Валентин Пламенов
Възпитаните трупове пращат писма (17)

Апартаментът на бедния доктор Пенев е обзаведен повече от скромно в сравнение с жилищата на негови колеги, където са ме водили спекулациите им с човешкото нещастие. В хола са нахвърляни как да е канапе, два фотьойла, шкаф, препълнен с празни бутилки и отдавна немити чаши, олющена масичка, клетка с канарче. На стопанина едва ли му е било приятно да си стои вкъщи, освен ако не е ценял безпорядъка, а той си е стоял вкъщи и не е ценял безпорядъка. По-скоро ми се струва, че е живял насила, отвратен от света и от себе си, предимно от себе си. Дали всичко е заради Радка? Нищо чудно, щом заради нея е бил способен да убие човек по думите на братовчедката.

Дори вода на канарчето не е сипал, птичето се блъска като сляпо в клетката. Бива ли да тръгваш за оня свят и да зарежеш канарчето си? Поправям пропуска на доктора, опъвам се върху един от фотьойлите и продължавам да мисля, докато погледът ми опипва отдавна небоядисваните голи стени. Ето кое ме е смутило снощи — писмо, вана, а водата на канарчето, виж, забравил? Самотник като Пенев първо ще сипе вода на другарчето си, а чак след това ще мисли за себе си.

Така ми изглежда по-мъжки, въпреки че тясната ми специалност са не самоубийците, а убийците. В убийците поне има нещо, което можеш да разбереш с нормалните си човешки представи, докато самоубийците са винаги странни, ирационални, недоизказани. Човек е програмиран да живее каквото и да му се случи, да понася ударите на съдбата, да прекланя глава пред униженията, да го мачкат като червей и пак да се съвзема, да се пречупва хиляди пъти и в края на краищата отново и отново да оцелява, да се съмнява дали е нужно, но все пак да продължава… На човек не са му необходими нито дълголетието на костенурките, нито красотата на леопардите, нито полетът на орлите, нито верността на кучетата, нито отровата на змиите и в това е чарът на това нищожно и прекрасно същество, май не сте съгласен с мене, доктор Пенев? Но аз не съм тук, за да спорим, а за да разбера какво общо имате с първия труп, моя любимец Стефан Драганов?

И двамата сте познавали отлично Бистра Тенева. И двамата сте я видели, преди да отпътувате към отвъдното. И за двамата ви тя е последният спомен от нашия претоварен с грехове свят. И двамата пробвате силите си в епистоларната форма, графомани такива! Били сте съвършено различни един от друг, а пък преди смъртта си правите почти едни и същи глупости. Първият не си взел довиждане с баща си, вторият — с канарчето, бива ли така?

Настойчиво звънене прекъсва размишленията ми тъкмо когато са навлезли в най-сладкия стадий — на пълното объркване. Артистката влиза свойски в апартамента, хвърля чантичката си върху канапето и сяда върху фотьойла, без да ми обръща никакво внимание, което ми е добре дошло, за да я разгледам още веднъж на спокойствие.

Пред мен стои жена, за която доктор Слави Пенев е бил последният свестен влак в живота. Сега ще стои на гарата, ще бере студа и ще се вглежда с надежда в коловозите — няма ли да поспре за минутка някой експрес? Но не, отминават блестящите композиции, пълни с командировани съпрузи, разкъсващи кокошката, поръсена с червен пипер, която грижлива съпруга старателно е увила в найлонов плик, децата се гонят из коридора, майките и бащите им играят белот в купето, цакат уж с нежелание, но им е хубаво, че и тази ръка ще е тяхна, и никой, абсолютно никой в целия влак няма да забележи, че жената стои на перона и очите й са влажни от пушеците или от нещо друго… Началник-гарата ще се прибере със слънчогледа си, за да изпие един чай с няколко капки ром, в чакалнята пътниците за следващия влак мрачно ще се прозяват и само отявлен мераклия ще засуче мустак и ще се опита „да удари кьоравото“ при уморената жена, за да се хвали наляво и надясно сред приятелите си след напълно възможния успех, пък те да го занасят: „То и Дуньо все големи ги разправяше, ама сега май пикае карфици!“ И всички ще се хилят, изключително доволни от себе си… А най-странното е, че е дебютирала блестящо. Още през първата година от следването във ВИТИЗ — главна роля в нашумял филм, след нея втора, трета, бърз успех, който не ти позволява да усетиш подмолните течения в занаята, докато дойде неизбежното — почвата под краката ти постепенно е започнала да се рони, докато ти си въобразяваш, че продължаваш да летиш по магистралата със сто и осемдесет километра в час… Но ролите постепенно намаляват, безобразно бързо идва и задължителното тригодишно разпределение в провинциален театър, където те чакат с отворени обятия, за да си изкарат комплексите върху тебе. Освен, че не ти дават мечтаните роли, принуждават те да забавляваш каймака на местния елит, да завързваш флиртове без бъдеще, да киснеш по цял ден на чаша ментовка в Клуба на културните дейци, слушайки бръщолевенията на пияници, минаващи за непризнати поети и тем подобни отрепки от кол и въже. Само късно през нощта си припомняш премиерите в кино „Димитър Благоев“ и интервютата за пресата. И започваш да си внушаваш, че такова нещо не е ставало с теб, а с някоя друга, много по-красива, по-талантлива, по-напориста, по-интелигентна, защото ти самата вече не си това, което си била. Макар че именно с тебе е ставало, и в това ти е било проклятието, ако питаш мене, но мене никой не ме пита, освен ако някъде стане убийство, пък и тогава не ме питат, а предимно ми се карат, но нека оставим моя случай настрана, аз нямам канарче, следователно то не рискува да го забравя без вода, ако нещо ме стегне шапката, а ти… Напъните да те назначат в софийски театър постепенно угасват, както угасва и прегорялата ти от очакване душа, от скука нищо чудно и да се омъжиш и нищо чудно да готвиш първо, второ и трето на мъжа си, някой местен деятел на културата с двайсетина излишни килограма, който те пляска по задника в знак на добро разположение на духа и шепти в ухото ти: „Ама, че си парче!“ Ако някога все пак успееш да се прибереш в София, приемаш да водиш кръжоци по художествена самодейност, за друго вече нямаш нито желание, нито енергия, нито вяра в себе си. Вечерите си прекарваш как да е, от старите ти привички са останали само парфюмите „Мадам Крес“ и „Джакомо“, нищо, че не са ти по джоба, и удоволствието да се заяждаш с едно недоспало ченге на име Младен Демирев, което също рано или късно ще изчезне, тъй както е изчезвало всичко в живота ти — обидно лесно.

