Валентин Пламенов
Възпитаните трупове пращат писма (25)

Всички заподозрени около двата трупа са били свързани по най-неочакван начин — откъдето и да повдигнеш чергата, мирише, та не се трае. Как ми се иска да попадна в компания на нормални хора, да слушам нормалните им проблеми, да споделям нормалните им радости и нормалните им тъги. Но при нормалните хора убийства не стават, затова — връщай се отново при твоите „клиенти“, Демирев, и не пискай — кой за каквото е учил… Два трупа, а всеки спи с всекиго, така са се омешали, че господ не е в състояние да им хване дирите. Господ обаче не получава заплата, нито жилище по канален ред, тъй че може да си позволи лукса да наблюдава кротко човешките страсти. Аз — не. Какво да правя с Боряна? Как да я оставя сред тая пасмина, никога няма да се оправи сама, ще я опорочат, ще я смачкат… Утре ще се появи някой нов Стийф, вдругиден — нов Письо, отиде, та се не видя… Но няма ли да изглеждам като възторжен кретен, предлагайки сърцето, ръката и гарсониерата си? Ченгето, прибрало блудницата, въпреки че, докато стане блудница на ниво, Боряна има още много хляб да яде… Отминавам хотел „Хемус“, правя забранен ляв завой и навлизам в тиха и кокетна уличка. Спирам пред още по-кокетна жилищна кооперация, качвам се на втория етаж и звъня в Тобакови. Радка ме посреща с чаша коняк в ръка — чувал съм, че бившите наркомани пият солидно, ако, разбира се, Емилия Пенева не ме е излъгала по адрес на дамата, в това разследване се наслушах на лъжи!

— Вие бяхте?

— Лейтенант Демирев.

— Демирев — Демирев, приберете си картата, физиономията ви говори по-ясно от всякакви документи. Влизайте!

Руса, ситно накъдрена коса, сини очи, стройна снага — такава жена следваш или със затаен дъх, или с претъпкан портфейл. Половин година да работя, я събера пари само за синия й пеньоар, я не. Навън започва да ръми, сигурно заради това апартаментът ми се струва мрачен. Иначе е широк, в него би се наставил комфортно конезавод без претенции. Ако ми възложат да напиша учебник по криминалистика, непременно бих препоръчал служители с трийсет квадрата жилищна площ да не разследват случаи, в които се налага да се срещат с хора, живеещи в двеста. То и за това никой не ми възлага да пиша учебници.

— Чай, кафе?

— Кафе.

— Нес, еспресо, турско, айс? Хайде по-бързо, да не сте шахматист!?

— В такъв случай — нищо.

— Охо, вече се обидихте? Сърдитко Петко — празна му торбичка! Наздраве! — алкохолът потегля към чувствената й уста, над която се надвесва остър, прелестно изваян нос. Дръпнатите очи сладостно замижават от вкуса на коняка. С ръка на сърцето трябва да призная, че Радка излъчва нещо магнетично, нещо такова, че ако сега при нас влезе лъвицата от зоологическата градина, ще ми се стори някакво келяво коте. Седнала е в креслото, кръстосала е крак върху крак, за каквито крака казват, че стигали до сливиците. Освен нея не забелязвам почти нищо от апартамента.

— Какво ви води насам, как бяхте, Сотиров?

— Демирев.

— О, пардон. Демирев — Демирев. Е?

— Като за начало — научихте ли за смъртта на Стефан Драганов и за смъртта на доктор Пенев?

— Да, идиотска история! Друго?

— Нощта на двайсет и трети март, хиляда деветстотин осемдесет и шеста година, единайсет и половина през нощта. По това време в родилното на Медицинска академия са постъпили две жени: Бистра Тенева и Камелия Милушева. Спомняте ли си?

— Да речем, че си спомням.

— Доктор Слави Пенев е сменил доктор Вергил Тошев малко преди този час. И това ли си спомняте?

— Сега, когато ми го припомняте, да. На Вергил отдавна акълът му е между чатала.

