Валентин Пламенов
Възпитаните трупове пращат писма (10)

Намирам Спиро Денчев, първия съпруг на Бистра Тенева, пред сто грама водка в ресторанта на мотела, където работи като келнер. Работното му време може би не е започнало. Или пък е започнало, но на него му е все тая. Представям се, той се усмихва глуповато и ми посочва стола.

— Кока-кола — предварвам поръчката му към притичалия колега, поемам си дъх и го оглеждам.

Преди пет-шест години сигурно е бил представителен мъж. Но животът не прощава алкохола, никотина и жените. Спиро Денчев е подпухнал, диша тежко, на темето му се очертава прилична площадка, порите по лицето му са задръстени. Униформената риза е замърсена по врата, ханшът издува мазното сако с емблемата на мотела, коремът опира о ръба на масата, ноктите са изръфани — белег на прекалено нервните или прекалено немарливите към външния си вид хора. И все пак, ако не е мътният порочен поглед, все още можеш да го вземеш за умен човек без късмет. Дланите му, огромни, восъчнобледи, стоят като чужди върху покривката със съмнителна чистота. Пие някак срамежливо, обръща се на една страна и чак тогава изпразва чашата. При движението му забелязвам засъхналите парченца ушна кал, развалящи интересния му профил. Ресторантът е почти празен. Изключение правят две маси. На първата са седнали трима любители на концентрати по никое време, а на другата — незаконни любовници, които не спират да бърборят, опипвайки се с ръце под масата. Спиро Денчев си поръчва поредната водка, докато аз лижа скромно топлата кока-кола, и благоволява да ме удостои с вниманието си:

— По повод ревизията?

— По повод бившата ви съпруга.

— Коя от трите?

— Бистра Тенева.

— Бибето?

Пръстите му барабанят по масата, сякаш извикват спомена за Бистра, лицето му помръква, кой знае защо, се прозява. Многобройните пломби в устата му блясват и допълват потискащия вид на мъж, пред когото остават не повече от две-три години, преди да стане редовен пациент по болниците, а по-късно и на психиатрията, водката не си играе на шикалки.

— Какво й се е случило?

— Приятелят й почина миналата нощ. Познавахте ли го?

— Извинете, но доколкото моето разузнаване ми донася, Бибето ги е колекционирала с кашони.

Пъхам снимката на Стефан Драганов под гърбавия му нос.

— С тоя въздухар съм ги засичал на няколко пъти. Той ли издаде екипа?

— Той.

— Щом разследвате, значи не го е направил на драго сърце?

— Удавил се е във ваната си. Засега това е всичко, което ни е известно.

— А стига бе! Ще хапнете ли нещичко, готвачът ни е факир на дроб сармата?

— Благодаря, обядвал съм. Откога сте разведени?

— От четири години. Извинявам се, но нещо не разбрах — сам ли се е удавил във ваната, или някой му е седял на шията?

— Изглежда, че е самоубийство. Откога не сте виждали Бистра?

— Разведохме се толкова истерично, че не можехме да се гледаме. Бях убеден, че с нея повече няма да си проговорим като хора, които някога са имали нещо общо, но преди една седмица Бибето пристигна пожарно, за да ме крънка за мангизи.

— На заем?

— Простете, вие видяхте ли я на какво прилича?

— Да.

— Е, след като сте я видели, как може да предположите, че Бибето ще иска нещо на заем? При нея няма шест-пет — мангизите на масата и кой откъдето дошъл!

— Каква, сума ви поиска?

— Осем бона.

— Сериозни пари.

— Никои пари не са сериозни, преди да ги дадеш.

— А вие дадохте ли?

— Три бона. Толкова успях да събера на бърза ръка, в момента и аз съм затруднен. Ако имах повече, и тях щях да й снеса! Пешо, я донеси цялата бутилка, че да не те разкарвам!

— Кога й дадохте парите?

— В сряда по обяд.

Водката отново потегля към гърлото му.

— Изглеждаше ли разтревожена?

