Валентин Пламенов
Възпитаните трупове пращат писма (24)

Жилищните блокове на Дружба отминават един след друг в огледалото за обратно виждане — огромни кафези, пълни с доволни от себе си табладжии, които сутрин се гледат в огледалото, без да се притесняват, че главата им е отекла като плюска по пръстчето на великан. Такива хапват и пийват на корем, жените им ги гледат предано, дори предишната вечер да са повърнали в антрето, децата им носят джапанките за баня, а самата баня е подредена като склад на „Сейко“, с тая разлика, че в складовете на „Сейко“ няма да намериш от пиле мляко, докато в баните на табладжиите не е изключено. Но стига с тия бани, до гуша ми дойде от бани. Пък и аз съм от друга порода. Устата ми горчи, ръцете ми треперят, краката ми са изтръпнали до коляното, сякаш цяла нощ съм ги топил в ледена вода.

Напук на настроението ми, слънцето се е разлудяло над София. В ласките му долавям нещо пресилено, сигурно приличат на милувките, с които Антоанета Минчева глези любовниците си в леглото с огромно огледало — последни напъни преди окончателното изстиване, след което ще бродира гоблени, ще гледа на кафе и ще одумва нравите на подрастващото поколение. Самият аз ще свърша много по-лошо, въпреки че и през ум не ми минава да се меря с козметичката по броя на сексуалните виелици — всяка работа си иска майстора. И тъй като стана дума за работа, налага се да призная, че от смъртта на Стефан изминаха почти четири дена, без да съм напреднал на милиметър поне в основното — да докажа черно на бяло, че се касае за убийство. Да не говорим, че на шията ми увисна още един труп. Към това прибавяме и тревогата за отношенията ми с Боряна — повече с тази жена не мога да си играя, стига тя да не е решила да си поиграе с мен още веднъж. Изобщо самочувствието ми е по-трагично от това на ескимос, попаднал в центъра на Сахара.

В бюфета на управлението поглъщам още две кафета, от което очите ми залепват, но не дотам, че да не мога да различа Жеката.

— Мла-Младенчо, добро утро бе, мой-мойто момче! Го-готов съм с колегата, доктор Сла-Слави Пенев. По тя-тялото му липсваха следи от насилие. Бил е, общо взето, в при-прилично здраве, но за все-всеки случай го-говорих с един при-приятел от Ме-медицинската — Слави Пенев е имал от време на вре-време бъбречни кри-кризи!

— Бъбречни кризи?

— Да не да-дава господ никому!

— Жека, ако лично тебе те хване бъбречна криза, какво ще си инжектираш?

— За-зависи. Най-често — бус-бусколизин или те-течен аналгин. И двете лекарства ги намерихме в аптечката му.

— Спринцовката си беше оставил на масичката, до писмото. Да не би случайно да се усъмним!

— Ама ти… за-защо?

— Не ми е точно! Ами ако морфинът е бил инжектиран с друга спринцовка?

— И от дру-друга лич-личност?

— Именно! Теоретически би могло…

— Те-теоретически — кол-колко му е… — почервенява от смущение Жеката, сигурен признак, че не съм изтърсил някоя глупост.

— Продължавайки да разсъждаваме теоретически, на какви условия би трябвало да отговаря личността, в чиито ръце докторът би поверил вената си за инжектиране?

— Да има ме-медицинска ква-квалификация и да зна-знае страданието му.

— По-лесно ли е да те инжектират, отколкото да се инжектираш сам?

— То се зна-знае. Но пис-писмото бе, Мла-Младенчо?

— Абе писмото… — измърморвам, защото какво друго да добавя, умните ми реплики свършиха.

