Валентин Пламенов
Възпитаните трупове пращат писма (23)

Съвсем гола е. Чак не е за вярване, че е толкова гола и толкова моя. Чувствувам се олекнал с най-малко двайсетина килограма, главата ми е празна, дотам празна, че дори вече не ме боли.

— С колко захар искаш кафето?

— С две лъжички.

— Две — две. Кога успя да се опраскаш в секса?

— Ти първа вдигна летвата…

— Простак! Никога не съм правила такива веща!

— Не се и съмнявам!

— Нещастник!

Ляга до мен, слага глава върху гърдите ми. Да върви по дяволите кафето!

— Как върви разследването?

— Кое от всичките?

— За Стийф.

— Днес го погребахме.

— Бог да го прости! Хвърли ли пръст над ковчега?

— Чак дотам не стигнах. Трябваше да ме подсетиш. А най-баровско беше да дойдеш и сама да хвърлиш пръстта, не го знам какъв е бил като любовник, но все пак си има някои маниери…

— Има ли значение с кого съм била, щом като тебе те е нямало?

— Има.

— Мога ли да науча какво е?

— Да речем, най-простото — ако не се беше удавил във ваната, в момента би могъл да бъде на мое място, Боряна.

— Едва ли. Като бройка ме е записал, а оттам нататък не го интересувах, не съм Бистра.

— Не ме убеждавай, че допускаш за миг Бистра да те превъзхожда в нещо, не си такъв човек!

— За мъже като Стийф тя е върхът!

— А за мъже като мен?

— Ти не си бунак!

— Благодаря. И как стана така, че ти ме смени с тоя бунак?

— Престани да ревнуваш, Младене, престани да ми бърникаш в душата!

— Не те ревнувам! Мразя го! Нищо, че е вече покойник, и без това не съм го виждал жив! Но той е от същата порода насилници, крадци, изнудвачи, грубияни, мошеници… Бях деветгодишен, майка ми купи шейна, заведе ме да се попързалям при езерото на Орлов мост. Стъмни се, падна мъгла, въздухът изглеждаше ръждив. След като отминахме стадион „Васил Левски“, трима мъжаги ни преградиха пътя, започнаха да дърпат чантичката на мама… Тя не я пускаше, падна с нея върху леда, едва успя да изохка: „Моля ви, другари, не бийте детето!“ Другари ги нарече, представяш ли си?

— Цялото им поколение е такова — сбъркано, инфантилно, смачкано! Всички са им другари! Аман от техния морал! Недей да ги жалиш, недей да си спомняш, излишно е!

— Не знам, не съм сигурен, а чантичката й все пак помня! В нея мама беше скътала лев и шейсет стотинки, ментови бонбони, носна кърпа и дъвка „Бисер“. После ходех тайно на една поляна в подножието на Витоша, вдигах камъни, бягах, прескачах трапове, през ваканциите на село непрекъснато киснех в реката, за да се каля и да отмъстя на мъчителите. Тъй и не ги срещнах по-късно, тия типове с пъпчиви лица и гадна миризма, кой знае в коя канцелария броят месеците, оставащи до пенсия. Но станах ченге не заради тях, а защото родителите ми бяха прекалено честни или, както казваш — инфантилни, за да се оправят в живота или поне в онова, което им се сервираше като живот. Не ми оставиха нито апартамент, нито кола, нито вила, всичко, което виждаш по мене, съм си го купил сам, вярно, изглежда малко, но такова е разпределението на благата в обществото, чийто страж ме наричат по събранията.

— Дойде ли ти най-сетне акълът в главата?

— Акълът ми винаги е бил на мястото си, само дето стана на буци, откакто ти си отиде, но би трябвало да съм ти благодарен, че ме заряза, иначе какво — щяхме да се оженим и да се задръстя с комплекси, че живеем по-лошо от другите, както непрекъснато щеше да ми натякваш, и с пълно право!

Боряна се е отдръпнала от мен, отгатвам злия й поглед, но някаква пружина се е развила в гърдите ми и за нищо на света не мога да се спра. Чак сега усещам, че освен всичко друго в нейно лице имам близък приятел. По-точно — имал съм.

— Ще ти призная още нещо. Напоследък ми се повръща от всички, който минават през кабинета ми, лъжат ме в очите, кихат, кашлят, хилят се истерично, но познават идеално закона и непрекъснато ми го пъхат в носа, тоя закон! Не знам кога ще ми избие сачмата и ще ги почна! Един-двама ще маскирам, но така ще ги маскирам, че да държи топло на останалите, и ще си подам оставката.

— Защо ми разказваш всичко това?