— Колкото един човекоядец ще се разтревожи, че не е казал „добър ден“ на нещастника, когото е схрускал за обяд. Третата световна война да избухне, Бибето най-много да се ядоса, че няма пред кого да покаже новия си тоалет. Тя е пълно перде и в това й е чарът. Изобщо аз й се възхищавам посвоему. Бибето е зла, капризна, суетна, лековата, подла, повърхностна, безскрупулна, безхаберна, неточна, нечестна, безотговорна, безхарактерна, безсъвестна, придирчива, завистлива, клюкарка, интригантка, непукистка, въздухарка, но поне е цялостна, разбирате ли какво искам да кажа? У хората съществува известно количество съвест, която непрекъснато ги яде отвътре и ги прави несигурни в себе си. Един път свърши добро, два пъти — зло, веднъж рече нещо умно, после изтърси пет глупости на търкалета. Докато Бибето е абсолютно лишена от съвест, благодарение на което се радва на здрав сън и отличен тен. По този начин печелеше мъжете, по този начин ги правеше луди. Знаете ли, вече сериозно се питам дали съвестта не е някакъв славянски недостатък, някакво извечно желание да страдаш, наречено за удобство съвест, както за удобство наричаме още един куп понятия с други имена? В нашето славно отечество, другарю Демирев, ние много често казваме думи, които са адски близо до истината, но не са истина, а имитация на истина. Славяните обичат да си играят на любов и омраза, на достойнство и мерзост, на висши страсти и главоломни падения. А истината каква е? Ние сме гола вода, били сме, сме и ще си останем абсолютна гола вода, ще гледаме пушека след другите народи и ще тръбим — вижте ни колко сме зле! А тайничко ще ни е уютно на душата, защото славяните са добре единствено, когато са зле! Не съм се родил келнер, навремето пишех разкази и мнозина ми предричаха прилично бъдеще, в литературата славяните нямат равни на себе си. Но срещнах Бибето и свърших курса, не я обвинявам, напротив, дълбоко се прекланям пред светлия й образ! Тя ме разколеба навреме във вътрешния смисъл на нещата! В необходимостта да живуркаш в притеснение, да търпиш глезотиите на редактори и външни рецензенти, да се мазниш на разни бездарници, да наричаш черното бяло и обратното. В крайна сметка на български говорят не повече от осем-девет милиона души, малките нации са неспособни да отгледат световен писател. Ще ми възразите, че писателя го четат и след смъртта му, че той не живее само във времето си, че ръстът на една страна се измерва и чрез величината на писателите й, но кое пък ми гарантираше, че ще стана писател? Писнах ли ви?

— Напротив, интересно ми е. Може би като стопроцентов славянин аз също предпочитам да си губя времето, вършейки всичко друго освен онова, за което ми плащат. За да не се комплексирам съвсем, бихте ли ми казали къде бяхте в събота вечер?

— При вас — забива надолу глава Спиро Денчев, сякаш под масата пълзи по бикини Орнела Мути.

— Звучи общо.

— Прибраха ме в отрезвителя в събота следобед и ме пуснаха в неделя сутринта. След като снесох парите на Бибето, се запих змейски… Една седмица не си спомням какви съм ги вършил… Не мога да я забравя и това си е! Непрекъснато сънувам тялото, гласа, косата й… Като някакъв наркоман! Няма отърване от нея, а за друго вече ми е късно… Скоро окончателно ще ме изхвърлят и оттук. Ще излея супата във врата на дебелака, довел секретарката си на обяд, преди да я оправи в служебната кола. Или ще цапна с пържола някой, който си пълни търбуха на държавна сметка заедно с десетина вандерлюбета! Не издържам вече… Но стига сме говорили за мен. Доколкото усещам, вие не сте сигурен дали любовникът на Бибето се е удавил сам, или са му помогнали?

— Би могло да се каже и така.

— Ще се опитам да ви обясня. Мъжете до Бибето се побъркват. В началото те завладява страшна умора. Работиш и се движиш на автопилот. После се появяват халюцинациите — присънва ти се, че получаваш в наследство уранови мини в ЮАР, Рокфелер се оказва твой незаконороден син, Дюпон те вика за съдружник, от Швейцария ти съобщават, че трябва незабавно да получиш десет милиона долара, без да ти посочват източника. Посягаш задължително към концентратите, ако ли не към нещо по-сериозно, и ги имаш всичките тия работи накуп, с една малка подробност — Бибето вече се е спасила! Нищо чудно да се е удавил самичък, другарю Демирев, не съдете за нас, мъжете на Бибето, като за нормални хора! Пиян ли е бил?

— Не дотам, че да се нагълта с вода, без да забележи.

— Ясно, бил е в ранен стадий. Умората… Увива те като лига, сякаш по тялото ти провеждат конгрес всички голи охлюви на Балканския полуостров! Пийнете още една кока-кола, другарю Демирев, не се гнусете!

— Не се гнуся, боли ме стомахът.

— Я глътнете това, ще се родите! Смело, доверете ми се, две язви имам! — подава ми някакво синкаво хапче. Налапвам го, без много-много да му мисля.

— Благодаря. Колко време след развода ви Бистра се омъжи за Еньо Тобаков?