Ръкувам се с Жеката и на бегом стигам до кабинета на Лъчо. Шефа го няма, но за сметка на това по телефона се обажда лейтенант Виденов, Носталгичния маркуч, и след минута цъфва, а заедно с него в кабинета се настанява и скуката, излъчвана от прекалено високите мъже. Флегматичен, тромав, със забавени движения на бивш спортист, Васко Виденов днес можеше да бъде баскетболна звезда вместо книжен плъх. Бивш юноша на „Левски Спартак“, той игра няколко мача при мъжете, но го освободиха на бърза ръка, потресени от мързела му. Съпругата му, също бивша баскетболистка, е също висока, също тромава и флегматична. На другарските вечери двамата едва започват да опитват ордьовъра, докато ние дояждаме сладоледа. Имат двама близнаци, четвъртокласници, и те баскетболисти, и те високи, и те тромави. Иначе семейството им вдъхва някаква особена сигурност и чувство за уют, затова почти не си вечерят вкъщи, непрекъснато ги канят на гости. Когато Васко започне да се рови из документите обаче, от погледа му не убягва нито един печат, нито една запетайка — той разкри крупна афера в строителството, мисля, че случаят вече е влязъл в учебниците.

Виденов пъшка около половин час, преди да се намести върху стола, докато аз се въртя като пумпал с развалена пружина от нерви.

— Бате, побърка ме бе, мама му стара, цяла София обиколих за нула време?

— Лъчо ще се върне всеки момент!

— Твоят шеф май много те юрка, я му кажи да успокои топката, че ще се тръшнете и двамата, от мене да го запомниш!

— Ще му предам, бъди спокоен.

— Аз съм си спокоен, само ти после да не речеш, че не съм предупредил! Много тежко го даваш, бате!

— Хайде бе, Васко!

Носталгичния маркуч отваря бележника си, за което изразходва времето, достатъчно на японец от средна ръка да се наобядва, облизва се съсредоточено и започва:

— На двайсет и трети март хиляда деветстотин осемдесет и шеста година около полунощ в родилното на Медицинска академия са постъпили двете жени, които те интересуваха — Камелия Петрова Милушева и Бистра Момчилова Тенева. Дежурен в родилната зала същата нощ е бил доктор Вергил Тошев. Разговарях с него, половин ден ми се опъва, докато най-сетне изплю камъчето — оставил е около единайсет през нощта да го смени доктор Слави Пенев. Той самият го е помолил, за да прескочи при една мацка, Веска Димитрова Свиленова, чийто съпруг, Алекси Дончев Свиленов, инженер-химик, е бил в командировка. Самата Веска го потвърди, изключително свястна жена, черпи ме с баница — пръстите си да оближеш! И как се разкайва, да знаеш! Със сълзи! Напълно го разбирам тоя Вергил Тошев, ей такива мъже като него са построили Канада!

— Васко, остави я Канада, че ми пари под краката бе!

— Сухар си беше, сухар остана! Докъде бях стигнал?

— До постъпилите родилки, приети от Слави Пенев.

— Да, слушай сега. Дежурни акушерки в родилната зала са били Зоя Филипова и Радка Григорова. Първата е починала през 1988 година при автомобилна катастрофа, а втората е напуснала Медицинската академия десетина дена след това дежурство, започнала е да работи в санаториума в Горна баня и в края на 1987 година се омъжва за Пламен Тобаков, помниш ли го, дето заради него украсявахме портала?

— Нали аз рисувах лозунга, давай нататък.

— Нататък е доста тъмно — в дневника на родилното е записано само едно бебе — роденото от Бистра Тенева.

— Ами бебето на Камелия?

— Няма такова бебе, бате! Поне по документи! Проверих в съвета, и там не е отбелязано! Я черпи една цигара, че моите ги свърших!

Цигарите си той не може да свърши по простата причина, че изобщо не си купува, но в момента това е последното нещо, което ме занимава.

— Защо тогава на Камелия Слави Пенев е съобщил, че бебето й се родило мъртво?

— Много кофти цигари пафкаш, бате, да не би да пестиш за лада? Аз се оказах въпиещ тъпак, купих си вартбург. Комби! По-добре да си бях подкарал сапуниерата! Съобщил не съобщил — това е положението. На сутринта, изглежда, са преместили Бистра Тенева в друга болница. Камелия е останала още пет дена в родилното отделение.

— При условие че бебето е мъртвородено, къде трябва да се регистрира?

— Кое?

— Бебето бе!

— По правилник — в дневника на родилното. Нали обаче си имаш едно наум, че правилниците са създадени, за да се нарушават?

— А в съвета?

— Не е задължително.

— Кой записва новородените в дневника?

— Дежурната сестра. Тая, Радка каква беше?

— Радка Григорова. А другата, Зоя Филипова?

