Валентин Пламенов
Възпитаните трупове пращат писма (11)

Оперативните работници продължават „да обработват“ апартамента.

— Защо морфин? — обръща се Лъчо към Жеката, симпатичния, пълничък и невероятно чист полковник доктор Жеков, през чиито ръце, изглежда, са минали повече трупове, отколкото жени. Въпреки че е професионалист от висша класа, той е по-срамежлив от бакалин, влязъл по погрешка в Националната художествена галерия.

— Абе за-защо? — когато се вълнува, Жеката заеква. — Избие ли ти вед-веднъж сачмата, има ли зна-значение ка-как ще го на-направиш?

— Чувал съм, че такава смърт е почти приятна? — продължава да опипва почвата шефът.

— Ни-никой от жи-живите не е в със-състояние да ти об-обясни коя смърт е приятна и ко-коя — не е при-приятна, Лъ-Лъчо, ос-остави тия глупости! Ча-чакай да мине аутопсията! Ами ти бе, Мла-Младенчо, как се намери тук?

— Исках да говоря с доктор Слави Пенев.

— Защо закъсня? — сопва ми се Лъчо.

— Извинете, другарю майор, но той пропусна да ми съобщи точния час на самоубийството си!

— Я не-не се ка-карайте, че всички сме из-изнервени! Кажи му за писмото!

— Написал е писмо до Вера Делчева — кима Лъчо към жената на около четиридесет години, която стои с празен поглед върху канапето в хола. — Ще го прочетеш в управлението. Общо взето, докторът се извинява на любовницата си за решението да сложи край на живота си. Защо искаше да се срещнеш с него?

— Познавали са се добре с Бистра Тенева.

— Подушил си още нещо ти, току-така няма да дотърчиш!

— Така е, обаче…

— Какво обаче?

— Нека да помисля малко, не мога изведнъж!

— Има ли връзка между двата случая?

— Нищо не мога да твърдя със сигурност на тоя етап!

— Етап! Аман от етапи! Пак писмо и пак вана… Жека, кога ще си готов с експертизата на Стефан Драганов?

— У-утре сут-сутрин! Зап-заплетена ис-история, да му се не ви-види!

— Може ли да прегледам веднага писмото, другарю майор?

— Петков! — тихо вика Лъчо при нас колегата от дежурната група. — Ако обичаш, писмото.

Поемам три машинописни листа, изписани с равен, спокоен почерк. Ръката на доктора като че ли не е подозирала непосредствените намерения на притежателя си.

„Скъпа Вера, не започвам последното си послание с излишни извинения. Знам, че няма да ми простиш. Решението да свърша със себе си не дойде в съзнанието ми изведнъж и по никакъв начин не е свързано с нашите отношения, то узряваше бавно и мъчително от дълги години у мен.

Мисля, че един петдесетгодишен мъж без деца има право да разполага с живота си. А животът ми логически беше изчерпан, ти късно влезе в него. Раждане, зрялост, остаряване, смърт — не искам да се подчинявам на този природен цикъл, наложен свише на хората — най-жалките земни създания. Жалки, защото, влагайки им разум, природата не им е предоставила допълнителни предимства, даже ги е лишила от някои елементарни мотивации в сравнение с другите животни — дълголетието на костенурките, красотата на леопардите, полетът на орлите, отровата на змиите или верността на кучетата.

Вера, аз умирам по собствено желание. Ще си инжектирам морфин и ще заспя усмихнат.

Ще бъда един приличен, пращящ от здраве труп. Човек и в смъртта си трябва да бъде горд, иначе не си струва да съществува в унизителното й очакване, за да свърши разяден от рак или поразен от инфаркт, затъпял, гнусен, отвратителен.

Никога и никому не съм се молил, нямам намерение да се моля и на смъртта, аз ще я измамя, като я предизвикам, ако можеш — разбери, ако ли не — помълчи, не бързай с упреците.

Изгубих ти доста време, през което ти можеше да срещнеш мъжа, който да поеме съдбата ти в ръце. Но още не е късно, повярвай, никак не е късно. Трябва непременно да си родиш дете — един от изходите в живота на човека е да отгледа отрицанието си. Няма да съм на тоя свят, когато ще раждаш, но ще те благослова от небето. Така по-лесно ще изтърпя гледката на плода, който излиза от утробата ти, за да унищожи постепенно всичките ти сили, за да те съсипе с безпомощността си. И нека твоят талант, скъпа, да се предаде чрез гените на детето ти, нека то да върне на обществото обидите, които ти преживя. Изкуството унищожава тези, които са му най-предани. Посредствеността е организирана, призваният — самотен.

Шекспир ли казваше чрез Хамлет, че останалото е мълчание? Впрочем той е последният писател, който умееше да си служи с думите. След Шекспир думите нямат никаква стойност, те само пародират мислите и чувствата ни. Дори сега, когато до смъртта ми остават някакви си пет или шест минути, аз се плъзгам по повърхността на всичко, което в ДЕЙСТВИТЕЛНОСТ искам да ти кажа. Думите ще затрият цивилизацията, думите ще предизвикат Третата световна война. Естеството не се нуждае от думи, но думите са вложени в Естеството от Вечното, за да го подчинят и поробят.

Дали ти не желаеше да свършим заедно? Не те попитах, прости! Недей да тръгваш никъде сама, мисли за детето си, твоето отмъщение към изкуството! Адът е близо, адът постоянно е на една крачка от нас, а отмъщението — това е раят на нисшите, спасението на отчаяните, справедливостта на Естеството и песента на Нищото!

Време е, Вера!

Пълня спринцовката с морфин. Оставям писмото си до теб на масичката в хола. Ще се инжектирам във ваната, след като я напълня с гореща вода, за да посрещна студа, към който съм се устремил с цялата си същност.

Слави“

— Как ти се стру-струва, Мла-младенчо?

— На пръв поглед, като че ли го е писал с акъла си.

— Напоследък единствено самоубийците ми изглеждат с акъла си! — избухва Лъчо.

— Пра-празни при-приказки! Са-самоубийците са бо-болни мо-мозъци! — поруменява от вълнение Жеката, старият ерген със златно сърце. — Басирам се, че в ро-рода на док-доктора вече е имало са-самоубийство, поразровете се и ще ви-видите!

— Жека, а възможно ли е човек да се самоубие примерно от угризения на съвестта? — питам.

— В на-наши дни — ед-едва ли! Кра-краят на двайсети век ни на-накара да преглътнем по-повече ди-дивотии, отколкото би-бира! Не ос-остана нито едно та-табу, Младенчо, а без та-табута чо-човечеството е ка-като дете, израсло без иг-играчки — уж е нор-нормално, но не го знаеш ко-кога ще даде фи-фира!