се живее на всяка цена…

Колкото и писма да пратиш след смъртта си, няма да изкупиш грешката, че си живял евтино. Поне пред себе си. За останалите не гарантирам. Кой чете стари вестници и кой търси сметка от мъртъвци?