— Тя — едва ли. Говорих с брат й, началник сервиз в Илиянци — не е била наред с очите. Тя заради зрението си е катастрофирала, блъснала се е челно в самосвал. Само Радка е, бате, да знаеш!

— Васко, ами я си представи, че е станало следното: Камелия оставя бебето за осиновяване, а Бистра го взима, имитирайки раждане? И не е имало никаква смърт?

Носталгичния маркуч важно почесва носа си, по който има място двойка врабчета да свият гнездо, да излюпят малките си и да ги научат да летят.

— Лично аз, след като купих вартбург, мога да си представя всичко. Лошото е, че не те виждам да докажеш осиновяването.

— Защо?

— Защото тая тайна в Народна република България, бате, е свещена! Пред нея банковите сметки в швейцарските банки са по-достъпни от читанка за първолаци! Един съвет от мене — или зарежи тая следа, или тръгни по друг път.

— Какъв например?

— Например разтърси малко дежурната по родилно отделение, може пък от нея да изръсиш нещичко във връзка с преместването на Бистра в друга болница. През нощта на двайсет и трети март дежурна в отделението е била някоя си Емилия Пенева. Защо пребледня бе, човек?

* * *

В момента, в който пускам телефонната слушалка, в кабинета влизат Лъчо и Копринков.

— Младене, тая работа се оказа по-дебела, отколкото си я мислехме — започва Лъчо, докато си сипва кафе от термоса. — Идваме от Милко Илиев. Излиза, че той е прекупувал краденото злато с посредничеството на Стефан от разни маломерни бандитчета, претопявал го е на слитъци, а после отново го е предавал на Стефан. Чрез него е получавал и парите. Тоест Стефан е бил свързан с организация от голям мащаб!

— А Григор Зафиров?

— Не се познават с Милко Илиев, направихме очна ставка. Продължаваме наблюдението върху него, но ключовата фигура е бил Стефан, няма никакво съмнение!

— Слитъците претопено злато най-вероятно са били изнасяни зад граница — добавя Копринков. — След малко ще подпра едно хубавичко Росини, макар че претърсихме основно камиона му и не открихме тайник за укриване на златото. Но кой знае…

— Ти докъде стигна? — засича ме шефът.

Усмихвам се като нарушител пред катаджия.

— Засега — до кривата круша. Виденов установи, че доктор Пенев е приел на 23 март 1986 година в родилното на Медицинска академия Бистра Тенева и Камелия Милушева. Дежурна сестра в родилната зала е била Радка Тобакова, с моминско име Григорова, а дежурна сестра в родилното отделение — Емилия Пенева, първа братовчедка на Слави. В дневника на родилното не е записано мъртвородено бебе, на сутринта Бистра е преместена в друга болница и…

— И какво от това? — нервничи Лъчо. — Голям праз!

Ах, че ми са познати тия му настроения!

— Допускам, че Бистра Тенева е осиновила детето на Камелия Милушева.

— После?!

— Няма после! — отговарям нахакано, какъв е смисълът да съм вежлив, щом тъй и тъй ще ям калая?

— При два трупа ти се занимаваш с разни дневници и бебета! — побеснява. Лъчо. — Тука става дума за пари! За милиони! Ти бебе ли си?! Или лейтенант от МВР?!

Копринков използува намалението и изскача от кабинета като скакалец от кутийка на рибар малко преди да го закачат на кукичката.

— Не съм бебе, другарю майор! Работя така, както ми диктува съвестта! — отговарям глухо. — Съвестта на лейтенант от МВР!

— Не ме интересува твоята съвест! — съвсем отпуска нервите си Лъчо. — Тя, предполагам, е чиста, даже не предполагам, обзалагам се, че е чиста! За съжаление чистата ти съвест няма да спре ръката на убиеца, дори напротив! Окото му няма да мигне да ни сервира още един труп!

— Взех всички мерки, другарю майор! Евентуалната следваща жертва може да е единствено…

Въпреки че целият треперя от кафето, успявам доста сносно да му обясня какво търсеше преди малко телефонната слушалка в ръката ми. Поуспокоен, Лъчо вдига рамене.

— Искрено ти пожелавам да не сгрешиш! Оттук нататък какви ще ги дъвчеш?

