Валентин Пламенов
Възпитаните трупове пращат писма (21)

При среща с гробищата нещо в гърдите ми се къса, тялото ми се налива с олово, краката ми пропадат до коленете в земята. Тлъстият гробищен въздух залепва по гърлото ми като мед по филия, няколко дена дишам като колоездач по нанагорнище, без да му се привижда жълта фланелка.

Стефан вече се е настанил в последната си квартира, когато пресрещам опечалените на връщане по алеята.

Най-напред вървят Бистра и подпухналата от плач Антоанета. Зад тях Петър Пецев и Емилия Пенева крепят стария Драганов. Накрая куцукат три побелели лелки, облечени от глава до пети в траур. Нищо чудно да са от друго погребение. Хората единствено в скръбта си си приличат донякъде.

— Пак ли вие, Демирев?

Без да забележа, Бистра Тенева е минала зад мен.

Обръщам се като болен от хемороиди. Облечена е в права синя рокля с бяла якичка, сякаш току-що слиза от подиума на ревю за ученическа униформа, докато аз съм вир-вода от пот. Ако ни погледнат отстрани, сто на сто ще си кажат, че не нейното, а моето гадже току-що е било погребано. Никой обаче не ни гледа, гробищата не са свърталище на клюкари за разлика от някои болнични градинки.

— Закъснях.

— Не се притеснявайте. Нищо не сте изпуснали. Изпратихме Стийф на бърза ръка, колко му е, щом стигнеш дотук? Ще ме заведете ли някъде?

— Съгласен съм, но… — поглеждам към обредната зала. — Няма ли да се получи неудобно?

— Да остана на хапване и пийване за „бог да прости“? Мерси, достатъчно ядох и пих със Стийф! Колкото до приличието — е, ще минем и без приличие, не си спомням да сме били особено прилични с покойния. Пък и ми писна да гледам мутрата на стария Драганов, бива ли да се ушие като мотика тъкмо на погребението на сина си, кажете!?

— Много ли е пиян?

— От сутринта е на автопилот, едва го докарахме! Тръгваме ли?

Хваща ме под ръка. Прави го толкова естествено, че се питам дали не приличаме на влюбена двойка. Изглеждам по-скоро като братовчед от провинцията, но можем да минем и за влюбена двойка, в гробищата социалните нюанси са приглушени в значителна степен.

— Къде ще ме заведете?

— Някъде в центъра.

— Най-добре в Японския. Но първо ще минем през къщи да си взема банския, умирам за една сауна. И за вас ще измисля нещо, я да ви видя? Плувките на брат ми ще ви станат, хайде на бас! Хубаво момче сте, но не умеете да се обличате! Тъкмо ще се освежите, не ми изглеждате съвсем кукуряк. Окей?

— Бистра, трябва да поговорим сериозно!

— Че какво ще ни попречи сауната?

— По-добре без сауна!

— Отпуснете се за малко бе, Демирев, бива ли да се държите като стогодишен дъртак! Вие сигурно и телевизия гледате?

— Защо, вие не гледате ли?

— Никога! Предпочитам да оглупея по естествен път.

— А „В стил“?

— Какво „В стил“?

— И „В стил“ ли не четете?

— Че защо да го чета? Вашата Боряна така ми редактира материалите, че после трудно ги познавам. Глупаво е да се държи като интелектуална прима в едно списание, където домакините си избиват сексуалните комплекси. Иначе е свястно момиче, не се срамувайте от връзката си с нея! Я не му мислете толкова, оженете се, родете си още едно хлапе и готово.

— Едва ли е толкова готово, но това е друга тема.

— Не е друга тема, но вие безнадеждно сте се вживели в мисията си да оправите света! Окончателно ли отказвате да отидем на сауна?

— Да.

Свива сладката си муцунка и ме поглежда изпод вежди:

— Смотан сте като войниче в операта!

— Бистра! Срещу вас съществуват такива улики, че всеки на мое място би ви арестувал!

Изглежда, думите ми изобщо не я впечатляват. Или се владее до съвършенство.

— Че защо не ме арестувате?

— Защото ви вярвам.

— Я не ме будалкайте! Никой мъж не може да се похвали, че ми е вярвал! Пардон, забравих, че вие не сте мъж, а милиционер! Арестувайте ме, тъкмо ще се виждаме по-често, нали? Отговаряйте, щом ви питам!

— Не е важно какво ще ви отговоря аз, а какво ще ми отговорите вие!

— Но аз всичко ви казах! Или има още?

— За съжаление.

— Цялата съм в слух! Цялата, чувате ли! — мушва лице в моето. Омаян от миризмите, едва успявам да се съсредоточа:

— Доктор Слави Пенев.

Бистра се отдръпва, сякаш не вярва на ушите си.

— До него ли опряхте? Кофти хора сте! Доктор Пенев е най-благородният мъж, когото познавам!

— Допускам, че е бил най-благородният мъж.

— Искате да кажете…

— Вече го казах… Снощи се самоуби.

— Как?

