Валентин Пламенов
Възпитаните трупове пращат писма (14)

Лейтенант Копринков представлява среден на ръст здравеняк с кръгло лице и червени бузи. Видът му е по-цъфтящ от грейпфрут в показен магазин. Тясната му специализация е да трови живота на милионерите от търговията и услугите. Истинското му вдъхновение идва обаче от борбата с черната борса. За него говорят, че знае с колко минути закъснява всеки един от електронните часовници, внасяни на кило през границата.

— Копринков, интересуват ни обстоятелствата около обира на вилата на Милко Илиев, управител на „Плод-зеленчук“ в Младост-1, заради който покойният Стефан Драганов е получил условна присъда. Спомняш ли си тоя случай?

Преди да започне, Копринков авторитетно се кашля. С Лъчо си намигаме, защото началникът му също кашля артистично, преди да вземе думата. Изобщо в техния отдел голямо кашляне пада.

— По това време бях зает с разследването във „Вторични суровини“, другарю майор, но бегла представа имам. Обирът съвпадна с цяла серия подобни престъпления по вилите на хора, чиито доходи нахално надвишават средното ниво. В началото мислехме, че тези случаи са дело на банди от неорганизирани престъпници, но напоследък все повече се убеждавам, че уж случайните нападения се дирижират от опитна ръка. Квартални келешчета няма да подминат такива престижни за тяхната възраст вещи като видео, ски, тенис ракети, стереоуредби, портативни цветни телевизори, а подобни лакомства си стояха непокътнати във всичките обрани вили от тоя тип. Истинските предмети на кражбите останаха неидентифицирани, не се появиха нито на черната борса в страната, нито на границата. Самите богаташи с огромно нежелание съобщаваха за нападенията върху вилите им, докато обраните бедняци непрекъснато се жалват от темповете на работата ни и ни почернят живота. Кражбите в някои от музеите из България носят същия почерк. Така че нищо чудно Стефан Драганов и Григор Зафиров да не са действували самодейно. Тук обаче веднага изниква въпрос — защо са се оставили да ги заловят като последни леваци? Разбили са вилата посред бял ден, съседите са имали време да позвънят в милицията, патрулната кола е пристигнала след броени минути и са ги арестували на местопрестъплението. Едно врабче ще вземе повече предпазни мерки! Абе, сякаш са мечтали да ги окошарят!

— Не сякаш, ами направо! — добавям.

— Малко кафе? — показва върхове на гостоприемство Лъчо.

— Мерси, друг път.

Колегата се мръщи само при вида на термоса.

— Какво предполагаш лично ти, че са търсели престъпниците в останалите обрани вили? — пита Лъчо, след като е погълнал солидна доза от мътилката в термоса.

— Долари, западногермански марки, злато, икони, бижута, марки, монети — какво ли не съдържат тайниците на богаташите, другарю майор, само нас тримата няма да намерите там, ха-ха-ха! — разсмива се глуповато Копринков. Мъже с такъв смях живеят дружно със съпругите си и обичат да пазаруват. — Обаче вашата козметичка, както ми я описахте тая сутрин, едва ли става за бос на престъпен клан, половите маниачки не са на почит в тия среди. Което не изключва възможността да ориентира мафията в коя вила има ценна емисия монети и в коя — непрано бельо, ха-ха-ха!

— Добре де, щом ценностите нямат пласмент в България, какъв е смисълът на тия обири?

— Първа възможност — снизходително подхвърля лейтенантът, сякаш му е обидно да контактува с невежи, — някой решава да бяга на Запад. Няма да тръгне гол и бос, нали? Втора възможност — предметна размяна: от нашите бандити — бижутата, от западните — дрешките и дрънкулките — имат си специално подготвени „тираджии“, при добра организация могат да внесат тонове стока, а организацията им е повече от добра. Трета възможност — слагат ръка върху цялата черна борса в страната, а тази работа не е безплатна. Четвърта възможност — организират производство на фалшификати. Пета възможност — откраднатото създава условия за непрекъснат шантаж над обраните баровци. Варианти колкото щеш. Престъпният свят се преустройва не по-зле от нас, другарю майор, ние май само дрънкаме, ха-ха-ха! — повтаря се неприятният смях, сякаш че идва от някой злобар, пред чиито очи на улицата се е подхлъзнала немощна старица.

— С други думи, ако някой е решил да бяга зад граница, тайниците в тия вили ще му свършат работа?

— На Запад ще отвори китайски ресторант, другарю майор! Че ще му остане и за аперитив!

— А по какъв начин ще откупи стоката от съучастниците си?

— А вие как ще си купите домати? С пари, надявам се!

— Български?

— Може и български, тук-там левовете все още вървят, ха-ха-ха! Друго интересува ли ви?