— Повикал съм родителите на Бистра Тенева, тази сутрин се върнаха от почивката в Гърция.

— Ще разговаряш тук, няма да ти преча! А с Радка Тобакова кога ще се срещнеш?

— Веднага след Теневи. Разрешете да се обадя на пропуска.

— „Разрешете“! Той си прави каквото му скимне, пък на всичкото отгоре — „разрешете“! Цялата Мара втасала, „разрешете“!

Не, невъзможен е! Пак ще подам рапорт за преместване, ама де да видим кога ще е!

— И не се цупи! Не се цупи, че… Ще ни измамят, когато си видят ушите без огледало! Копелета мръсни! Извинявай де!

— Моля ви, няма нищо, другарю майор. Още от началото на това разследване де когото срещна, ми се извинява!

— Ти може ли да паднеш по гръб?

— Мога, но не бива! — отвръщам гордо и се обаждам на пропуска. Намерих и аз случай да се пиша горд…

Едра, представителна жена с късо подстригана черна коса, загоряла под гръцкото слънце кожа, с не повече от два килограма над нормата — ръстът минус сто, Росица Тенева полага неистови грижи да прилича не на майката, а на по-малка сестра на Бистра. Лъчо й целува ръка, сякаш само преди минута не ми беше крещял като каруцар. Момчил Тенев веднага ми става неприятен със спортния си вид, тъй като времето му за спорт безвъзвратно е отминало — маратонки, дънки, фланелка „Лакост“, модна прическа и вдлъбнато повехнало лице. Зад аристократичните му жестове тутакси познаваш хитреца на дребно — такъв ще ти уреди тухли за вилата, ще ти продаде колата с превъртян километраж, ще те разведе, без да те оберат до голо, но едва ли ще се набърка в нещо по-сериозно. Колкото някое джудже ще пипне топката, ако играе баскетбол с двуметрови гиганти, толкова и Тенев ще се докопа някога до голяма комбинация, до удар, който се прави веднъж на десетина години.

— Предполагам, че Бистра ви е съобщила за нещастието на Стефан? — започвам предпазливо, след като сме приключили с представянето.

— Да, спомена ни — мръщи се Росица Тенева, докато съпругът се задоволява със свиване на устни, при което физиономията му поразително напомня на кокоше — разбирате какво кокоше.

— Познавате ли го?

— Бегло — продължава да се мръщи Росица Тенева, сякаш й предлагаме да пие сироп против кашлица — тя вика, че не кашля, пък ние — пий, та пий!

— Изключително бегло — повдига пръст адвокатът, като че ли съобщава нещо, което, ако не вземем присърце, на часа избухва Третата световна война. Такива мъже печелят любовниците си с многозначително излагане на всеизвестни максими, улични тайни и елементарни дори за прогимназист възгледи върху живота, изключително убедителни са за глупости, докато умният човек често е неясен, объркан.

— Извинете за откровеността, но това леке не беше за нея! — въздиша Тенева. — Ето как свърши! Като си помисля само — дъщерята на Момчил Тенев в ръцете на тоя измекяр! Как да го преживея?

— Преживяхте го де! — успокоява я Лъчо. — В буквалния смисъл на думата го преживяхте.

— Тук пуши ли се? — оправя с трениран жест косата си адвокатът.

— Разбира се — кимам.

С паленето на папастратоса Тенев решава да поеме инициативата:

— Позволете да ви попитам, другарю — гледа призовката, — да, Демирев, позволете да ви попитам, другарю Демирев, вие баща ли сте?

— Още не — окончателно се разсънвам. — Какво отношение има това към…

— Ами следното — щом не сте баща, трудно ще вникнете в същността на изложението ми.

— А вие пробвайте! — намесва се Лъчо. — Всичко става!

Мислено му благодаря. Тоя тип много бързо взе да нанася удари под пояса, от най-забранените.

— Моля ви, другарю…

— Иванов.

— … Иванов, аз не иронизирам! В никакъв случай не бих си позволил да го сторя на такова място, но като баща за мен връзката на Бистра с това момче представляваше истинска трагедия и единственото, което има значение в случая, е, че тя се отърва от една своя голяма грешка! Не ме интересува нито как е живял, нито как е починал въпросният, защото бъдещето на Бистра заедно с него започваше сериозно да ме тревожи, а съгласете се, че за родителите няма нищо по-важно от перспективата пред децата им! Така или иначе, въпросът е приключен.