— Слави Пенев е използувал слабостта или мъжествеността, както предпочитате, на колегата си и лесно е извършил смяната. С очевидната цел да изкара, че роденото от Камелия бебе е рожба на Бистра Тенева. Дежурни сестри в родилната зала сте били вие и починалата по-късно при катастрофа Зоя Филипова, а в родилното отделение — Емилия Пенева, първа братовчедка на Слави.

— Изящен екип, майка му стара! А?

— Изключителен! Малка шашма с документите, й Бистра се оказва млада майка, докато на Камелия съобщават, че бебето й се е родило мъртво.

— Всяка жена е в правото си да легендира осиновяване, все пак тя, а не кучката ще отгледа детето! При рояка от доброжелатели е нормално или не мислите по тоя начин? Че защо тогава се пишете хуманисти?

— Защото последвалите събития опровергават всякакъв намек за хуманизъм! Камелия проституира, Бистра се развежда с Еньо, детето попада у вас и съпруга ви. Да не говорим колко е хуманно, че сте излъгали Камелия за смъртта на бебето!

— А, слушайте, омръзнахте ми с вашите проповеди! Знаела ли съм тогава, че ще се омъжа за Тобаков? И че синчето му ще се разведе с Бистра? Това говедце ни идва на гости само и само за да ме издебне разголена, очите му ще изтекат! Курвето ли съжалявате? Че то ще ви купи и продаде бе, Рангелов! Правилно я метна Слави, че бебето е мъртво! Иначе до ден-днешен Камелия щеше да шантажира я него, я Тобаков!

— Тя и без това е разбрала, започнала е да шантажира доктора.

— Нещо обратно да ви казах?! Докога ще защитавате боклуците?!

— Лично аз ще защитавам винаги тези, които нямат изход! — процеждам през зъби.

— Ха! Че кой от нас има изход?

— Вие например! Ако не бяхте Тобакова, щяхме да говорим на друго място, без да бъркате фамилията ми! Но като Тобакова сте неуязвима!

— Като Григорова щях да бъда още по-неуязвима! Моята фамилия е владяла половин Търново, какъв бяхте?! Половин Търново с публичния дом барабар, при това тогавашната полиция не е защитавала уруспиите в бардака, а Григорови, сетихте ли се? Обаче дошъл Девети и на Григорови им се случила случка, подгонила ги до дупка! Всичко им национализирали! Още не съм се била родила, когато им духнали под опашката, обаче си ги нося на шията! Ей тоничко не съм вкусила от разкоша на фамилията, но където и да кандидатствувах за висше образование, в биографията ми пишеше: „Произхожда от буржоазно семейство!“ Така ли, рекох си, ще ви дам аз едно буржоазно семейство и кофти произход! Станах медицинска сестра, защото тая професия ми откриваше достъп до ония, с чистия произход, у които беше минала властта! Нямате представа колко уязвим е болният мъж, Драганов, колко е лековерен! Така стигнах до Тобаков. За жалост моят благоверен вече е кротък пенсионер и примирен дядо, тъй че в най-скоро време ще вдигам гълъбите оттук! Ще живея още по-разкошно, защото иначе не си заслужава, Ванчев!

— Демирев! — натъртвам, замаян от излиянието й. Сякаш прочела мислите ми, между другото, доста елементарни за разгадаване, Радка продължава, опиянена от коняк и нов пристъп на цинизъм:

— Хората ти се радват само докато ги тъпчеш, Демирев, най-сетне ви запомних, хората предпочитат да им въртиш номера, отколкото да се държиш достойно, въздухарят винаги се котира по-високо от точния човек, нищо не значи да се кълнеш на някого, че го обичаш, за него е милиарди пъти по-важно да му посочиш: ей тоя не те обича! Вероятно са ти спретнали клюката, че Стийф се увърташе около мен, и знаеш ли защо се увърташе? Защото само като ме изведеше на публично място, цената му се вдигаше неимоверно високо, мошениците щяха да се избият да му дават пари назаем или да му свършат някоя и друга услуга, Радка е гаранция за големи пари и големи сделки!

