Валентин Пламенов
Възпитаните трупове пращат писма (18)

Милко и Латинка Илиеви, тия, с обраната вила, живеят в квартал Белите брези в луксозна кооперация, пред която паркирам без проблеми моята трошка. Двамата ме очакват, облечени официално. От кухнята пристига миризма на печени чушки, както и би трябвало да бъде в жилището на един стилен управител на „Плод и зеленчук“ тъкмо по времето, когато на пазара чушки няма. Нищо ново под слънцето.

Двамата съпрузи са ниски, трътлести, със заоблени раменца и още по-заоблени коремчета. Приличат си като две капки вода, можеш да ги различиш единствено по косата — женската капка е с къса, мазна коса, а за мъжката капка косата е само спомен, главата й лъщи като калайдисан тиган. За сметка на добродушния си вид двете капки не са особено благосклонни към моя милост, магазинерите поначало презират милицията. Черпят ме все пак с рачел и тъй като имам неблагоразумието да опитам, в мозъка ми се забиват най-малко стотина длета — по зъбите си имам повече дупки, отколкото са любовниците на Антоанета Минчева — бивши, настоящи и бъдещи. За да прикрия болката, защото е някак неудобно да се разнищя пред тези, които разпитвам, паля цигара, захапвам устните си от вътрешната страна, хиля се като четвъртокласник, който го е срам да каже на учителката, че му се ходи по малка нужда, и процеждам едва-едва:

— През 1986 година са обрали вилата ви. Защо не сте предявили граждански иск, другарю Илиев?

Капките се споглеждат с отрепетирана тревога.

— Нямам ли право? — боязливо се обажда мъжката капка с тънко гласче, подходящо повече на купувач, отколкото на продавач, и то на зеленчуци.

— Напротив. Но един културен човек в една цивилизована страна…

— Културен човек! Цивилизована страна! Вие не четете ли вестници бе, Демирев? — най-внезапно от тънкото гласче не остава и помен. Продавачът си е продавач, особено при тоя дефицит на зеленчуци.

— Чета, защо?

— Защото тия подмазвачи, журналистите, ни изкараха най-големите престъпници! Изкараха ни виновни за качеството, за опашките, за стоките под рафта и за какво ли не още? Остава само да ни натресат войната между Ирак и Иран, белким се успокоят! Но чуйте какво ще ви река: без нас и толкова нямаше да намерите по магазините, щяхте да опъвате консерви с копърка, че да ви дойде акълът в главата! Тая вила тухла по тухла съм я събирал, кръст не ма остана, бъбреците ми отидоха на кино, дробовете ми излязоха в пенсия! Да предявя иск, че в съда да ми се подиграват, да ме наричат еснаф, а, не, няма го майстора!

— С други думи, вие не сте се обърнали към правосъдието, защото сте обиден от отношението на печата към съсловието ви?

— Късно ми е на мене да се обиждам, животът си отиде! Само ме е яд, че няма да доживея времето, когато шапки ще ни сваляте, да, да, шапки долу! Изхранихме ви в един момент, в който, ако бяхме скръстили ръце, умирахте прави! Слава богу, най-сетне се сетихте, че социализмът без личната инициатива няма да прокопса! Нали, Тинче?

— Тъй, тъй.

— Слушайте ме, Илиев! Дали социализмът ще прокопса, или няма да прокопса, ние двамата едва ли ще решим. Не съм дошъл при вас, за да правим икономически прогнози, а за да търся помощта ви!

— Че да се бяхте обадили преди два-три дена, другарю Демирев, камбите свършиха! Кажи честно, Тинче!

— Тъй, тъй.

— Пълен съм с камби, идвам по съвсем друг повод. Един от нападателите на вилата ви е мъртъв! — вадя снимката на Стефан.

Капките замръзват на място, сякаш застават на почетна стража пред роднина, направил ги единствени наследници в завещанието си.

— Мър-мър-мъртъв? — обажда се плахо женската капка.

— Това момче вече го… няма? — като че ли още не вярва Илиев. — Как така?

— Убит е.

— Сериозно? Да не би да се е опитал да ограби народната банка?

— Не, удавиха го във ваната му.

— Тинче?

— Тъй, тъй… — смаяно ме гледа женската капка.

— Да не мислите, че сме го удавили ние?! Демирев! Аз съм дюстабанлия! — накокошинва се управителят на „Плод и зеленчук“. Подобна поза заемат пуйките, ако замеряш малките им с камъни.

— Че от къде на къде ще го убивате? — питам невинно. — Вие даже не сте искали да го съдите! А може би тъкмо заради това!

— Сакън! — подскача Илиев като нестинар, влязъл с връзки в жаравата.

— Помислете сам, преди да ми се сърдите — щом не сте пожелали да го възмезди обществото, не мога ли да си помисля, че сте решили да го накажете вие? Близко е до ума, съгласете се!

— То до вашия ум кое ли не е близко! Ама не съм!

— Знам, Илиев, знам! По време на убийството сте били в магазина. Само едно не знаем — защо не сте поискали да се вдига шум около обира?

— Нали ви обясних.

— Аз пък не ви повярвах! Хич не ми разправяйте приказките на Шехерезада, че ще ви обвиня в плагиатство! По-добре ми кажете истината, ще ви олекне!