— Не съвсем — паля цигара и аз. — Неприятното е там, че Стефан е починал от насилствена смърт.

— Искате да кажете…

— Вече го казах. Дъщеря ви е била последният човек, който е виждал Стефан жив, преди той да влезе в банята. Според нейните показания тя е излязла от апартамента около единайсет и нещо и се е прибрала в квартал Априлски с такси, без да влиза в банята. Експертизата доказа, че Стефан е погълнал голямо количество уиски плюс рудотел, заедно те представляват силно приспивателно средство. Да допуснем, че Стефан заспива във ваната. Бистра открехва вратата и открива, че при състоянието му да го довърши, е по силите дори на дете. Натиска му главата във водата, докато го удави, после изтичва навън. Основания да го убие е имала, достатъчно е само да споменем, че в пряката на булеварда я е чакал с колата новият й любовник, Петър Пецев, за да избягат заедно в родното му село.

— Момент — пак вдига кокалестия си пръст Тенев. — Нали дъщеря ми не е сипала рудотел в уискито? Или грешно съм разбрал?

— Не, не сте разбрали погрешно — Бистра няма нищо общо нито с уискито, нито с рудотела.

— Тоест Стефан ги е поел доброволно и би могъл прекрасно да заспи както във ваната, така и в леглото си, нали?

— Да.

— В такъв случай, простете, но не виждам къде е проблемът и по-специално — как си позволявате с толкова лека ръка да обвинявате Бистра? Или забравяте, че сега не са петдесетте години?

— Не съм казал, че обвинявам Бистра! Казах само, че тя би могла да убие Стефан физически.

— Физически, химически, морално… Ох, Демирев, говорим на съвсем различни езици, поради което между нас не се получава диалог. Добре, нека ви обясня човешки: Стефан три пъти е разбивал вратата на нашия апартамент, посинявал е дъщеря ми от бой, тормозил я е по най-перверзен начин, за което ще се намерят десетки свидетели! Натиснала му главата във ваната! Бистра! Че тя по телевизията се страхува да гледа криминалните филми! Къде отивате, Демирев?! Ако бях неин адвокат, а не неин баща, отдавна да сме приключили тоя несъстоятелен разговор! И не само че е несъстоятелен, ами ще употребя и по-силна дума — детински! Моля ви се!

— Прав сте, не е убедително — съгласява се с въздишка Лъчо. Адвокатът тутакси налапва въдицата, забравяйки, че гарван гарвану…

— Може би трябваше да поговорите предварително с колегата си, другарю Иванов, да не се излага пред гражданите, аз, така да се каже, съм в системата, в края на краищата с вас вършим едно и също дело, но друг на мое място… нали усещате за какво намеквам?

— Усещам, усещам, другарю Тенев, и не само усещам, искрено се кая за случилото се, разберете ни правилно!

Росица Тенева наблюдава мъжа си с възторга на запалянко — любимия си голмайстор. Малко остава да му поиска автограф.

— Все едно че не съм идвал тук — кима дълбоко опечален от простотията ми Тенев. Сто на сто е убеден, че надлъгването вече е свършило, докато една породиста лисица би трябвало да е наясно, че то тепърва започва. Правилно го прецених в началото. — дребен хитрец и нищо повече!

— Имате ли още въпроси, другарю Иванов?

— Като че ли това беше всичко, другарю Тенев, простете за безпокойството. А, само една формалност — в коя болница се премести Бистра след раждането в Медицинска академия?

Момчил Тенев тъкмо се беше приготвил да стане от стола с вид на олимпийски шампион, когото са имали наглостта да проверят за допинг. Замръзва на място, събирайки белите си, тлъсти като копринени буби вежди. Жена му вади много дълго от чантичката си кутия марлборо и още по-дълго пали.

— Тогава Бистра не живееше при нас… — мънка Тенева. — Ние не знаехме…

— Не желая да коментирам тоя въпрос! — избухва адвокатът. — Къде, как, защо — тия ваши проклети методи да се ровичкате в интимния живот на хората, дето ги няма в нито една развита държава! Цялото ви министерство се нуждае от коренно преустройство, иначе масово ще настроите гражданите срещу вас, вече отбелязах, че не сме в петдесетте години! Хората не са овци, Иванов!