— Морфин. Не се е мъчил…

— А! Сега я наредихмеее…

Прилича на объркано дете. Дали не си е останала едно голямо дете? Красивите жени не стареят като останалите простосмъртни…

— Това е колата ми. Къде да отидем?

— Където искате. Само не говорете, моля ви! Поне за малко!

Паркирам пред хотел „Родина“. В кафенето няма места. Сядаме във фоайето. От количката за сандвичи и цигари купувам две кафета. Пак от термос, само че по-малък от Лъчовия. Докато изпълнявам ролята на домакин, трима бабанковци са се опитали да се присламчат до журналистката. Разгонвам ги с един поглед — не че габаритите ми са особено внушителни, а защото намеренията им са повече от прозрачни. Няма по-страхливи мъже от хотелските навлеци. Бистра продължава да мълчи, вглъбена в себе си. Изпивам си кафето, изпушвам две цигари и чак тогава й напомням за присъствието си:

— Съжалявам, Бистра…

— Не съжалявайте, ама ме отведете оттук! Не мога да понасям навалицата!

— Навсякъде е претъпкано.

— А у вас? Нали не сте женен? Или все пак някоя мадама ви полива цветята?

— Не, но… Живея чак в Люлин.

— Измислете нещо друго, това не е убедително.

— Имам само нес кафе. От българското.

— Да ви вземат мътните с вашето българско кафе! Боже мой, няма ли поне един нормален мъж в тая София?

— Добре, ще се опитам да се държа като нормален мъж! Ставаме!

След четиридесет минути гарсониерата ми е пълна с миризмата на Бистра, а Люлин вече не ми изглежда безбожно тъжен. Правя две кафета по моя рецепта, сервирам ги и паля задължителната цигара. Бистра вече изглежда значително по-добре. Красавиците поначало за нула време се окопитват.

— Значи вие живеете тук?

— Признавам си без бой!

— Представях си, че властта ви глези повече?

— Аз не съм властта.

— Е, не чак властта, но нещо като нейна свръзка. Както аз, доколкото разбирам от духова музика, съм във вашите очи свръзката между двата трупа?

— Първо си изпийте кафето.

— О, какъв царски жест! Покорно благодаря. Успяхте ли да разпитате оная парцалеса, Вера?

— Да.

— Разказа ли ви как Слави я гонеше от къщата си?

— Не съм стигал до такива интимни сцени.

— А би трябвало! Тъй и тъй се врете в спалните на хората, поне го правете докрай!

Моментното и объркване от смъртта на доктора, съчетано с искрена мъка, се трансформира в агресивност.

— Бистра, кой ви шантажираше? Не бързайте да ми отговаряте, че няма такива баници, че болното ми въображение на ченге ражда идиотщини — песента ми е позната. Най-после разберете — страхувам се за живота ви!

— Че на кого е потрябвал моят скапан живот?

— А на кого беше потрябвал животът на Стефан?

— На мене например! Бях готова да легна с дявола, ако ми обещаеше, че ще ме отърве от него!

— В ролята на дявола за малко се е превъплътил Письо?

— Страшен сте, Демирев! Как ви е малкото име?

— Младен.

— Мога ли да ви наричам Младен?

— Ако предпочитате.

— Предпочитам. Ще стигне ли любезността ви дотам, че да си говорим на „ти“?

— Допускам.

— Гранд мерси! Я кажи какво още си научил, че да не гадая? Сигурно много те лъжат, нали, миличък? — погалва разрошената ми коса.

— Не ме лъжат чак толкова, че да си вържа черно, но и това се случва. А ти си махни ръката, защото ще се разкисна — от малък не са ме галили по главата.

— Не ти ли е приятно?

— По-приятно ще ми стане, ако кажеш кой те шантажираше. Не забравяй, че съм ченге!

— Толкова си ченге, колкото аз — журналистка! Едно породисто ченге би трябвало да е наясно, че за да шантажираш някого, трябва с нещо да го държиш за гушата. Докато моята гуша поне засега е последното място по тялото ми, за което желаят да ме уловят!

— Но си взела пари от бившите си мъже? Пет хиляди лева — три от Спиро и две от Еньо. Какво ги направи, да не би да си купи палто от лисица?

— Това е идея! Обличам го на голо и те каня на чай! Искаш ли?

— Непременно! Само да нямах предчувствието, че ще свършиш в някоя вана преди шоуто!

— Слави се нуждаеше спешно от пари! — изведнъж става сериозна Бистра.

— И ти тръгна да му ги търсиш? Ей така, заради идеята? Не ми приличаш на служителка от Червен кръст! Бистра, какво му дължеше?

— Живота на Пламенчо! Малко ли ти се вижда?

А кафето ти наистина е отвратително. Говоря и върша глупости, понеже не ми се живее, Младене! Откакто се почувствувах жена, непрекъснато ме преследват — артисти, футболисти, бармани, културисти, летци, дипломати, министри, джудисти, прависти, писатели, професори, академици, режисьори, плейбои, диванета, коцета, мераклии от всякакви мащаби и рангове, свалят ми звездите, вдигат стойки, чепят ми се! И за какво?

