Валентин Пламенов
Възпитаните трупове пращат писма (1)

… След побоя лицето на Камелия Милушева прилича на домашен козунак със сини очи и деформирана уста. Кавалерът й за една нощ, Росини, сънародник и адаш на композитора, само че не музикант, а шофьор на ТИР, явно не се церемони много-много с проститутките независимо на кой паралел ги среща.

— Добър ден — смотолевям пред леглото на момичето в „Пирогов“ и мокря с език засега здравите си особено в сравнение с нейните устни. — Задържахме Росини.

— Пътувай, ченге!

В гласа й се съдържа толкова омраза, че гърлото ми пресъхва. От малък се притеснявам, когато ме мразят незаслужено, въпреки че ми е време да свиквам полека-лека.

— У вас не намерихме долари, вероятно е отказал да си плати. Затова ли пострадахте?

— Не съм имала нищо с Франко!

— Ясно, говорили сте за изкуство.

— Ти ли ще ми кажеш за какво да си говоря с мъжете?

— Опазил ме господ. Стига само след разговора да не влизате в „Пирогов“.

— Гледай си работата!

— Точно това правя.

— Да ти имам работата!

— И вашата не е от най-здравословните!

— Чупката!

— Спокойно, тръгвам си. Проумях защо чуждите шофьори твърдят, че българските момичета са най-евтините в света!

— Стандарт!

— Правилно! Щом се оценявате на по-малко от дезодорант…

— Влюбих се бе, ченге!

— За около две минути? Без да знаете бъкел италиански?

— Франко Росини е джентълмен!

— То си му личи! Плюс това тежи най-малко сто и трийсет кила.

— Любовта е сляпа!

— Особено по мотелите! И непременно с чужденци!

— Не съм патриотка, пиши ми го в досието!

— Не ме интересува досието ви, а престъплението на Росини!

— Лесно ти е да се ежиш на един „тираджия“, нали?! А онова животно, дето счупи китката на Беба, отнесе ли си го? Едно телефонче от татенцето и го черпихте с кафенце, а после го изпратихте с хиляди извинения! Лицемери!

— Ако се водите по акъла на Беба, ще повярвате, че сме му подарили и мерцедес.

Медицинската сестра, пълна жена, около петдесетте, с очи по-неизразителни от копчета за кожух, като стопроцентова българка решава да си каже мнението тъкмо когато не я питат:

— Моля ви, другарю, оставете я, не е добре… Моята дъщеря е на нейната възраст, обаче е отличничка в университета. Проявете разбиране!

— Аз също не съм добре — отвръщам. — Никак, ама никак не съм добре! И температура вдигнах, пипнете ми челото! Нямате представа с какво желание бих оставил Камелия на спокойствие. Но ако проявя разбиране, следващия път италианецът като нищо ще пребие собствената ви дъщеря, и то не защото е отличничка, а защото титулярката скоро няма да тръгне на работа. Изобщо предупреждавам ви, че ако още веднъж се намесите, ще ви обадя на главния лекар! Хайде, Камелия, поне за малко се дръжте като достоен човек!

— Защо аз да се държа достойно? — задушава се от истерия момичето. — У вас са радиостанции, коли, палки, пистолети! Всичко е у вас! А аз нямам при кого да отида, след като ме изпишат от „Пирогов“! Върхът сте да ловите образи, свили половинка шпек от бакалията, ама като стане някъде търкал, никакви ви няма! Сега ми се пишеш много готин, обаче изпея ли нещо — ти с орден, а пък аз — в някоя канавка по околовръстното! На това ли му викаш достойнство?

— Не, не на това!

— А на кое?

— Достойнство наричам да се измъкнеш от калта, Камелия! Достойнство наричам да престанеш да се страхуваш, а ти се страхуваш, защото разни типове са ти внушили, че на тоя свят мошениците са повече от свестните хора, докато в действителност е тъкмо обратното!

— Хубаво се изразихте, другарю милиционер! — възкликва медицинската сестра. — Утре ще живеем по-добре от днес! С мъжа ми всяка вечер си го повтаряме!

Вари я, печи я — българката си е българка. Срещу ръжен не се рита…

— Как ти е името? — за първи път пита човешки Камелия.

— Младен Демирев.