— И доктор Пенев, и той не е овца, нали? — пита невинно Лъчо.

— Кой е тоя доктор Пенев?

— Лекарят, регистрирал бременността на дъщеря ви. Само не ми казвайте, че не го познавате!

— И какво общо има тук доктор Пенев?

— Няколко са общите неща. Първо — той също умря във ваната си две денонощия след смъртта на Стефан. Второ — и него, изглежда, дъщеря ви е видяла последна жив. Трето — пред Бистра докторът е признал, че Стефан е негов незаконен син. Има и четвърто, и пето, но засега ще минем с първите три. Дори в най-развитата държава криминалистите ще потърсят връзката между двата трупа, като непременно ще си зададат редица въпроси около раждането на Пламенчо Тобаков! Вие ли посъветвахте дъщеря си да инсценира бременност, Тенев?

— Не! Никога! — отговаря без колебание адвокатът. Напрежението деформира чертите му, пред очите ни остарява с десет години.

— А вие, другарко Тенева? — обаждам се.

— Как не ви е срам! Бива ли така? То вашето на нищо не прилича! Ще уча дъщеря си да лъже! Позор!

— Ако обичате, по-спокойно, че се чува на улицата!

— С Бистра рядко сме говорили на тема бременност. Първият й брак беше пълен провал! Не се тревожехме, че нямат дете със Спиро Денчев, даже се благодаряхме на съдбата! Той беше див петел, еша си нямаше! Аборти не е правила, поне не е споделяла с мен. Изобщо тя… Откакто навърши двайсет години, се сметна за самостоятелна и…

— И рядко се прибираше вкъщи? — обобщавам, за да не губим време, отговорът е изписан по надменните физиономии на двамата. Прекалено заети със себе си, завършени егоисти, сметнали, че фирмата „Теневи“ сама ще отгледа и възпита поколението им — ясни са ми тези модни семейства с модните им чеда, които при първия по-сериозен допир с живота стават на пух и прах.

— На Запад децата се отделят на осемнайсет години от семействата си, Демирев — отново идва на себе си адвокатът. — Не виждам нищо лошо всеки сам да си избира пътя в живота.

— Аз също. Но ако имам дъщеря, непременно ще зная къде ражда. И ще я чакам с цветя пред родилното.

— А, в това не се съмнявам — засмива се Тенев, но очите му остават студени, сякаш са от друго лице. — Вие специално ще чакате дъщеря си с бебето, ще сте проучили основно досието на зет си, както и досиетата на гинеколозите до девето коляно! А нищо чудно да отворите досие и на самото бебе!

— Е, Тенев, разочаровахте ме! — откровено въздиша Лъчо.

— Ще се оплача от вас, Иванов!

— Това е ваше право. Както е мое право да бъда изслушан след вашето оплакване. Зависи на кого ще повярват. Длъжен съм да ви предупредя, че на мен много ми вярват! Колкото до начина, чрез който Антоанета Минчева ви е снабдявала с информация относно клиентите ви по бракоразводните дела, ще поговорим друг път.

— Антоанета? Тя пък откъде се появи? — възкликва Росица Тенева.

— Ще се обясните навън — ледено отговаря Лъчо. — Свободни сте!

Проветрявам кабинета, докато шефът си допива кафето.

— Вярваш ли им? — питам през рамо.

— Че не знаят за бебето, не знаят! Нещо са се досещали, в нещо са се съмнявали, нещо не им е било точно, но като щраусите са крили глави в пръстта! Ще ме попиташ как може да се живее така?! Ами откъде да знам! Ей го на, живеят…

— Като си помислиш — Гърция… Аз отпуск през лятото не съм виждал, пък те…

— Защо не ги попита колко консерви са изяли в тая така наречена Гърция? Не им завиждай, хич не им е лесно! Цял живот да лъжеш — шега работа ли е? Колкото до тебе, догодина цяло лято те пускам в отпуск, мъжки!

— Я сипи по-хубаво едно кафе, че взеха да ти се привиждат!

— Бягай при Радка Тобакова! После ще ти сваря цяла кофа кафе, вуйчо!