— Защото животът си минава и никой не ме пита дали искам да е точно така, или не искам, както виждаш, мисълта, че Стийф те е притежавал, ме подлудява, но за най-голямо мое съжаление съм от неговия отбор, аз, който живея в една скапана гарсониера в Люлин, където преди около два часа и нещо ми гостува Бистра! Не бързай сега пък ти да ме ревнуваш, отидохме в гарсониерата, защото другаде нямаше къде да отидем, ако искаш, вярвай, ако искаш — недей, мисълта ми е, че в жилището ми трябваше да влезе Бистра, за да усетя докъде съм го закъсал! Аз не мога да разкривам престъпленията на богаташите, беднякът никога не е обективен! Боя се, че в скоро време няма да мога да отличавам дори доброто от злото!

— Щом Бистра ти е била на гости, ще си объркаш не само представите, ами ще тръгнеш като идиот по градинките, дебнейки как младите майки си кърмят бебетата!

— Но нали и ти самата ме нарече бедняк? Само не ми казвай, че е било в друг смисъл! А с Бистра не е това, което си мислиш, но какво е — не мога да ти разкажа нямам право, а и едва ли ще е полезно за самата тебе. Все пак се учудвам защо я презираш толкова, след като тя говори само ласкави неща по твой адрес?

— Кой, Бисето ли? Изкара ли, че има слабост към мене от ранно детство? Дано ти е пробутала само тази лъжа, въпреки че се съмнявам, тя е царица да те оплете като паяк в мрежата си и постепенно да ти изпие кръвчицата. Не ме интересува какво сте си говорили, нито какво сте правили, защото ми е ясно. Тя няма да пропусне да спи с гаджето на колежка, обаче те предупреждавам — повече за тая личност в мое присъствие да не съм чула!

— Щом си такъв гадател, как не разбираш, че ако беше станало нещо между мен и Бистра, нямаше изобщо да ти спомена за нея?

— Ти ли? Нали трябва да се изфукаш?

— Пред тебе?

— Пред мен, разбира се, няма пред Лъчо да се фукаш, я! Как е той?

— Прилично.

— Поздрави го от мен.

— Благодаря, непременно.

— Дано той ти избие Бистра от непоръбената чутура!

— Стига с тая Бистра де! Защо си толкова сигурна, че съм спал с нея?

— Защото си знам стоката! В допир с Бисето всяка мръсотия ще ти изглежда като доклад на квартален активист! Моля ти се — спал, не спал, не е моментът да се препираме!

— Я направи още кафе! Променила си се! Преди за много по-малко ми плясваше шамар и изчезваше на майната си! Въпреки че си била права. Не беше престижно да се омъжиш за мен. Ако ме бяха пречукали в някоя схватка, както обичате да се изразявате вие, журналистите, никога нямаше да наследиш двустаен апартамент, пък бил той и в Дружба. Значи всичко е било точно така, както е трябвало да бъде! Само дето още не са ме пречукали, съжалявам!

— Не съм се променила, но ти просто нищо не разбираш! Този апартамент дължа не на съпруга си, а на минаването през леглото на един от ония, които ги раздават. Опитах с уиски, копринена вратовръзка, френски парфюми, но не се получи. Той си въобразяваше, че е неотразим, сигурно и досега си въобразява, въпреки че вече не раздава апартаменти, а работи в чужбина. По-простичко е, отколкото ти се струва.

— Специално това никога не ми се е струвало сложно! Вие ги научихте да ви вкарват в леглата си!

— А може би вие ги спряхте? Всеки един от нас по малко е виновен за тия деребеи, чуваш ли, всеки един! Да ти кажа ли колко заключени апартаменти в момента има в София и колко семейства отглеждат децата си в мазета, като се молят да ги отърват само с рахит?!

— Напиши го де!

— Писала съм го! Но ако нямаш нищо против, освен да го напишеш, трябва някой и да ти го пусне!

— Значи не го пуснаха? Защо?

— Ами нали главните редактори също са хора, техните синове и дъщери също се нуждаят от апартаменти!

— Тогава от какъв зор ме чупи заради тях?

