Валентин Пламенов
Възпитаните трупове пращат писма (15)

Читалище „Зора“ е огромна, потискаща с натрапената си помпозност сграда от петдесетте години, която вече не може да служи за нищо друго, освен за приют на художествена самодейност, която от своя страна е толкова самодейност, колкото аз съм пчелар. Лицето на Вера Делчева ми е познато от някой и друг филм, гледан в пубертета — моят, не нейният. Някогашното миловидно момиче, което играеше роли на богаташки, приемащи постепенно идеологията на пролетариата, сега е жена около четиридесетте, с дрезгав глас, с особено трескав поглед, издаващ като че ли непрекъснат полов глад, с внушителен бюст, достоен за кухите колони на зданието, без той самият да е кух, надявам се, но не бих се обзаложил в негова полза. Облечена е в бяло поло и черна копринена пола. Лицето й е тъмнокафеникаво от непрекъснато пушене. Гримът, сложен с шепи след нощта на нещастието, съвсем обърква работата, прави го да изглежда като лице на призрак, страдащ от бъбреци. Чувствена уста, черна, пусната до края на врата права коса, леко дръпнати, интересни очи, широк, красиво изваян нос — в полумрака на салона Делчева лови окото, без да го радва. В момента самодейците репетират откъс от безпомощен във всяко отношение сатиричен спектакъл. Представям се шепнешком. Вера Делчева прекъсва репетицията. Оставаме сами в прохладния салон, вмирисан на паркетин и блажна боя. Дежурното осветление от сцената хвърля оскъдна светлина. Двамата с артистката изглеждаме ръждиви, унили хорица, много по-страшни от виденията ни в безсънните нощи, прекарани в самобичуване. Защото по тъмните кръгове под очите й аз отгатвам сродната душа, отгатвам кошмарите, въртенето в празното легло, отгатвам зле поддържаната кухня с развален котлон, изгорялата крушка на тавана, вечните яйца на очи и течащия радиатор на парното. Вероятно самотните хора, които непрекъснато се взират навътре в себе си, по нещо се разпознават, затова с Вера Делчева бързо намираме общ език, който в началото се изразява с мълчаливо вперените ни в празната сцена погледи.

— Безобразно! — казва по едно време артистката. — Безобразно, плебейско, невероятно, гротескно, дъбилно, дивашко, срамно, подло, курвенско, тъпо, жалко, безумно, измислено, нелепо, гнусно, пошло! Слави да умре по Този начин, в Тази вана, в Този апартамент! Не, Демирев, тук има грешка в програмата или, ако предпочитате — пукнатина в режисурата, има някакво височайше недоразумение, евтина шашма и прибързан трик! Дезоксирибонуклеиновата киселина е сбъркала адреса, генът си показва рогата, дуендето е на колене, фатумът играе ръченица!

Думите са изстреляни някак наведнъж, застъпват се една през друга, сбиват се, а после изведнъж се прегръщат през раменете, ръкуват се, сетне отново си разменят юмруци — Вера Делчева явно съвсем несправедливо е стигнала до читалище „Зора“, монологът би правил чест на всяка европейска сцена.

— Когато го видях бездиханен във ваната — продължава артистката, — в първия миг си помислих, че се шегува, въпреки че Слави нямаше вкус към просташките закачки, но постепенно убогият факт проникна в съзнанието ми, примирих се, че съдбата и този път се подигра по най-перверзен начин с мене, че няма намерение да остави поне едно истинско нещо в живота ми! Както виждате, първата ми реакция беше към самата мене, Слави щеше да е доволен, ако ме видеше, макар че се съмнявам дали не ме вижда и сега, той непрекъснато ми повтаряше, че малко се грижи за собственото си „аз“!

— Спомнете си, в колко часа го намерихте мъртъв?

— Около девет и половина. Репетицията ми свършва в осем и нещо, бяхме се уговорили да отида при него на „Скобелев“, пътят ми с тролея дотам е около час.

