Валентин Пламенов
Възпитаните трупове пращат писма (20)

Часът е четири. С Пора съм говорил не повече от половин час, а ми се струва, че сме прекарали заедно цяло денонощие. Пред „Пирогов“, тоя символ на човешкото нещастие, все още е спокойно. Пиковите моменти тук настъпват след затварянето на заведенията, някъде от единайсет до един през нощта, когато пияниците се качват на колите си или се сбиват за разнообразие. Иначе по всяко време на денонощието софиянци пукат язви, получават инфаркти, парализират се от инсулти и тем подобни приятности, при споменаването на които ти остава само да чукаш на дърво и тайничко да се кръстиш, защото явното кръстене нищо чудно да се изтълкува като подмазвачество, в края на двайсети век личностите намаляват за сметка на тълкувателите.

Оставям колата на паркинга и влизам в тая грозна сграда, грозна, при условие че ходиш на два крака, иначе ще ти изглежда по-красива от храма на Василий Блажени в Москва. От носилката светът изглежда съвсем, ама съвсем различен, ако още си в състояние да го виждаш, разбира се.

От една младичка и във висша степен апетитна сестричка с ослепително бяла болнична престилка се осведомявам, че Камелия Милушева е излязла в градинката, доколкото местенцето, в което на всяка крачка се разминаваш с патерици и бинтовани глави, може да се нарече градинка, ама карай.

Моята компаньонка от кошмарите е седнала на една пейка и пуши в компанията на млада жена с нахална физиономия и гипсиран крак. Лицето на Камелия е започнало да си връща човешкия вид — красиви, плътно изрязани устни, кестенява, леко къдрава коса, характерен, изгърбен нос, високо чело — ако не знаех толкова за нея, като нищо щях да я помисля за гимназиална учителка по литература, пострадала от внезапно отворилия се прозорец по време на буря, където е стояла, рецитирайки Пушкин на фона на светкавиците. А съседката й по пейка си е счупила крака не от друго, а от глупост. Жена с толкова крив крак, сякаш е преплувала океана върху буре, може да си го счупи единствено тя самата и единствено поради горната причина. Внимание, почвам да ставам злобар, пък като малък май не бях такъв…

При вида ми Камелия се раздвижва, прошепва нещо на преплувалата океана, казах ви върху какво, и с прекалено сияйна, за да повярвам, че е истинска, усмивка се приближава към мен. За да поддържам илюзията у гипсираната, се хиля като годеник с два развода и пет цирея върху гърба си.

— Здравейте, Камелия! Извинете, че ви безпокоя, но аз за малко…

Как не се сетих да купя цветя, ама и аз съм един…

— Първо да седнем — подава ми ръката си Камелия и тайничко ми смига. Нямаше нужда, отдавна съм отчел, че оная, с нахалната физиономия, е цялата в слух и зрение. Зрението й ще задоволим, но въпросът й със слуха няма да се уреди. Наместваме се на пейката точно срещу клюкарката и гипса й. Започваме да говорим с кретенски усмивки, които подхождат на характера на разговора ни толкова, колкото порнографско списание в ръцете на евнух.

— Изглеждате много по-добре, Камелия.

— Бях се отписала.

— Хубава работа. Мене така са ме търкаляли, че ако всеки път се бях отписвал, отдавна щях да си пия кафето със свети Петър.

— Ако не ви бяха поверили поредния случай.

— Къде, в ада или в рая?

— В рая, разбира се, по-големи престъпници от праведниците — здраве!

На всичко отгоре пече. Слънцето сякаш се цели директно в главата ми и мозъкът ми завира като супа на прах в старчески дом. В столовете на тия домове от супа не можеш да се отървеш. Дано не остарея, че това ме чака, пък супа не понасям!

— Имате ли цигари, другарю Демирев?

— Ако на стюардесата викате цигари…

— Преди две години исках да стана стюардеса.

— Не е късно да опитате. Огънчето!

— Мерси. А за стюардеса ми е късно. По колко пушите на ден?

— Моят ден е ден на ченге — ни го знаеш кога почва, ни кога свършва. Във всеки случай, преди да изпафкам три пакета, не мирясвам.

— Вие за Франко Росини ли?

— По-скоро за тоя човек — показвам й нежно снимката на Стефан, като че ли е снимка на двама ни с Камелия пред Боянската църква — нали трябва да се грижа и за мизансцената пред преплувалата океана. Върху буре, да я вземат дяволите! Камелия обаче престава да й обръща внимание, разтреперва се с острите си момичешки раменца. — Той е мъртъв!

— Мър-мъртъв?

— По-точно — убиха го. В събота вечер. По най-жесток начин. Говорете, Камелия! Страхувам се за вас! Нека да започнем от Франко Росини. Излезли сте от стаята му в хотел „Родина“, цялата в кръв, вдигнали сте шум до бога, изобщо направили сте всичко възможно, за да ви забележат. Веднага сте набедили Франко Росини пред персонала. Не ме интересува какво е ставало в стаята на италианеца преди скандала, по-важно е да ми кажете кому беше нужен този цирк?

— Може ли още една цигара?

— С удоволствие.

— На него — кима след малко към снимката Камелия.

— Как се запознахте със Стефан Драганов?

— В дневния бар на „Радина“. Беше преди една седмица, в понеделник привечер. Франко се качи да вземе нещо от стаята си, а тоя се присламчи до мен.

— Представи ли ви се?

— Обяви, че идва от името на доктор Слави Пенев.

— После?

— Ох, лошо ми е…

— Още мъничко! — успокоявам я, както зъболекар — пациент неврастеник. — Предложил ви е сделка — ако направите така, че да арестуват италианеца, той с какво щеше да се реваншира? Не се притеснявайте, Стефан е мъртъв! Нищо лошо вече не може да му се случи! Мислете за себе си!

— А док-доктор Пенев?

— Доктор Пенев също е мъртъв! — атакувам с всичка сила. — Изритали сте италианеца в слабините, след като сте се качили в стаята му, и побоят станал! Говорете най-сетне!

— Ще… Щеше да ми съобщи къде е… къде е детето ми… — цялата се тресе Камелия. Прилича ми на врабче в ноктите на сокол — единственото му желание е да го довършат по-бързо.

— Вашето дете? Но вие не знаехте ли къде е то?

— То… ум-умря при раждането…

— В такъв случай защо приехте сделката със Стефан?

— Защо-защото… раж-раждането извър-извърши доктор Сла-Слави Пенев… Стефан се закле, че Пе-Пенев ме е излъгал… Детето било живо и здраво, обеща да ме заведе при него! По-показа ми сним-снимка… Толкова ми е лошо… Гади ми се, ще повърна…

— Е, страшното мина! Усмихнете се де, приятелката ви гледа отсреща!

Камелия се усмихва с най-жалката усмивка, която съм виждал, а на тоя свят съм виждал доста усмивки.

— Ето ви стюардесата, ще ви стигне до довечера. Пушете по-малко, поне докато ви изпишат. А, да не забравя — след „Пирогов“ ще се опитам да направя нещо за вас в „Балкан“!

— Ня-няма смисъл…

— Ще видим дали няма смисъл. Чао й не се безпокойте! — допирам буза о нейната, защото клюкарката от отсрещната скамейка ме пронизва с поглед като сламка — кампари с лед.

Колата ме чака на паркинга, по-мръсна даже от случая, с който се занимавам. Самотата ме хваща за гърлото.

В София е пълно със самотни хора, но едва ли има нещо по-самотно от едно ченге на паркинга пред „Пирогов“, особено ако не се нуждае от спешна медицинска помощ…