Валентин Пламенов
Възпитаните трупове пращат писма (22)

Вечерта е топла като следобеден чай на професор по математика, влюбен в аспирантката си от село Мало Конаре, която му върти номер след номер. Лодките са подредени до брега на езерото, луминесцентното осветление хвърля призрачната си светлина върху тях. Наблизо минава магистралата за летището. Ревът на колите ми напомня, че има дрехи, които никога няма да нося, страни, които никога няма да посетя, жени, които никога няма да любя. Ако светът не принадлежи изцяло на богатите, то в никакъв случай не принадлежи и на ченгетата. Откога не съм пътувал със самолет? Вече забравих. И то — по вътрешните линии, остави другото…

Антоанета Минчева излиза от блока, придружена от кокер-шпаньола си. Рижото изчадие се щура като улаво по мръсотиите, а господарката му се радва, тъй както специално на мене никоя жена не ми се е радвала досега, камо ли оттук нататък. Тръгвам след тях като лигав призрак със слаб ангел. Козметичката е облечена в бял джинс, зелена тениска и сандали с висок ток. Върти ханш по-старателно от секретарка пред нов директор. В тоя състав стигаме до високия бряг на езерото. Антоанета откача кокер-шпаньола от каишката и кретенът потъва в тъмнината.

— Добър вечер — обаждам се внимателно, за да не я уплаша, макар че на нейната възраст жените се плашат повече, ако никой не ги закача.

— Демирев?

— Същият.

— На разходка ли?

— Да, но си забравих кучето.

— Вие имате куче? Вие?! Дог?

— Не е дог. Нито немска овчарка. Всъщност нямам куче.

— Така си и мислех. Човек като вас…

— … в такава вечер може да се срещне само с жена като вас… И то — по работа, за съжаление…

— Не свършихме ли?

— Боя се, че тепърва започваме.

— Сериозно?

— Абсолютно.

Антоанета пали дънхил. Цигарите и запалката държи в ръка, джинсът й е толкова тесен, че в него не могат да влязат дори стотинки за телефон.

— Да се качим у нас?

— Не ми пречи да разговаряме и тук. А на вас?

— Но за какво да разговаряме, Демирев?

— Например за таксито, номер 45–67, което сте поръчали в събота вечер около осем и половина. Пристигнало е в десет часа и двайсет минути. Закарало ви е до „Патриарха“. Изчакали сте Бистра да излезе от Стефанови и сте я закарали до квартал Априлски, след което сте се върнали веднага в Дружба, за да посрещнете Письо. Шофьорът на таксито написа показанията си, но ако желаете, мога да ви уредя очна ставка.

Козметичката хвърля цигарата и оправя нещо в косата си.

— Е?

— Аз свърших.

— Ами тогава — лека нощ. Роки, мирен!

— На кого ще оставите Роки, ако ви поканя да дойдете с мен в управлението? Чувал съм, че кокер-шпаньолите обезумявали, ако пропуснат сутрешната разходка.

— Взехте ли разрешение от прокурора да ме задържите?

— Как мислите?

— Имаше един такъв виц — заекът попитал ловеца дали притежава разрешително за носене на оръжие и ловен билет, проверил му документите и рекъл — стреляй, гад!

— Защо отидохте на „Патриарха“?

— Защото към осем часа същата вечер Бистра ми се обади по телефона, за да ми съобщи намерението на Письо да избяга с нея.

— Угризения на съвестта?

— А, това вече не ме интересува. Помоли ме да й помогна, което и направих. Останалото ви е известно.

— Не бих казал.

— Роки, не във водата! Сериозно ли говорите?

— Напълно! Били сте дългогодишна любовница на баща й!

— Не се срамувам от връзката си с Момчил Тенев! Той се будеше красиво!

— В мазето на Илиев колегите намериха цяла работилница за претопяване на злато. Крадено. По вили, по музеи, по апартаменти. Но кюлчетата не са ги намерили. Сигурно са вече зад граница…

— Роки! Ще те напляскам! Продължавайте, интересно ми е!

Пали нова цигара. Пръстите й не трепват, докато всмуква дима. Платинената й коса реже тъмнината като ножица — програмата на телевизията за следващата седмица.

— Илиев отдавна се е занимавал с прекупуване на крадено. Научили сте го от връзката си със Стефан Драганов, който е близък приятел на Григор Зафиров, специализирал се по кражби на злато. Съобщавате на Момчил Тенев за сделките на магазинера и съставяте изключително прецизен план, за да го сплашите така, че да работи за вас. Организирате бутафорен обир на вилата му и го впримчвате в мрежите си. Само че Илиев също не е вчерашен, оставя си една вратичка с измисленото изнасилване над дъщеря му, която по това време е била в Унгария.

— Досега бяхте само глупав, Демирев, не ставайте и смешен! Искате да изкарате, че аз и Момчил Тенев сме принудили зарзаватчията да претопява краденото злато? Нали все пак трябва и да го докажете, не сте ли съгласен? Разбирам ви, че желаете да приключите по-скоро случая, но не мога да ви помогна! Изчакайте Момчил, не бързайте, че съвсем ще се компрометирате, а заедно с вас си и милицията като институция! Вадите си капитални изводи от показанията на един прост човек! Повярвайте ми — никаква връзка нямам с него!

— А Момчил Тенев?

— Виж, за това ще трябва да се консултирате със самия Момчил Тенев, и право да ви кажа — не ви завиждам, с него трудно ще се оправите, ако се държите така инфантилно, както се държахте с мен. Мислите си, че след като съм самотна жена, ще ви се сервирам алангле, и то без да съм извършила ей толкова нарушение на законите? — показва ми големия си нокът с изящен маникюр. — Не сте познали, драги мой, на тотално погрешен път сте! Отношенията между Милко Илиев и Момчил Тенев не ме касаят, колкото до моите с адвоката — вече ви ги разкрих като почтена жена!

— Има ли друго, съкровище? — обръща се към кокер-шпаньола, но знам, че става дума за мен.

— Твърдите, че Милко Илиев е натопил бащата на Бистра нарочно, за да спаси кожата си?

— А, не, тия да ги нямаме! Нищо такова не съм твърдяла, още повече че не сме в управлението, а край тоя гьол, където последният гражданин на републиката е свободен да дрънка каквото му дойде на ума, без някой да прави изводи от приказките му! Какво решихме, ще ме задържате ли, че иначе се прибирам? Поканата ми остава в сила, ще ви черпя един коняк, време ви е да дойдете на себе си! Прието?

Блъфирах и не успях. Блъфът в нашия занаят е нещо обичайно, но често пъти несигурно. Особено когато насреща си нямаш аматьори. За днес направих всичко, което беше по силите ми. В края на краищата, ако някой е решил да убива някого тъкмо сега, нека последният да има любезността да се пази сам, не мога вечно да им вися на главите. А един коняк действително ще е добре дошъл в моето състояние.

— Щом настоявате, с удоволствие!