— Малко повече от година, през 1986. Бибето си въобрази, че е взела експреса за небесата, не без основание между впрочем, дъртият Тобаков в 1986 година още важеше. Не минаваше ден, без вестниците да съобщят къде е бил и какъв завод е открил. Моментално им се роди отроче, Тобаков при подписването й заявил, че без бебе няма да я търпи, представяте ли си? Но малко по-късно отгоре рекоха „чупката“ на Тобаков и Бибето увисна. И тъй като не е в характера й да се церемони с хората, остави се да я разведат по нейна вина, като им типоса малкото Тобаковче, да си го бият от главите. Бибето е голяма работа!

— Къде мога да намеря Еньо Тобаков?

— Преди тоя скапаняк киснеше всяка вечер в дискотеката на „Севастопол“, но след плонжа на баща му останалите синчета го изрязаха от обкръжението си, да не им загрозява пейзажа. Живее близо до Японския хотел, лесно ще го откриете.

— Денчев, след всичко, което ми разправихте за Бистра, допускате ли, че тя е способна да убие любовника са?

Спиро Денчев пребледнява.

— Нееее… Не я търсете там, където я няма! Веднъж й хванах пеперуда, забодох я на топлийка, а Бибето изпадна в истерия, повърна от ужас… Много е жалостива!

— Това беше всичко, довиждане!

— Не й казвайте, че сте говорили с мен, другарю Демирев, дано пак се мерне насам, нищо, че ще ми изтръска джоба…

— Бъдете напълно спокоен.

— Мерси! — покланя се Денчев с последни остатъци от равновесие. Представям си на какво ниво ще обслужва днес клиентите. Ами като им е толкова акълът да бият седем километра до тоя скапан мотел, кой им е крив? А стария Тобаков, виж, и аз го помня много добре. При едно посещение в школата държа реч, в която съвсем сериозно твърдеше, че социалистическият престъпник бил далеч по-прогресивен от капиталистическия. Но го свалиха не заради това му прозрение, а защото беше заповядал на няколко окръга да сеят царевица вместо цвекло, вследствие на което някои захарни заводи останаха без суровина и производството на едно кило захар им излизаше повече от десет лева, докато на пазара го продаваха по един лев, за да не се повишавало социалното напрежение.

* * *

Проверките около показанията на Спиро Денчев ми отнемат целия следобед. С втория съпруг се заемам едва привечер.

Кооперацията, в която живее Еньо Тобаков, прилича повече на лятна вила на холивудска звезда в зенита на славата си, отколкото на софийска постройка. Иначе Еньо Тобаков е симпатичен дебелак, с малко личице, къси пръстчета и голяма безформена уста. Такива облички мъжлета са винаги в добро настроение, шегите им са отчайващо безсолни, но кой знае защо, около тях е пълно с красиви момичета. Щом научава, че съм от милицията, Еньо Тобаков светва целият, малко остава да се хвърли в прегръдките ми, сякаш вижда приятел от детинство, когото е мислел за загинал при самолетна катастрофа. Въведен съм с възклицания в огромен хол, където командированите в чужбина от татенцето са надомъкнали толкова вещи, че не виждам само личния самолет на президента на Съединените американски щати. Девет цветни телевизора, пръснати по стените, кой от кой по-японски, няколко вида килими, море от уиски в барчето, три хладилника, безброй транзистори, две миялни машини, пет видеокасетофона, печки, грамофони, радиатори, климатични инсталации, да не говорим за еленовите рога, Айфеловите кулички, пикаещите ангелчета, знаменцата, куклите, осветителните тела, способни да направят Люлин далеч по-илюминиран от „Шанз—Елизе“, и още един ТИР предмети, чието предназначение дори не ми е известно.

— Ах, как се радвам, другарю Демирев, ах, как се радвам!

— На какво толкова се радвате? — не ми издържат нервите.

— Ами да плача ли? — недоумява шишкото.

— Идвам по повод бившата ви съпруга, Бистра Тенева.

Усмивката на Еньо Тобаков помръква. Тъй минава облаче пред слънцето в летен ден и ти напомня, че есента все някога ще дойде, ще стане студено, ще вали и ще ти е до умиране тъжно, освен ако не ти е тъжно и през лятото.

— Бейби?

— Ако на Бистра Тенева викате Бейби, значи е Бейби.

— Отлично! Говорим за една и съща личност! Ще пийнете ли нещо малко?

— Ще пийна и нещо по-голямо, стига да е безалкохолно.

— Само за момент.