Да ме вкарат в леглото, обаче ако може — между дванайсет и един, през обедната почивка, да не ги усетят жените им! Пъшкат отгоре ми и си гледат часовниците! Свалячи! Стийф обеща да ме пази, обеща да се грижи за мен, но той не можеше даже за себе си да се грижи! Живееше в някакъв измислен, негов си свят, без слънце, без море, без въздух и без надежда! Луда ме правеше! Накрая стигна дотам, че стана любовник на Радка Тобакова! Аз пък му го върнах с Письо! Да не мислиш, че и предишните бяха стока? Същите помияри! Все си мечтая да ми се случи нещо истинско и всеки път сякаш някой ме натиска с чатал по врата, като че ли съм пепелянка! Или проститутка, решила да промени съдбата си! Капнала съм, Младене! Поне Пламенчо да ми бяха оставили, но кой можеше да се опре на Тобаков по онова време? Ама хак му е на тоя Сифон, Радка ще му види сметката! Това подвижно мехче с уиски ще му отмъсти за толкова народ, дето е смачкал!

— Къде се запозна с нея?

— По терените, къде! Няма в Народната библиотека да се запознаем, я!

— Какво представлява Григор Зафиров?

— Красиво момче и абсолютен садист! Леле, как я млатеше! Бавно, съвсем бавно! Един удар — разбие й носа. Тя не мърда, да не стане по-лошо. Увие й косата и я свали на пода. Тя отново не мърда. Гришата запали цигара, огледа компанията — няма ли да се намери свестен мъж, че да я защити? Но храбреците изучаваха шарките по килима. Гришата гаси цигарата дълго, за да не се оправдае някой после, че не е имал време да се намеси, засили се и шутира в тялото й! Без да се цели! Но на другия ден ги виждам отново заедно, смеят се, целуват се, изобщо пълна идилия. До вечерта, до поредния търкал.

— Доктор Пенев не успя ли да я откъсне от Григор Зафиров?

— Кой ще те откъсне от някого, щом сама се набутваш в гювеча? Толкова я търпя, слуша, ама то се помага на човек, не на говедо!

— Много ли я обичаше?

— Кой, Слави ли? Обожаваше я! Никога не престана да се интересува от тая мърла! Младене! Ще ти кажа защо се самоуби, но ми се закълни, че ще си остане между нас!

— Не, за такова нещо не мога да ти се закълна!

— Поне си откровен…

— Нямам друг изход, освен да съм откровен.

— Страшно гадно е!

— Да те убеждавам, че съм свикнал, едва ли е най-умното, което мога да направя.

— Там е работата, че не знам дали ще е от полза…

— И аз не знам дали ще е от полза или не, преди да съм го чул, но знам едно — на самата тебе ще ти олекне.

— Прав си. Е, няма как. Само да не паднеш, дръж се! Слави ми повери, че е баща на Стефан! Бил е любовник на Мила Малинкова, преди оная да се омъжи за италианото! Не виждаш ли, че Стефан изобщо не прилича на баща си? Пепел ми на езика, още не е изстинал!

— Кога ти съобщи докторът това — вечерта, преди да се самоубие ли?

— Не, тогава аз не го намерих. Звънях, но никой не ми отвори. Сподели го по обяд, когато му отнесох парите. Не ми беше удобно да го питам за какво са му, просто му ги дадох и толкова.

— Чакай! Занесла си му парите на обяд, но за вечерта също сте си тупали среща. Защо?

— Слави настоя да се видим на всяка цена. Пък ми върза тенекия.

— Ти предаде ли му разговора ни в управлението?

— Хайде сега, голямата тайна! И без това щеше да научи за Стийф.

— Спомена ли му за ключа?

— Кой ключ? А, оня? Май му споменах!

— Май или да?

— Да, убий ме!

— Аз няма да те убия, но нищо чудно ти да си убила доктора с тоя ключ!

— Стига шашми бе, Младене, аман от милиционерски номера! Слави се самоуби, обясних ти причините! Дори те предупредих, че е гадно!

— Може да е гадно, но не е достатъчно!

— Какво ти хрумна пък сега?

— Не вярвам докторът да се е самоубил само защото синът му е станал любовник на жената, която е обожавал! Или поне не само поради това!

— Малко ли е?!

— Малко е, Бистра! За филм е идеално, но в действителност човек не се разделя толкова лесно с живота си!

— Брей, че психолог се извъди!

— Не, не съм никакъв психолог. Просто съм се занимавал с повечко трупове. А от труповете понякога можеш да получиш изключително интересни уроци! Труповете говорят и след смъртта си!

— И как коментират случая твоите трупове?

— Че докторът по-скоро би убил Радка! Или Стефан… Или… и Радка, и Стефан!… А след тях вече може да свърши и със себе си! Ако междувременно не го убият него самия, разбира се!

— Кой?

— По тоя въпрос труповете си траят. Засега…