— А, не, моето момче, ти ме пробваш! Хубаво, щом си решил да стъпчеш докрай пътеките между нас, да опорочиш и малкото хубаво, което ни остана, бъди любезен да чуеш и моята гледна точка: на двайсет години жената е такава, каквато я възпита мъжът до нея! А мъжът до мене, тоест твоя светлост, се опитваше да ми втълпи, че палтото тип „народна стока“ топли по-добре от палтото от мурмел, без, забележи, да съм те карала да ми купуваш палто от мурмел! Че да се возиш в трамвай е по-удобно, отколкото да се возиш в мерцедес! Че нашенските боклуци с нищо не отстъпват на колекцията на „Кристиан Диор“! Повтаряше ми до обезумяване лъжите, които пропагандата и без това целеше да набие в главите на цялото ни поколение, само че тая пропаганда коренно се промени, а ти си остана същият! Ти си тотално неприложим, Младене, боя се, че си и безнадеждно изхабен, единственото, което ще те изцери, е да се влюбиш, но така да се влюбиш, че очите ти да изхвръкнат от орбитите! Бисето е подходяща за тая цел, как не се сетих? Млъкни малко, знам какво ще ми възразиш! Да, да, влюби се, иначе никога няма да се разделиш с призраците — детството на село, честните ти родители и тем подобните кошмари, които не ти дават да погледнеш на света с открито сърце! Защото моите родители не са по-малко честни от твоите, и въпреки че не съм живяла на село, аз също не гледах като прехласната патка синчетата в мерцедесите, но ти, драги, просто не си ме обичал, останалото са лъжи, а аз достатъчно си изпатих от тях, за да продължавам да се лъжа, а и на теб няма да позволя да ме лъжеш! Обвиняваш ме, че ходех в Клуба на журналистите, че седях на масите на главните редактори? Аз не вършех това, защото във всеки пияница виждах древногръцки философ, а защото исках да стана личност в професията си! Да чуя поне една добра дума, без да ми гледат задника! По-късно усетих, че нямам талант! Но това беше много по-късно! А дотогава се мъчех, пишех, бришех, търсех до обезумяване свежи идеи и неповторими мисли и се преструвах, че не виждам как някое келешче ме удря в земята, без да знае правописа и без да е изчело всичките тухли, които аз съм изчела. Защото писането е най-неблагодарният занаят, с труд и постоянство нищо не се постига, както и със знания! Без талант в журналистиката си по-излишен от компютър в бардак и всяко Бисе може да се нарече твоя колежка! В началото си давах кураж, че е случайно, че ми липсва опит, че не съм намерила своята тема, докато накрая разбрах — страшно, жестоко, окончателно, свински, — не, никога няма да мога да пиша, както аз искам, с колкото и главни редактори да вечерям! Но до този извод бях длъжна да стигна сама, него никой не може да ти го натрапи и ако ти тогава ме беше изтърпял, сега щеше да имаш съпруга и синче, което щеше да гостува от време на време на дядо си и баба си, докато ние правим любов, вместо да си късаме нервите! Друго?

— Само още един въпрос, ако разрешиш — пак ли щеше да спиш с оня красавец, дето давал жилища, а сега е в чужбина?

— Пак! Щях да се прежаля, ако се налагаше! Когато научеше къде работиш, сигурно щеше да се задоволи само с уискито, понякога и те имат мярка! Но ти не пожела да ме изтърпиш тогава, не желаеш да ме изтърпиш и сега, идваш ми тук, след като си прекарал незабравими мигове с Бисето, и отново започваш да ми пилиш на главата, още ли искаш кафе, да те вземат мътните!?

— Не се сърди — притискам я до сърцето си.

— Мога ли да заплача?

— Не. Забранявам ти да плачеш.

— Аз мъничко… Може ли?

— Мъничко може.

Сигурно изглеждаме страшно смешни и тъпи двамата в смешния и тъп комплекс Дружба. Кой ни наказа вечно да се лутаме в тоя побъркан свят? Защо е толкова сложно — аз да съм щастлив, а тя да плаче?

Пък може би плаче, защото и тя е щастлива?

Знаеш ли ги жените кога са щастливи? И кога плачат?

Ами като спят с ченгета, така ще е, никой не им е крив! Ще плачат и ушите им ще плющят! Откога не съм виждал щастливи хора…

* * *

Станала е преди мен, поднася ми закуската в леглото — две рохки яйца, масло, майонеза, чер пипер, препечени филии, заедно с огромна чаша кафе. Не е забравила вкусовете ми, които междувременно закърняха до немай-къде. От години не съм закусвал.

— Престани да пушиш, хапни малко!

— Не мога да се разсъня, без да запаля.

— Хубава работа! Синът ми има повече разум от тебе.

— Мъжете колкото повече остаряват, толкова повече оглупяват! — казвам авторитетно и паля нова цигара.

— Ако ме питаш мене, цял живот си оставате деца, но защо ли светът е ваш?

— На някои от нас — да. Въпреки че и за тях се съмнявам. Искаш ли да ти разкажа нещо?

— Първо хапни!