— Той имаше ли пари?

— Напоследък имаше, или поне беше подушил мириса им, хилядарката мирише различно от стотарката, Демирев, а стотарката — различно от десетарката! В мозайката на Стийф липсвах единствено аз, затова ми лазеше на колене, още не бяхме любовници, но както беше тръгнало, нищо чудно да станехме, това момче започваше интересни игри, жалко, че се удави толкова нелепо! Пък вас за една година мога да ви направя полковник! А след още една — консул в някоя баровска държава!

— Мерси, засега все още се чувствувам прилично в кожата си. Дайте да върнем отново лентата. След като Бистра осиновява детето…

— А, без тия! Изобщо не съм казвала, че Бистра е осиновила дете!

— Съгласен. Нека да минем покрай тоя въпрос, за да се насочим към нещо друго — Зоя Филипова беше ли наясно с комбинацията?

— Коя комбинация? Не съм споменавала за никаква комбинация!

— Добре, не е комбинация, а смяна на дежурство.

— Зоя беше поначало една изключителна патка, лека й пръст! Зоя нищо не знаеше, нищо не виждаше, нищо не чуваше! От много желание да не вижда какво се върши около нея, взе, че хвана прогресивна глаукома, доколкото разбрах, заради болестта си е катастрофирала, макар че това е божа работа, може да се случи и на човек с отлично зрение. А смяната на дежурството не е комбинация, а най-нормална колегиална практика — един прескочи при маце, втори хване грип, грети го изгони жена му — хайде не ме стягай, че и във вашата служба взаимно не се заменяте!

— Поради други причини.

— Е, колкото до причините, в България те всичките са обективни, яли сме им попарата на причините, важна е практиката.

— Емилия Пенева беше ли в течение?

От началото на разговора ни Радка за първи път се замисля, преди да изтърси един тон думи.

— Пийнете малко коняк, за компания. А?

— Един пръст.

— Шукер! Наздраве. Когато Емилия ти каже „добро утро“, смятай, че е най-тъмна нощ, опасна е! Тая мъжкарана всички я мислят за душица, ама е такава кобра, че милион факири не могат я озапти! Да знаете как гледа на почерк!

— На какво?

— На почерк. Напишеш й „здравей, мамо“ и тя ти гадае дали ще се омъжиш в чужбина, или ще забременееш без време. Страшно познава. Колкото до оная нощ, не ми се вярва Слави да не я е предупредил, той й имаше страха. Желязна е!

— Кой записа бебето в дневника?

— Ще те излъжа, Демирев, което не помня — не помня.

— Почеркът е ваш.

— Абе почеркът! Чакай, чакай, вие как сравнихте почерка ми? Да не сте тършували тук?

— Намерихме писмата ви до Слави Пенев в апартамента му.

— Така може. Много ме обичаше, горкият, но какво да го правя, като не беше пърсън, както биха се изразили англичаните?

— Дали не би могла Емилия Пенева да подправи почерка ви? Нали е била врачка?

— Питайте я нея! Аз бях дотук!

— Едва ли ще поддаде. Нали е желязна?

— И най-желязната жена кляка, когато е влюбена! Само лесбийките умират прави!

— Значи Емилия Пенева е влюбена! Ново двайсет!

— Стийф адски се забавляваше с баща си!

— Кой баща?

— Драган Драганов, разбира се, колко бащи има Стийф?

— Но той много пие! От такъв пияница любовник не става!

— Драган — пияница? Вие не сте наред, от двайсет години капка не слага! А заварката стана наскоро. Бедни хора. И тяхната е една… Е, от моята история с Тобаков изглежда по-свястна, но да си по-свестен от Тобаков и мен е лесно. Всъщност той ме ожени за себе си, привикваше един по един шефовете ми в санаториума, обещаваше им постове, за да ми повлияят, заплашваше ги… Не знаеше, мушморокът му с мушморок, че аз заради някой от неговия ранг поисках от Слави да ме настани на работа в санаториума! Сама си го търсех! Ох, без коняк този живот направо не е за пиене!

