Валентин Пламенов
Възпитаните трупове пращат писма (12)

Половин час по-късно сме във вечния Лъчов кабинет, пием кафе от вечния термос и за разнообразие понасям вечните нерви на шефа.

Виждал съм много хора, привързани към работата си, но нито един встрастен в нея като някакъв наркоман, какъвто е Лъчовият случай.

Когато нещо в разследването запецне, Лъчо е способен да вдигне температура, да се изрине от гняв, да хване алергия, да получи мозъчен удар от напрежение. В такива моменти става невъзможен, крещи наляво и надясно, обижда зверски, кара се с началството, изобщо — подлудява всички около себе си, а главно моя милост. Преди известно време сериозно се счепкахме по тоя повод. След като се закани, че ще ме прати общ работник в стола на пожарната, не издържах. На следващия ден написах рапорт да бъда преместен, и му го връчих с позата на френски гренадир при Ватерло, комуто току-що са предложили да се предаде. Шефът го прочете внимателно, поправи няколко препинателни знака и въздъхна:

— Седни за малко, вуйчо… Ще ти разкажа нещо, което много ще те замоля да забравиш тутакси, след като го чуеш… Било е през 1953 година. В Родопите действувала банда от диверсанти. Баща ми, легендиран от нашите органи като лесничей с фашистко минало, взел майка ми заедно с петгодишния им син, бъдещият садист и простак майор Лъчезар Иванов, мъчителят на Младен Демирев. Настанили се в някакво селце. Баща ми имал за задача евентуално да влезе във връзка с бандата и да се внедри в нея. Ония типове обаче веднага го разкрили, били много печени — бивши полицаи, агенти, жандармеристи, а срещу тях действувал кой? Бивше селянче, с една-единствена по-сериозна школа — партизанският отряд. Както и да е, всичките тия работи аз не си ги спомням, спомням са само как убиха баща ми пред очите ми. Да ти разкажа ли?

— Не!

— Ще ти разкажа, вуйчо, ще ти разкажа, защото човек не може днес да е един, вчера — друг, утре — трети. Първо го завързаха за стола, с ръцете на гърба. Започнаха да се гаврят с майка ми. Баща ми мълчеше. Взеха да ме бият. Баща ми пак мълчеше. Не бързай да се разплакваш, не беше така драматично, както си го чел в романите, всъщност беше доста тъпо, вуйчо, доста тъпо и безсмислено. Тия гадове отдавна се бяха уморили от толкова кръв, от толкова убийства и беззакония, които им тежаха върху съвестта, беше им писнало да се представят като борци срещу комунистическата опасност, те просто не си вярваха, това е истината, докато баща ми си вярваше, че е голям чекист, разбираш ли? Попитах те дали разбираш?

— Май разбирам.

— Нищо не разбираш. И аз дълго нищо не разбирах, бях свикнал с целия тоя фолклор — строгият траур на майка ми, посещения на млади граничари на гроба на баща ми, завързване на пионерски връзки в деня на гибелта му и ей такива помпозни, но празни ритуали, без които можехме да минем идеално, ако баща ми просто си беше изпълнил задачата! Майка ми тъй и не се омъжи повторно, шумотевицата я лиши от нормален живот, не, не я съдя, не съдя и баща ми! Мир на праха му, дано не се обръщат костите му, докато ти ги говоря тия работи, но и да се обръщат, мнението ми е категорично, син съм му, в края на краищата, ще го изтърпи! Та много по-късно проумях най-важното, вуйчо, а то беше — баща ми загина вярно, геройски, но също така вярно е и другото, че той загина от липса на професионализъм! Дълго се рових по досиетата, но така и не успях да открия каква точно грешка е направил, за да усетят ония типове, че баща ми не е лесничей, а работник от милицията, а щом не открих грешката, значи тя е била съвсем елементарна, просто не е била за казване, сети ли се? Отговаряй, сети ли се?

— Още не.

— Така и предполагах. Защото на мене ми трябваха двайсет години, за да се сетя — не за грешката, а за нещо много по-съществено — не бива да бъдем по-неопитни от враговете си! Знаеш ли защо ни оставиха живи с майка ми? За да ни унижат, за да ни покажат, че може цяла България да е комунистическа, но ние с майка ми няма да тържествуваме, цял живот ще носим ужаса в сърцата си и ще се връщаме към оная келява вечер, в която застреляха баща ми пред очите ни! Е, докато с престъпниците се занимава майор Лъчезар Иванов, днешните петгодишни деца няма да преживеят такова нещо, ясно ли е?! Защото майор Лъчезар Иванов е по-интелигентен от цялата им престъпна пасмина, събрана накуп, защото майор Лъчезар Иванов е получил блестящо образование, защото майор Лъчезар Иванов е хиляда пъти по-талантлив от най-талантливия мошеник! Ей това не можа да го проумее жена ми и ме напусна заради един зъботехник, прав и път, нека дебелее на спокойствие, но синчето ми един ден, дай боже, да го проумее! Макар че, съдейки по себе си, синовете не оправдават бащите си, което е цялата философия на прогреса, ако искаш да знаеш! А пък аз ей сега ще препратя рапорта ти по-нагоре, нека всички да те съжаляват и да говорят какъв невъзпитан началник си имаш! Допускам, че ще те преместят в друг отдел, обаче бъди сигурен, че оставят ли те при мен, ще те гоня два пъти повече, но няма да ти позволя да не си талантлив! Ако искаш да е на всички добре, вуйчо, значи искаш на всички да е зле! Изчезвай, че не мога да те гледам повече, до гуша ми дойдоха невинната ти физиономия и честният ти поглед, тия мутри ги прави на мадамите, на мене не ми минават! Чао, вуйчо, и ако някой ден ти се припие кофти кафе, заповядай тук по всяко време на денонощието!