— Няма за какво да ни олеква, нали, Тинче?

— Тъй, тъй.

— Тъй, обаче не е тъй! Я по-добре изплюйте камъчето, защо се инатите?

— Защото не ща! — напряга се докрай Илиев и слюнката потегля от миниатюрната му уста към брадичката. — Арестувайте ме, бийте ме, интернирайте ме — все ми е едно! Ха! Прежалил съм се, нали, Тинче?

— Не бързайте с вашето „тъй, тъй“, другарко Илиева, не сте папагал! Това, за арестите, побоя и интернирането, все едно че не съм го чул, защото в противен случай ще ви задържа за обида и няма да ви оправи цял тон камби в разгара на сезона!

— Да де, вие камби не ядете… — гузно казва Илиев, пристъпвайки от крак на крак като чисто гол донаборник пред военна комисия.

— Камби ядем, когато намерим в „Плод и зеленчук“, преди да сте ги разпределили по интереси. И ряпа понякога ядем, но невинаги! Изобщо не сме всеядни.

— Единайсет деца бяхме… — въздиша Илиев. — Все момчурляци… Аз бях най-големият… Татко и мама умряха рано, сам отгледах братята си… Как се хранят единайсет гърла бе, Демирев, можете ли да ми обясните? После агитирате за повишаване на раждаемостта!

Даааа… Ако тръгнеш да слушаш трагедиите на чушкарите, тя край няма! Ще те напълнят с такива мелодрами, че има да ревеш с цяло гърло един месец след това!

— Тъй, тъй — отговарям вместо жена му. — С едно малко възражение, ако позволите — специално аз никога не съм агитирал за по-висока раждаемост! Моята работа е свързана с понижаването на смъртността, оная, специалната! Щом сте се захванали с критика, говорете не като журналист, а като умен човек!

Да можеше Боряна отнякъде да ме чуе, на секундата ме правеше на таратор! Но пред капките, агресивни и безпомощни като рибките с налудничав поглед в аквариума, монтиран в средата на хола, това минава. Колко ли дълго са се търсили един друг в царството на високите и стройните тези кръглички същества, а когато най-после са се намерили, са започнали да изграждат своя мъничък свят, да отвоюват своето място под слънцето. Такива като тях са най-грижовните родители, готови на всичко в името на децата си… Децата!

— Илиев, дъщеря ви е на двайсет години. По онова време е била само на седемнайсет…

Латинка Илиева изтичва в кухнята.

— Да! — навежда глава, сякаш очаква шамар по врата Илиев.

— Съвсем слаба, съвсем крехка, съвсем невинна, Илиев…

— Стига! Какви хора сте вие, нямате ли милост!? — бие театрално слепоочията си.

— Защо сте я пратили сама на вилата? — продължавам невъзмутимо.

— Учеше за матура!

— Нападателите са я изнасилили, нали?

Илиев се опитва да се разплаче. Почти успява:

— Намерихме я гола… По нея мръсотия, кръв… „Татко, няма вече“ — шепти в несвяст… Оттогава, както си седи на масата, току се килне назад… Лекарите викат: за тая болест лекарства няма, трябват, грижи… Грижим се ние с Тинчето, ама не минава, дори напротив, припадъците зачестяват… Понякога, през нощта, се буди, къса си дрехите, тича да се хвърли през прозореца… Майка й спи до нея… Младо момиче! Кога ще се жени, кога ще ражда деца?…

Крием, защото… кой ще я вземе такава? За нищо не става… Пък и мълвата моментално се разпространява, нали знаете какво племе сме ние, българите? Затуй не отидох в съда… Да я призоват като свидетел, че още веднъж да ги види… Ами че тя ще умре на място! Значи тоя копелдак е мъртъв? Мамка му! Не е ли много леко тъй, във ваната?

— Той си знае.

— Дано се е мъчил! Нали… нали няма поне вие да ни опозорите?

Ако, преди да пристигна тук, не бях телефонирал в управлението, кой знае, може би щях да се почувствувам неудобно, като пришълец, дошъл да смути мирния живот на двете капки в миниатюрния им аквариум, където се чувствуват защитени от морето на несправедливост и насилие, люшнало се навън. — Но телефоните са затова — да разрушават мелодрамите. Дори и от най-сълзливите, от най-майсторски режисираните.

Сто пъти е прав Лъчо — мошениците не са по-умни от нас!

— Няма, особено ако ми обясните по какъв начин дъщеря ви е била изнасилена, щом като тъкмо по това време се е намирала на екскурзия в Унгария, по-точно на Балатон? Чакам!

— Изнасилиха я! — тъпо повтаря Илиев.

— Как, по пощата ли?

На вратата се звъни.

— Всъщност обяснението дължите повече на един колега, отколкото на мен, не съм ревнив за такива дреболии!

Отварям входната врата. Свеж, румен, в отлична форма, Копринков ми намига:

— Май от тоя храст изскочи заекът, ха-ха-ха! Илиев, здравей, какви си ги надробил бе, приятелче? Я черпи една вода, че да почваме, ха-ха-ха!

Нямам повече работа тук!

Тясната ми специалност са труповете, независимо под каква форма ми се представят. Чудя се как Боряна, освен всичко друго досега не се сети да ме нарече и лешояд? Или го пази за десерт?