— Защо репетирате толкова до късно?

— Защото ръководя не професионалисти, а трудещи се — инженери, химици, оператори, лекарки, учителки, — за които истинският живот е тук, в читалището, останалото е бълнуване. Нямате представа колко са усърдни в репетициите, ако професионалните актьори притежаваха една стотна от предаността им към театъра, щяха да се прочуят по цял свят. Тази сутрин ги свиках извънредно, нужно ми е да работя, за да не откача! Всичко стойностно прочие на тоя свят е дело на маниаци!

— Как отворихте апартамента?

— Слави ми беше дал ключ, той държеше на тия неща. Но преди да се срещнем, непременно се уговаряхме, не обичаме да се натрапваме един на друг.

— Веднага ли влязохте в банята?

— Не, първо прочетох писмото, оставено на масичката в хола. В началото не разбрах за какво става дума, помислих, че е свързано с една мадама, която щеше да го посети в късния следобед.

— Да не би да е тази жена? — показвам снимката на Бистра Тенева.

— Да, тя е. Казва се Бистра…

— Тенева.

— Сигурно е Тенева, щом го твърдите!

— Изглежда, че сте я виждали вече на „Скобелев“?

— Два-три пъти.

— От какъв характер беше връзката им с доктор Пенев, искам да кажа…

— Вече го казахте. Не се преструвайте на деликатен, аз съм това, на което у нас му викат „мъжко момиче“. Струва ми се, че помежду им съществуваше някакво съзаклятие, простаците наричат такива отношения „имат си приказката“. Та двамата си „имаха приказката“. Винаги ми е било чудно какво толкова ги свързва. Слави е изискан, начетен мъж, надраснал обкръжението и професионалната си среда, пък ако щете, даже и страната си. Владее перфектно шест езика, много спортува, пардон, вече трябва да говоря в минало време, господи — та много спортуваше, каляваше характера си, защото ежедневно му беше нужен, този негов спартански характер. Българинът не обича някой да го превъзхожда, а Слави превъзхождаше всички, с които установяваше професионални или просто човешки контакти. Докато Бистра е, ако не се лъжа, третостепенна репортерка с мила муцунка. Та не знам точно кое ги сближаваше, Демирев, може би прекалено интелигентните хора понякога си опресняват сетивата, общувайки с примитиви.

— Изключвате секса?

— Напълно! — рязко отсича Делчева и ме хваща за китката.

— Откога познавате доктор Пенев? — почесвам се зад ухото не защото ме сърби, а за да си освободя ръката. Толкова чесане е отнесло въпросното място зад ухото ми, че ако един ден наистина ме засърби, сигурно ще съм целият в гипс!

— Откога познавам Слави? Струва ми се, че съм го познавала цял живот, но сега, щом ме питате — от три години и нещо. Срещнах го в труден за него момент — шефовете му бяха отказали категорично да го пуснат на работа в Либия. Заради някакво петънце в биографията му мястото зае друг, с чист произход и празна глава, кой знае колко мънички либийчета е уморил! Колкото до нашата история, аз и Слави бяхме повече приятели, отколкото любовници, макар че като любовници правехме неща, на които могат само да завиждат щастливците в меден месец. Господи, какви неща правехме! А най-смешното е, че една седмица преди да се случи тая кретенщина с ваната, Слави ми предложи да разпишем, представяте ли си? Отказах да стана доктор Пенева, но не скривам, че перспективата ме поласка, пък и едва ли ще намерите жена, която да твърди обратното, без да лицемерничи. Кой знае, може би един брак между нас би го спасил? Слави се задушаваше в София, навиваше ме да заминем за Родопите, където никой не ни познава, и да живеем сред природата, обичаше до отмаляване природата, милият! Пък и му беше омръзнало вечно да върви срещу течението в тая прокълната от бога държава — без стил, без вкус, без история, без традиции и без бъдеще. Защо не ме прекъсвате?

— Необходимо ли е?