… Тогава скъсах рапорта. Лъчо не ме подгони два пъти повече, но и така ми е предостатъчен!

— Ял ли си нещо? Днес купих два сандвича със салам. Взимай бе, вуйчо, стига си се кокорил!

Дъвча нещо прилично на дунапрен, туткал, мукава, гьон, хоросан, лейкопласт и стиропор, но много по-безвкусно, наречено сандвич със салам по софийски. Понякога, в моменти на душевен уют, мечтая тия, дето ги произвеждат, да изядат поне едно парче собствено производство, но отлично съзнавам, че мечтите рядко се сбъдват, особено сандвичевите.

— Та защо реши да прескочиш до доктора? — започва Лъчо, след като стомасите ни се наежват, замаяни от борбата със сандвичите.

— Бистра Тенева се е запознала със Слави Пенев след брака си с Еньо Тобаков. При него я завежда Радка Минчева, бъдещата втора съпруга на Пламен Тобаков…

— Пламен Тобаков?

— Същият.

— Колко години е разликата между Тобаков и Минчева?

— Трийсет и две.

— Ясно, брак по любов. Защо Бистра е прибягнала до услугите на доктора?

— Свекър й, старият Тобаков, я заплашил, че ако не забременее веднага, бракът й със сина му няма бъдеще. Като се има предвид, че тогава името Тобаков означаваше много, заплахата е била съвсем реална. Но най-странното е друго — Бистра обявява, че е бременна непосредствено преди заминаването на Тобакови — баща и син, на деветмесечно пътешествие в Западна Европа.

— И ти реши, че Бистра е излъгала.

— Още нищо не съм решил, но сметнах за необходимо да говоря с доктора. За съжаление…

— Съмнявам се, че щеше да изкопчиш нещо съществено от него, гинеколозите са дискретни мъже! Но си се ориентирал съвършено правилно. Още утре ще задействувам Виденов да се порови тук-там.

В тършуването по книжата лейтенант Виденов, висок, тромав колега, няма равен на себе си. В школата го наричахме галено „Носталгичният маркуч“.

— Открих и нещо друго — малко преди смъртта на Стефан Бистра е взела от бившите си съпрузи сумата от пет хиляди лева — три от Спиро Денчев, келнер в мотел, и две от Еньо Тобаков. При обиските на двата апартамента — Драгановия и Пеневия, тази сума не „изскочи“.

— Не си казал, не сме организирали обиск в жилището на Бистра!

— Сега казвам.

— Имаш го — записва си Лъчо. — Поразпита ли Диди Хирурга?

— Смятам да го направя след малко, знам къде да го намеря, в бар вариетето на Японския.

— Не е ли късно?

— Работното му време едва сега започва.

— За тебе, питам, не е ли късно, я се погледни в огледалото на какво приличаш!

— Ще се оправя някак си!

— Добре, по принцип не възразявам. Не забравяй, че утре сутринта съм повикал лейтенант Копринков във връзка с обира на вилата в Драгалевци. Ако има нещо в цялата работа, което да ми мирише най-кофти, то е именно тоя обир! Но да не избързвам преди Копринков!

— Нека го кажа аз, за да не се ангажирате вие — първата версия е, че Стефан е бил убит от съперник за леглото на Тенева, втората — че е бил убит от съучастник в далаверите си с продажби, на джинси, а може би и други предмети с цел да се осигури мълчанието му или по-просто — да не делят парите.

— Не се боя да се ангажирам с версии, боя се да не дрънкам глупости! — проличава си проклетият характер на шефа. — Съветвам те и тебе да не го правиш!

Играта започна да загрубява…

— Все пак ще ви помоля да бъде организирано наблюдение и над Григор Зафиров, другарю майор!

— Вече е организирано!

— Ами тогава да тръгвам.

— Нагрубих ли те пак бе, вуйчо? — вдига театрално ръце шефът.

— Никак!

— Правилно! Не си балерина!