— Заради какво отказаха на доктор Пенев работа в чужбина?

— Криминален аборт. Сто пъти му повтарях да не прави услуги на високопоставени съпруги, ама кой да слуша? Луд го направи един като Тобаков, за цял живот му отряза квитанциите. Между другото пристига и самото величие, без майтап, дръжте се като полковник, че с по-малък чин той въобще няма да разговаря! Пламенчо, бързо в банята, на баба детето! — скача от креслото тая жена, която е толкова баба, колкото аз — състезател по модерни танци на двойки.

— Запознайте се — другарят е от милицията! — смига ми Радка и повежда детето към банята.

— От милицията ли? Много добре, много добре, седнете! — властно маха с ръка Тобаков, пренебрегвайки малката подробност, че не съм ставал при появата му. Но навикът е втора природа — повече от трийсет години са му ставали, а той е разрешавал да се сяда. Сърцебиенето ще ми пръсне слепоочията, не толкова от срещата с Тобаков, колкото от малкия Пламенчо — въпреки че го мернах съвсем бегло, тренираното ми око веднага забеляза, че детето е копие на Камелия Милушева. Ако досега боравех с документи, подписи и засичане на времена, вече е смешно да се съмнявам, че Бистра е осиновила бебето. Генът му е изписан върху лицето по-ярко, отколкото моето лице издава, че съм милиционер, както ме похвали Радка. Откритието, както всички открития от тоя род в моята професия, никак не ме радва, тъкмо обратното. Хич не ми се ще да извикам „еврика“, да ви призная!

Иначе Тобаков е представителен старец, облечен в безупречно ушит сив костюм, бяла риза, винена вратовръзка и винена кърпичка в малкото джобче. Сребристобяла коса, сресана на път. Малки, умни очи. Широко лице с тясна, волева брадичка. Като го гледаш, в никакъв случай няма да предположиш, че именно такъв човек може да разсипе селското стопанство на няколко от бившите окръзи, да бъде в основата на създаването на пет-шест завода, които сега се чудят как да закрият, да дообърка и без това обърканата ни търговия със стоки от първа необходимост — мляко, месо и хляб.

Тобаков е един от тия „вечни заместник-министри“, които новото време безмилостно отрече. Знам много подробности за кариерата му, не по служебен път, а от уличната мълва, хората са по-безмилостни към свалени ръководители, отколкото към болен от СПИН. Учил-недоучил, чул-недочул, формирал се в епохата, когато кадрите се издигаха не според способностите, а според предаността към вожда, той някак леко и незабелязано се промъкна през ситото на промените, десет пъти сменява кожата си, но оцеля. В слалома между всички вратички, които постави пред него историята, Тобаков имаше един верен гид — съпругата си. Ганка Тобакова, волева, твърда жена с незначителна външност и по-прецизен от часовникар поглед, успя да преведе мъжа си по неравния терен, без той да бутне нито едно колче, без да пропусне вратичка. Но тя, въпреки огромната си прозорливост, не отчете само една подробност, която се оказа фатална за нея — хората като Тобаков не умеят, не могат да са признателни, дори напротив — в даден момент се обръщат срещу тези, които са ги подкрепяли или най-малкото им знаят спатиите. Тобаков буквално изрита жена си, пращайки я в старчески дом, а в дома, който тя беше построила и обзавела, настани Радка, в чието присъствие лъвицата от зоологическата би изглеждала като келяво коте, както споменахме преди малко, без да сме сигурни дали лъвицата ще ни се стори келяво коте, или изобщо няма да забележим появата й.