— Не, сега! В едно съвсем прилично градче една съвсем прилична съпруга беше отровила мъжа си, след което го беше нарязала на парчета, а парчетата беше сварила в тенджерата, преди да ги хвърли на кучетата. Костите беше изгорила в печката.

— Ужас! Престани!

— Момент! Като капак на всичко беше съчинила такъв сърцераздирателен некролог, че край него можеше да минеш само облян в сълзи! Ако не бяхме взели проба от пепелта в печката, жената като нищо до ден-днешен щеше да носи траура си, който между другото доста й отиваше, а в градчето щяха да я съжаляват и да й отстъпват ред на опашката за телешко. Ще ми възразиш, че не всяка жена, която отравя мъжа си, после го вари в тенджера, но виновен ли съм, че тъкмо тази го беше сварила, а аз разследвах случая? Всъщност това ти го разправям не заради тенджерата, а заради некролога. Отгоре на всичко ти тъкмо ме беше чупила, тъй че мнението ми относно жените достигна най-ниската си точка.

— Нали аз не те сварих, стига си плакал!

— Вярно, ти ме изпържи!

— Престани да плещиш, яж!

— Говори ми се! — прегръщам я и половин час правим всичко друго, освен да говорим. А колко ласкави са пръстите й после! Понечвам да кажа нещо, но тя ме задържа с целувка. Помня я тая целувка, по дяволите, помня я!

— Не можеш ли поне за пет минути да се освободиш от виденията си?

— Не мога. Особено когато не ми върви!

— Защото сега не ти върви?

— Никак.

— Стийф?

— Стийф, не Стийф… Нещо не съм наред с главата…

— Кажи с две думи, дано ти помогна.

— Няма да ми помогнеш.

— Пушиш четвърта цигара!

— Значи съм ги намалил!

— Щом ти се пуши — пуши! — целува ме отново. — Оня ден бащата на една колежка умря от рак на белия дроб. През живота си не е помирисвал цигара.

— Според статистиката шансовете да спечелиш шестица от тотото и шансовете да те удари гръмотевица са горе-долу равни. Целият въпрос е към коя от двете вероятности клониш.

— В твоите представи, разбира се, ти сто на сто клониш към гръмотевицата.

— Абсолютно!

— Преди не беше такъв песимист.

— С годините поумнявам. Как изглеждаше Бистра като бременна?

— Забрави ли, че ти забраних да ми говориш за нея?! Не съм я виждала с корем, по това време и аз…

— Беше бременна?

— Да. Доволен ли си?

— От какво да съм доволен? Колко медицински персонал присъства на раждането?

— Зависи. По принцип дежурният гинеколог и две акушерки.

— Къде записват бебетата?

— Първо в дневника на родилното.

— А после?

— После от родилното изпращат сведението в съвета.

— Ами ако бебето умре?

— Стига бе! Съвсем си откачил! Извинявай, Младене, но… Моето момченце се роди живо и здраво и аз не знам…

— И по-хубаво, че не знаеш! Виждаш ли, аз съм от друг свят, пълен е насилие и жестокост, не мога да се понасям!

— Как да ти помогна?

— Ела ми довечера на гости, ще ти сготвя спагети по милански!

Боряна ме поглежда особено, както гледат жените, влюбени в един мъж, а родили от друг.

— Нашите заминават на почивка, ще взема детето.

— Ясно.

— Не бързай да ти става ясно, чуваш ли!

— Чувам…

Обличам се мълчаливо. Кому съм нужен аз, тъпакът му с тъпак!?

— Младене… Ще му е необходимо съвсем малко време, за да свикне с тебе…

— Защо трябва да свиква с мене? — примирам от надежда.

— Защото аз повече не мога без тебе! И нищо не мога да направя срещу това! Само имай късмет пак да ми свиеш някой номер, луд ще те направя!

— Не се изхвърляй. Засега няма с какво да се гордеем…

— Търпение! Ще започнем всичко отначало!

— Леле, вече взе да ме действаш! Начало, край…

— Тоя път… Младене… благодаря ти!

— Недей да ми благодариш, не съм продавачка в Кореком.

— Излъгах те, че спах заради тоя апартамент!

— А заради какво си спала? — спира сърцето ми.

— Изобщо не съм спала бе, глупчо! Получих го по канален ред, имаше някаква акция за даване на жилища на млади семейства. И аз не знам защо те излъгах!

— Чао! — е най-умното, което се сещам да кажа.

Поглъщам сълзите й с устни и се затичвам по стълбището — едно възхитено ченге в седем и десет сутринта, и то не къде да е, а в Дружба — гледка величествена и жалка, а най-вече — комична.