Еньо Тобаков ми поднася кока-кола с лед и резенче лимон. За себе си е приготвил някаква жълто-зелена чудесия, от която отпива с удоволствие и изпръхтява:

— Бейби адски си падаше по тоя коктейл. Иначе не е стилна мадама, дава вид на стилна, но не е стилна. Пълно перде с мании на персийска принцеса, баронеса по профсъюзна линия, квартална аристократка, а всъщност чиста простачка. Какви ги е надробила тая мома?

— Познавате ли го? — показвам му снимката на Стефан.

Еньо се навежда и в лицето ме блъсва неприятната миризма на развалени зъби.

— Преди време метна по мене собствената ми мелба в сладкарницата на „Шератон“.

— По какъв повод?

— Влязоха с Бейби и минаха покрай масата ми. Не се сдържах и го нарекох дубльорче. Много невъзпитан образ, не бих си изкривил душата, за да ви заблудя, че сме близки. Да не би Бейби да му е видяла сметката? Пречукала ли го е, другарю?

— Че тя способна ли е „да пречуква“?

— Способна е и на по-големи подвизи в мирно време!

— Къде прекарахте съботната вечер?

— Аз ли?

— Вие.

— У едно мадамче.

— Видя ли ви някой?

— Къде?

— У мадамчето.

— Цялата кооперация! Бяхме се заключили, баща й се развика, дойдоха съседите… Балканска история.

— В колко часа ви се случи тази балканска история?

— Отидох към седем и нещо, а ме изритаха след полунощ. По телевизията даваха мач, после — естраден концерт, рекох си — тъй и тъй не успяха да ме оженят, поне да се върна за криминалния филм. Хванах го някъде по средата, не разбрах кой е убиецът, вие гледахте ли го?

— Аз също не успях. По това време приятелят на бившата ви жена, тоя, дето е специалист по мятане на мелби, се удави във ваната си.

— И вие веднага повярвахте?

— След като го видях с очите си…

— Не бе, че се е удавил сам! Бейби е спретнала цялата галимация, я не се мотайте, ами я арестувайте на бърза ръка! — дебелакът се облизва лакомо, роши рижата си, късо подстригана коса, тактува с пета, очевидно — добре се забавлява, с което ми става още по-неприятен.

— Не говорете така за майката на детето си! Не е хубаво!

— Майка! Хвърли Пламенчо на баща ми и дим да я няма! Ако на това му викате майка, аз съм трамвай номер четири!

— Колко време живяхте като съпрузи?

— Няма да се събере и година!

— Но по документи…

— Слушайте какво ви разправям, оставете документите на мира! Малко след като се ожених, с баща ми заминахме на пътешествие по Европа. Нещо като сватбено, нали разбирате, само че без младоженката.

— Как така? — изумява се дори свикналото ми с хорските абсурди съзнание.

— Много просто. Старият като че ли предчувстваше събитията, рече ми: „Идват други времена, Еньо, боя се, че няма да са моите, я дай поне да ти покажа Европата, че утре не знам къде ще бъда!“

— Значи вие тръгнахте и оставихте жена си сама?

— Че с нас ли да я вземем? Я! Всяка жаба да си знае гьола! Да не беше бременна, разбирам, можехме да я заведем донякъде, обаче с тоя корем щеше да ни излага по музеите! Когато се върнахме, Пламенчо се беше родил, баща ми ужасно му се зарадва. Добре, че свалиха стария няколко месеца по-късно, иначе Бейби никога нямаше да кръсти бебето на негово име, опасна е!

— Тя ли подаде молба за развод?

— Аз си подадох молба, защо тя ще подава?

— И съдът присъди детето на вас?

— Че коя е тя, че да й го присъди на нея? — обижда се от недосетливостта ми Еньо. Всъщност какво се чудя толкова, делото се е гледало, преди „времето“ на Тобаков да е влязло в историята.

— Кога се ожени баща ви?

— След като на мене ми дадоха развод. Хъката-мъката, изпързаля ме, че трябвало някой да се грижи за Пламенчо. Когато видях младоженката в гражданското, щях да припадна — бяха адска комбина с Бейби, пък се правеше, че не ме познава!

— Как се казва втората жена на баща ви?

— Радка, ама както е Радка, през седмица пътуваше ту до Париж, ту до Лондон, да не изпусне случайно гювеча! Много е печена! Нямаше кой да я спира и побърка напълно клетия ми родител! Нищо, че е от Павликени, а може би тъкмо защото е от Павликени!

— Казахте, че са се познавали с Бистра преди брака на баща ви?

— Че и преди моя, моля ви се! Я! Дори Радка я заведе при един гинеколог от Медицинската академия, доктор Слави Пенев, защото Бейби не можеше да забременее отведнъж, абортите я бяха излъскали като каскет върху кубето на „Александър Невски“! А баща ми категорично й беше заявил, че без дете не иска и да чуе за нея! Тотално се беше паникьосала да не се смрази със свекъра си, разбирате защо, нали?