— Младен Демирев, обаче от университета ме изключиха заради незаверен семестър. А семестърът ми остана незаверен, понеже не ми го завери асистентът. Пък той не ми го завери, сещаш се защо, нали?

Доста неуверено отвръщам:

— Е, то ако не е едно, ще е друго…

Камелия прави жалък опит да се усмихне:

— Не е друго, ами е същото!

— Кой е тоя асистент?

— За да го арестуваш ли? Всички не ще успееш да арестуваш… Не ме приеха на работа, защото съм без софийско жителство. Е, на няколко места в интерес на истината ми намекнаха, че биха си затворили очите, ако аз, пак се сещаш, надявам се? Как се живее със затворени очи, Демирев? Защо тогава те нямаше, а сега си тук? Може би милицията ме нахрани? Или ме приюти? Сигурно си прав, че добрите хора са повече от лошите, само че аз срещнах лошите… А те ме прехвърлиха на още по-лоши… Пък на милицията тъй и не й видях очите… Чак сега, след като ме пребиха… Ама пребият ли те, ти е все едно дали е Младен Демирев или граф Монте Кристо…

Чистокръвната българка зад гърба ми, разбира се, плаче, та се къса. Кой ти го дава? Хем заплатата й тече, хем чува такава сърцераздирателна мелодрама, че още тази вечер ще я разкаже на мъжа си след филма по телевизията. А преди да заспят, пак ще си повторят, че утре ще живеем по-добре от днес. И ще са доволни от себе си, а най-вече — от дъщерята отличничка. Дано никога не разберат, че подобни покъртителни изповеди чувам от всяка втора „колежка“ на Камелия, за да ги приема като чиста монета. Казвам всяка втора, защото след подобни приключения, половината от тези момичета просто не могат да говорят, преди да им наместят ченетата в болницата. Иначе до една си намислят оправдание, майсторки са по тая част.

— Заспа — докосна ме по рамото сестрата.

— Виждам.

— Бъдете спокоен.

— За какво да бъда спокоен?

— За нея. Аз ще се грижа!

— Не се вживявайте толкова, че дъщеря ви току-виж си развалила успеха!

— Никога!

— Не се заричайте, всичко става! Приятна работа!

Излизам пред „Пирогов“, паля цигара, гълтам трескаво дима и продължавам да разговарям наум с Камелия и останалите царици на мелодрамата:

— Адски ви е удобна философията, копче не мога да ви река! Милицията ви е виновна за изпепелените души, милицията ви е виновна за скапаните от алкохола нерви, милицията ви е виновна за профуканата на вятъра младост! Ходите по купоните на всевъзможни лекета, качвате се на моторите им, възхищавате се на арогантността им, хилите се на простащините им, търпите мръсотиите им, а когато пропаднете напълно — къде беше милицията? Групов секс, наркотици, побоища! Сутрин си тръгвате от поредната квартира подпухнали, жалки, спите по цял ден, а привечер отново сте на линия, киснете като малоумни пред кафенетата, чакате някой да ви забере, без дори да питате къде отивате! И това е всеки ден, всеки месец, всяка година! После — къде беше милицията?! Милицията според вас трябва да ви държи за ръката, докато пресичате улицата, да ви пази от джебчии на опашката в бакалията, да се намеси точно в момента, когато юмруците на пияните ви любовници се устремяват към лицата ви! Както е тръгнало, нищо чудно един ден да обвините милицията, че бебетата ви се раждат мъртви, сякаш милицията ви е светила, когато сте ги зачевали, без да се интересувате кой е баща им, сякаш милицията ви е била инжекциите за изхвърляне, а след като те не са дали резултат, ви е завела при криминалните типове, за да направите аборт!

А когато най-сетне се омъжите и си седнете на задника, забравяте старите веселби, от предишното остават единствено претенциите към милицията. Пред очите ви крадат, а вие, вместо да се намесите, чакате на милицията, по улицата пребиват човек, а вие отминавате, оставяте да се разправя милицията! Пред блока изнасилват момиче — затваряте прозореца, съпругът се връща мъртво пиян — звъните в милицията, бакалинът ви тормози — вие тормозите милицията!

Краят й не се вижда на тая обществена инфантилност! Е, как си, ченге?! Иди, че обяснявай, след като не щат да те чуят! Спокойно, Камелия!