— Засега това е всичко, Копринков. Ако изникне нещо допълнително, разчитаме на тебе!

— Бъдете спокоен, другарю майор, взел съм им мярката! Луди ще ги направя! Чао!

Обръща се не особено уставно и излиза — свеж и доволен от себе си. Изглежда, че в нашия занаят рано или късно придобиваш част от маниерите на тия, които преследваш.

Време ми е и аз да се науча на някои от номерата на Стефан Драганов, по-специално от богатия му опит с покоряването на женските сърца. Но какво да се прави, след като моят човек е толкова мъртъв, колкото и статуята на Цар Освободител пред Народното събрание, с тая разлика, че царят е на кон?

— Младене, обади се доктор Жеков. В организма на Стефан Драганов са намерили следи от рудотел.

— Значи би могъл да се успи от комбинацията на рудотел с уиски?

— Като нищо.

— Но в чашата му експертите не намериха никакви следи от рудотел?

— Защо трябва да има рудотел в чашата?

— Ами къде?

— А, моля ти се, недей да оглупяваш тъкмо сега!

— Абе да не е луд, че да се нагълта с рудотел, а после да пие уиски?

— Защо да е луд? Просто не е знаел ефекта от тая смес. Престани да смяташ мърлячите за интелигенти!

— Според вас при тия данни версията за убийство отпада ли?

— Не съм казал такова нещо!

— При условие че Стефан е заспал така дълбоко упоен, не виждам защо да не се е удавил сам!

— Стой сега! Веднага се улови за версията! Спокойно! Рудотелът е бил взет няколко часа преди Стефан да започне да пие.

— В какво количество?

— Според Жеката — две-три хапчета за целия ден, а щом Жеката твърди нещо, няма какво да му мислим. Изводът ще ни извади очите — Стефан е бил силно развълнуван! От опаковката липсват петнадесетина хапчета, което значи, че той е пил рудотела с тия темпове в четвъртък, петък и събота. Тъй че в сряда или най-късно в четвъртък сутринта е научил нещо, от което са му се събрали очите. Кога Бистра е взела парите от бившите си съпрузи?

— В понеделник на обяд е получила парите от Спиро Денчев, а от Еньо — във вторник. Вярно, че така погледнато…

— Чакай! Тия пари не се намериха при обиска в жилището й. Не ги намерихме и у Стефан. Да предположим все пак, че му ги е дала. За какво би могъл да ги употреби Стефан?

— Според Диди Хирурга той е искал да се нареди някъде като барман, а такова местенце струва около четири-пет бона.

— Хирургът ли ги урежда тия места?

— Изглежда, че не, пратил го е при Бари Пора.

— Борис Крайчев?

— Да, нашият стар познат.

— Ха! — за първи път в това разследване се впечатлява Лъчо. Стане ли дума за Бари Пора, всички сме нащрек. — Едва ли е търсил Пора за барче, да знаеш!

— А за какво?

— Тъкмо това трябва да научим!

— Днес по обяд ще спипам Пора пред „Хавана“.

— А преди това?

— След малко отивам при Вера Делчева, любовницата на Слави Пенев, в читалище „Зора“. След разговора с нея ми се иска да хвърля още един поглед в апартамента на доктора. Цяла нощ си блъскам главата над следното: какво ми направи впечатление в обстановката? Някакъв дребен, но многозначителен детайл, изхвърча ми от главата, дано на място се сетя!

— Ще се сетиш, спокойно! Да не забравя — командировах Данчев в село Ковачевци, където Силвия Илиева е на бригада, разбрахме се да се обади след малко, ако искаш — почакай!

— Няма време, другарю майор, имам чувството, че убиецът ще потрети!

— Искаш да кажеш — ще повтори?

— Искам да кажа, че ще потрети! Напук на всичко смятам, че докторът не се е самоубил!

— Ново двайсет! Ти си страхотен бе! Мога ли да чуя основанията ти?

— Ами не открих самоубийци в рода му. Нали Жеката така поръча?

— Ти не го слушай Жеката, мисли със собствената си глава!

— Недейте така, другарю майор, само преди две минути рекохте, че щом Жеката твърди нещо, няма какво да му мисля!

— Едно на нула за тебе — признава Лъчо след малко.

Понякога и шефът може да се държи като джентълмен.

Особено ако го притиснеш до стената със собствените му приказки.

Прескачам до бюфета, мушвам две разредени кафета, поглъщам една вафла, която тутакси залепва на стомаха ми, смигам на една колежка от документацията и излизам от управлението.

Силвия, дъщерята на Милко Илиев, студентка трети курс — българска филология…

Апартаментът на доктора…

Силвия…

Докторът…

Защо докторът?

Защо именно докторът?…