— Съобщихте ли на баща ви, че двете се познават?

— Да не съм спал на мокри вестници?! Старият щеше да ми свие сърмите, оная го води за носа накъдето й кефне! Пълен пас! Аз не смея даже да си го помисля, на вас ви го споменах единствено защото ви чувствувам по-близък от брат, и без това нямам!

— Един ден нищо чудно да имате!

— И Пламенчо да го повива? Мани, голямо изпълнение направи старият, уж е умен мъж!

— Виждали ли сте се наскоро с Бистра?

— Я! Само това ми липсваше!

— Тобаков!

— За малко.

— Поиска ли ви пари?

Лицето на дебелака се свива като плондер, спукан с топлийка.

— Колко, Тобаков?

— Пет бона! Като че ли ги печатам!

— Каква сума и дадохте? Хайде говорете де, нали ме чувствувате близък?

— Страхотно! Наринах й два бона.

— С какво ви заплаши?

— А? — разсейва се Еньо, бърка си в носа, дърпа си мекото на ушите, пляска се по късите тлъсти бедра.

— Попитах — с какво ви заплаши Бистра, за да й дадете две хиляди лева? Да ви помогна ли малко? Намислила е да обжалва решението на съда да присъди детето на вас, а при сегашното състояние на нещата нищо чудно да спечели. Така ли обяснихте на баща ви, за да ви даде пари?

— Не! Излъгах го, че съм се записал на екскурзия до Египет! Старият няма да преживее, ако му отнемат Пламенчо!

— Кога предадохте парите?

— Миналата седмица.

— А по-точно?

— По-точно — във вторник.

— Така. Сега да повторим — къде се намирахте с баща ви по времето, когато Бистра е била бременна?

— Нали ви казах, по Европата. Италия, Франция, ФРГ, Швеция, Норвегия, Дания, Люксембург, Испания, Белгия, Португалия, Швейцария — май не ги споменавам подред…

— Няма значение. Сериозно пътешествие!

— Старият се прояви като баровец. Беше си взел отпуската за последните десет години слугуване на народа!

— Къде спахте?

— Баща ми е пълен с приятели по посолствата. Щяха да се избият кой да ни приюти, защото тогава още не се знаеше дали старият ще го свалят, или ще го издигат. Чудно си изкарахме, но после ни се върна тъпкано — аз се разведох, старият се разболя, след болницата отиде в санаториума в Горна баня, където Радка работеше като медицинска сестра. Шапка й свалям, за секунди го върза! Не че той не беше готов, готов беше! В последно време се чувствуваше самотен, преустройството му беше чуждо, усещах го, че дори е против това преустройство! Радка го налапа като акула — водолаз със запек! А покрай цялата галимация и аз хлътнах като морков в супа!

— Срещнахте ли се повече с доктор Слави Пенев?

— Не, тогава го видях за първи и последен път.

— Сигурен ли сте, че той работи в Медицинска академия?

— По онова време там работеше.

— Къде се запознахте с него?

— Радка ни заведе у тях на гости.

— Адрес?

— Някъде на „Скобелев“, три или четири блока след булевард „Витоша“. Извинете, колко стана часът?

— Десет и половина.

— Понеже чакам едно мадамче…

— Спокойно, тръгвам си.

— А, не че се безпокоя, обаче защо да я пропускам, щом не съм необходим на милицията?

— Разбира се.

— Мерси. То не беше лошо да ви поканя, ама не искам да ви се бъркам, може би в момента някъде става убийство!

— Е, чак пък убийство…

— Не бъдете толкова сигурен!

— Щом казвате… Приятни забавления!

— И дано е само едно!

— Кое?

— Убийството, другарю Демирев! Понеже ви чувствувам близък… Аз, за вас…

Пропускам клетвите във вечна дружба, комплиментите и излиянията, защото бързам да се срещна с доктор Слави Пенев, нещо около бременността на Бистра ме шокира. Все още не мога да го определя точно, засега е просто едно лошо предчувствие.

Чак след като виждам милиционера и тълпата пред входа на „Скобелев“, се сещам за пожеланието на Еньо Тобаков. Гледката означава само едно — убийство. След малко научавам, че доктор Слави Пенев е бил намерен мъртъв във ваната си от Вера Делчева, негова любовница, в девет и половина вечерта.

Ако ми позволите малко черен хумор — докато сме го споменавали с Еньо Тобаков, той, вместо да кихне, взел, че си инжектирал свръхдоза морфин във вената.