Радка обаче не беше Ганка и за по-малко от година Тобаков разруши граденото от три десетилетия. Некомпетентността и нечистоплътността на методите му лъснаха като огледало на слънце. Без бившата си съпруга той не беше в състояние да се ориентира в най-елементарни ситуации, извърши грешки, присъщи на новак в кариерата, допусна изказвания, които не му правеха чест. Разглезен от вечните грижи на Ганка, Тобаков беше добил самочувствието, че ще може да се оправи сам, докато сам той не беше в състояние себе си да командува, камо ли останалите. За жена като Радка, консуматор от най-чиста проба, перипетиите на Тобаков са последното нещо, което би я разтревожило. Тези жени са с тебе само когато си на върха, иначе с наслада гледат падението ти. Но както и да е, лично мен няма никакъв шанс да ме издигнат, тъй че са ми спестени и славата, и падането от високо, което страшно боли. А най-вече ми е спестено да объркам жена като Радка с жената, до която бих могъл да остарея като приличен човек.

— Желаете да ме поканите на тържествено събрание, отгатнах ли? — смее се Тобаков с неестествения смях на възрастните мъже, женени за жени на възрастта на синовете и дъщерите им.

— Не, другарю Тобаков, не отгатнахте. Тук съм във връзка с две убийства, в които пострадалите имат пряка връзка с вашето семейство.

Тобаков вади от вътрешния си джоб седефена калъфка за очила, отваря я бавно, вади очила със златна рамка, трие ги старателно с плюшено парцалче, после все така бавно ги слага на очите си. Доброто му настроение като че ли се изтрива заедно с прахта по очилата. Очите му са сиви, като костюма, и през увеличителните стъкла издават само едно чувство: страх, а ако не от друго, Тобаков от страх разбира, през нелекия си живот той често се е страхувал, да не кажа — непрекъснато.

— Убийства, казахте? Цели две? Да чуем!

— Първият от убитите — показвам му снимката на Стефан, — се казва Стефан Драганов, бил е любовник на бившата ви снаха, Бистра Тенева. Познавате ли го?

— Разбира се, че другарят Тобаков познава Стефан! — обажда се Радка, която е влязла от някаква врата, която досега не бях забелязал, в тоя яхър врати да искаш. — Моят треньор по тенис. Дори на два пъти го покани на чаша уиски.

Сините й очи ме гледат по-строго от съдия, който произнася смъртна присъда над педофил, заклал двайсетина малки момиченца. Сварила е междувременно да се облече в тениска, бермуди и испански мокасини — тениската бяла, бермудите — на синьо-бели райета, мокасините — бели, със син кант — абе спортно гадже действително, ако се появиш с него по кръчмите, кредитът ти ще се качи най-малко с двайсет бона.

— Да, да, спомних си! Препоръчах на съпругата си спортните занимания, самият аз се занимавам с щанга в кръжока по ювенология и трябва да ви съобщя, че не съм от последните! — отново се появява неестественият смях. — Здрав дух в здраво тяло, ето един правилен девиз, млади момко, вие на „ти“ ли сте със спорта? Щом работите в милицията, ще ви се карам, ако не спортувате!

— Вторият е доктор Слави Пенев — продължавам, едва сдържайки гнева си, — лекарят, който е следил бременността на бившата ви снаха. Това е неговата снимка.

— Не! Другарят Тобаков не го познава! — отговаря отново Радка. — Никога не го е виждал!

— Да, да, никога не съм го виждал — потвърждава някак много бързо Тобаков. — Пламенчо заспа ли?

— Щом допря глава до възглавницата. Къде сте се разхождали, каталясал е!

— В парка, но аз притежавам система за закаляване — важно сваля очила Тобаков. — Изработил съм на внука си щял комплекс от упражнения.

— Вие излизате ли? — поглеждам многозначително вярната съпруга.

— На покупки — примирява се Радка. — Една домакиня в днешно време, нали се сещате…

— Сещам се, сещам се — кимам нетърпеливо. Безпокойството за предстоящите събития ме работи много яко и бушоните в главата ми прегряват един по един.

— В търговията се появиха сезонни трудности — обобщава човекът, който нанесе на реколтата повече щети от природно бедствие, а търговията докара дотам, че да зависи от сезоните. — Но с малко повече упоритост и находчивост на пазара всичко се намира! Добре, че Радка е толкова инициативна, не сме почувствували липса на каквото и да било!