— Не сте ли служебно задължен да пазите герба и знамето?

— От вас? Не, от вас не съм задължен да ги пазя.

— Но все пак ме слушате. Защо? По каква логика?

— По логиката, че ако и с вас се случи нещастие, да чукаме на дърво, ще изслушвам тези, които са ви познавали отблизо, без да се влияя от мнението им за моя интелект и политически убеждения. По същата логика аз съм адвокат на…

— Унижените и оскърбените!

— Да ги наречем по-простичко — труповете.

— Фрази! Ако тая нощ ме пречукат зад читалището, няма да си мръднете пръста!

— Сега пък вие ми посочете логиката, по която си мърдам пръста заради доктор Пенев?

Вера Делчева пали поредната цигара от фаса и духа дима право в лицето ми:

— Боя се, че ме надприказвахте. Е, да речем, че сте последният мохикан! Свършихме ли? Ще назовете ли убиеца му?

Смехът й е дълбок, но мъчителен. Защо ли се напъва да изглежда по-порочна, отколкото е в действителност, и така изглежда достатъчно порочна. С подобни жени в леглото за миг се чувствуваш избраник на боговете, но само след пет минути миризмата на опитните им, мачкани от стотици ръце тела те задушава и побягваш на чист въздух, ако се отървеш от прегръдките им, разбира се. И доколкото въздухът в София може да се нарече чист.

— Мислите ли, че има убиец?

— Аз?

— Току-що го казахте. Иначе по всичко личи, че Слави Пенев се е самоубил.

— Да, господи, и това е най-чудно, защото не се връзва с него, не е в характера му! А пък писмото му вече е чист бълвоч — особено пасажът за детето! Слави не мислеше така! Той не обичаше децата въпреки професията си. Или обратното, поради нея.

— Допускате, че писмото не е от него?

— От него е, но не е негово! Ако сте любезен да ми отговорите защо се е самоубил, ще ви бъда признателна!

— Той имаше ли врагове в болницата?

Артистката пали десета или единайсета цигара от началото на разговора ни.

— По принцип бяха му известни безброй безобразия по тънката част, а това винаги е опасно. Правеше аборти единствено в болницата, и то срещу редовни документи, а това също беше опасно, защото много от гинеколозите са натоварени с грехове повече, отколкото лозови сърмички намериха в корема на мой колега след прием при местните първенци в една околия. Сърмичките бяха точно седемдесет и девет, три дена прекара в кома, беше ги нагълтал цели… Не, не бих казала, че има отявлени врагове, търпяха го, понеже беше отличен специалист и на никого не беше отказвал помощ.

— Как стоят нещата извън болницата?

— Слави не допускаше много хора до себе си. Камо ли врагове. Не, не виждам пролука откъм личния му живот.

— Често ли се срещахте?

— Три, максимум четири пъти в месеца. Не знам дали е често, или не е често.

— Познавате ли това лице? — показвам снимката на Стефан Драганов.

— За първи път го виждам. Защо?

— Нищо особено.

— Вижте, трябва да прескоча до „Скобелев“, за да си прибера партакешите… Тъй дойде…

— Сама не бива — апартаментът е запечатан и пред него пази милиционер. Ще дойда с вас, тъкмо ще ви закарам с колата.

— Предпочитам градския транспорт.

— Ваша работа. Момент, докторът имаше ли роднини? Кой ще наследи апартамента?

— Май споменаваше за някаква смахната братовчедка, но аз не съм я виждала. Но бъдете сигурен, че в най-скоро време ще изпълзят цели стада от марабута, които ще се бият в гърдите, че са го обичали повече от себе си, ще воюват помежду си, докато цунат апартамента, и всичко ще свърши. В тая жалка страна мъртъвците се радват на почит само докато разпределят наследството им. Доскоро, Демирев!

— Един момент, къде живее въпросната братовчедка?

— А, това не знам, никога не съм изпитвала желание да й отида на гости!