Валентин Пламенов
Възпитаните трупове пращат писма (2)

… Кожата ми настръхва от кретенското пиукане на електронния будилник, което слага край на кошмара ми. Скачам от леглото целият в ситна пот, повдигам едва-едва натежалите си като скопени котараци клепачи, напипвам цигарите върху нощното шкафче, паля. Шест и петнайсет. Неделя. Ден за почивка и за укрепване на семейството. Семейство нямам, а думата почивка отдавна нищо не ми говори, тъй че пред мен се е проснал поредният скучен като бивол в локва ден от симпатичния месец август.

Напоследък разговарям насън с обвиняеми, заподозрени и други. Строго погледнато, на моето само му казват сън, иначе е упорито до затъпяване стискане на очи с беглата надежда поне за пет минути да се унеса безпаметно. Разкършвам рамене, колкото да се залъжа, че правя нещо като утринна гимнастика. Наливам във водна чаша гореща вода, сипвам три лъжици нес кафе, бъркам надве-натри. Отпивам от горчилката и паля нова цигара. Главата ми сякаш е пълна с резлива боза, купена в сладкарница малко преди санитарният контрол да я запечата поради небивала мръсотия.

Трупът на младия мъж лежеше във ваната, експертите шетаха около него, а аз и майор Лъчезар Иванов, прекият ми началник, пушехме, криейки цигарите в шепи. Вдигнаха ни към един часа през нощта от леглата, слава богу — ергенски, тъй че не оставихме в тях съпруги с тревожни очи. Напоследък съпругите и тревожните очи наводниха без това претъпкания с глупости криминален жанр. Над всички от оперативната група властвуваше Жеката, симпатичният дебеланко, полковник доктор Жеков. Той установи смърт от удавяне, или ако предпочитате — от проникване на вода в белите дробове. Тъй и тъй стана дума за вода, нека допълня природната картина — дъждът от снощи не престава да вали, мокри безличните блокове на още по-безличния комплекс Люлин, където имах честта да получа гарсониера. Влизам под душа. След десетина минути посинявам от студ, но започвам да различавам по-отчетливо предметите в банята — кранчето, самобръсначката, четката за зъби, плочките. Изтривам се набързо. Бръсна се. Смъртта е настъпила около единайсет и половина вечерта. На пръв поглед нищо особено, с изключение на идиотщината, че пращящ от здраве двадесет и пет годишен мъж се дави във вана. В събота вечер. Тялото беше мускулесто, с тесен ханш и широки рамене. Силата на мъртвеца личеше дори часове след смъртта му — егоистична, нахална, жадна да сваля жени и да властвува над себеподобните.

Нахлузвам тениската, обувам джинса, връзвам маратонките, сресвам се как да е. Естествена смърт, нещастен случай или убийство? Слизам на паркинга, установявам с удоволствие, че шкодата ми и този път си е на мястото, което не е за пренебрегване след толкова кражби в комплекса, паля цигара, след цигарата — двигателя и потеглям към управлението. Кога ще се прибера, един господ знае, пък и мисълта за прибиране изобщо не ме вълнува.

Има ли човек, който копнее да се върне в празната си гарсониера, запратена в периферията на Люлин? Та дори този човек да е ченге и да се казва Младен Демирев, Камелия?