— Как се казва канарчето?

Вера Делчева ме поглежда със смесица от омраза и любопитство, нещо като коктейл от кампари с белина.

— Коко.

— Коко, ама сте го оставили без вода.

— Сипахте ли?

— Сипах. Моля ви, опишете по-точно как намерихте трупа?

Делчева като че ли се е изтощила от презрението си към мен, затова се съсредоточава върху въпроса ми:

— Беше девет и двайсет, точно девет и двайсет, спомням си, че ватманът на тролея ме попита за часа, а на мен ми стана смешно — ватман, пък да не знае колко е часът, макар че защо да го знае, какво, като е ватман? От спирката дотук са не повече от пет минути, значи съм отключила към девет и двайсет и пет. Направи ми впечатление, че Слави е хвърлил костюма си как да е върху тази табуретка. Никога не е бил немарлив към дрехите си, напротив, винаги изглеждаше като излязъл от кутийка. Преди да влезе във ваната, старателно подреждаше костюма си в гардероба и обличаше халата. Вратовръзката му събираше прахта по пода, може би това ме уплаши най-много. Слави беше маниакално грижлив към вратовръзките си. После прочетох писмото и… погледнах в банята! Веднага разбрах, че е мъртъв, защото изглеждаше по-жив от обикновено!

— Опитайте се да си спомните дали в последно време изглеждаше разтревожен.

— Не съм забелязала. Като ви го казвам, имайте предвид, че Слави поначало не издаваше вълненията си, всичко изживяваше навътре в себе си. Беше труден, особен човек.

— Някакъв разговор по телефона?

— Е, точно за телефона… Бяхме се разбрали негласно да не се интересуваме от отношенията на всеки един от нас с останалия свят, твърде много сме преживели и двамата… Не ви попитах ще пийнете ли нещо, нали все пак съм домакинята?

— Не, благодаря.

— Вие май се обидихте. Наговорих ви ги едни…

— Свикнал съм, не се притеснявайте. Друго, ме смущава — уж всичко е било наред, пък изведнъж предложение за женитба, бягство в Родопите?

— Понякога и на най-уравновесените хора им избиват чивиите.

— Но не се самоубиват само след седмица.

— Кой знае…

— Доктор Пенев беше егоист, нали, Вера?

При този въпрос артистката за миг се подмладява с двайсет години.

— Не даваше дори ризите му да изпера, да не би случайно да ги повредя! Жесток, невероятен егоист! Ще ме попитате какво правих толкова време с него? Агонизирах, ето какво правех…

— Ще приберете ли канарчето?

— Разбира се, един мъртвец тук е достатъчен. Тръгвате ли?

— Тръгвам.

— Може ли да остана още пет минутки сама?

— Останете, ще предупредя милиционера.

— Кажете ми… аз… не заслужавам, след като се държах като келнерка с месечно неразположение, но… убили ли са го?

— Мисля, че се е самоубил.

— Причина?

— Не знам.

— А какво знаете?

— Дреболии.

— Например?

— Например, че вие изобщо не сте познавали доктор Слави Пенев. Ласкаели сте се, че го познавате, но в действителност сте си били абсолютно чужди един на друг!

— Вярно е. Защо смятате, че е дреболия?

— В моя занаят е дреболия. Кураж!

— Желая ви щастие, Демирев, вие не сте толкова лош!

— Не си кривете душата.

— Не си кривя душата. Мога ли да направя нещо за вас?

— Напишете благодарствено писмо до вестник „Поглед“. Всъщност недейте, моля ви! Напоследък до гуша ми дойде от писма!