— Старая се! — скромно отвръща наистина инициативната, само че в съвсем друга посока жена, допира буза като праскова до овехтялата като гащи на стрелочник буза на съпруга си, заканва ми се с пръст зад гърба му и напуска семейното гнездо. Тобаков отново е започнал да трие очилата си с вид на несправедливо изял боя палавник.

— Няма да се върне до довечера… — неочаквано въздиша Тобаков. — Откакто сме се оженили, една паста за зъби не е купила… Някой ден изобщо няма да се върне…

— Къде бяхте миналата събота вечер? — прекъсвам то, защото тоя е на път да изпраска сърцераздирателен монолог за неволите си от ранно детство. Само това ми липсваше, въпреки че нищо чудно Тобаков да си е намерил оправдание. И то да звучи убедително. Но взех да се ужасявам, че всички за всичко си имат убедително оправдание! Пияницата — защо пие. Подлецът — защо доносничи. Развратницата — защо сменя леглата по-лесно от носни кърпички. Простакът — защо е простак. И така нататък. И каква взе да става тя? Ами че то убийците вече взеха да се изкарват по-големи жертви от своите собствени, щом има кой да ги чуе, защо да не се изкарват?! В края на краищата убийците също ходят на два крака и нито са от друга народност, нито са извънземни.

— Пардон?

— Попитах ви — къде бяхте миналата събота вечер. Да речем, от осем до полунощ?

— Щом е било събота, значи сме били на вилата с Пламенчо и Радка.

— Сигурен сте, че и Радка е била с вас?

— В събота и неделя тя пази приличие, копче не мога да й река…

— Каква кола имате?

— Пежо. Последен модел.

— Че моделът е последен, е повече от ясно, не ми е ясно само кой го кара това пежо? — сменям тона, достатъчно се правих на дръж ми шапката и плащах дан на миналите му постове.

— Радето…

— Щом е Радето, не виждам какво би й попречило да прескочи за малко от Владая до София. Още повече с пежо последен модел.

— Смешки! Извинете, но действително са смешки! Да подкара колата привечер? Че тя от четири часа следобед е съвсем неадекватна от коняка бе, другарю…

— Демирев. Много ли пие?

— Не много, а непрекъснато, другарю Демирев. А специално в събота така се беше нагласила, че не беше в състояние да отиде до тоалетната, камо ли да запали пежото. Получи алкохолно отравяне, затова се върнахме чак във вторник по обяд. Когато я срещнах, бях оскотял от самота. Първата ми жена цял живот се раздираше от амбиции да ме издига. Една яхния не сготви като хората, да седнем, че да си поприказваме… Когато бях млад, свирех на акордеон, пеех… Къде ми е акордеонът? Спука му меха с ей такъв пирон! Всяка нощ си лягах до ютия с повреден реотан. Тоя сгази, на оня се подмаже, трети приобщи, четвърти бастисай, у пети създай впечатление, шести ориентирай, седми зачертай, осми издигни, девети награди, десети снеми… Някои издържат, аз не можах… А после дойде вашето поколение, безскрупулни, жадни за власт тигърчета, владеещи нови хватки, нови методи… Вие сте разкапани до мозъка на костите си, Демирев, и зле ще свършите, да ми помниш думата! Затова калявам Пламенчо отсега! Когато мустакът бащица възкръсне, да бъде готов! Който не е с нас, е против нас! Който парадира с образование — марш! Човекът е винтче! Дискотека ли?! Танци ли?! Частни заведения ли?! Преустройства ще ми правите! Цялото преустройство мустакът ще ви го натика знаете ли къде! Самоуправление! Гласност! Демокрация! В лагерите, гниди такива, да копате, докато ви се изясни! Мустакът знаеше докъде води демокрацията, той беше велик мъж, Демирев, помни ми думата, че ще се върне!

Тобаков гледа някъде в тавана, допрял молитвено длани. Бъдещият сталинист спи в съседната стая. Нямам какво повече да правя тук.

— Може и да се върне, но ние няма да бъдем същите!

— Ти не бъди толкова сигурен! — хрипти гласът му, пълен с възхита, злоба, жажда за мъст и пълно отчаяние.