Дейкър Стокър, Йън Холт
Дракула — Немъртвият (56)

55.

Слънцето изгряваше в утринното небе. Дракула и Мина пътуваха цяла нощ. Мълчаха през цялото време, а в ума на Мина се гонеха разпокъсани тревожни мисли. Всички те я навеждаха на заключението, че фанатизмът винаги води до едно и също. Богатият й опит го потвърждаваше. Кръвта й обаче не спираше да кипи от гняв по целия път на север. Бурните събития от предишната нощ се въртяха като на лента в главата й. Смъртта и разрушенията, причинени от Батори през вековете, бяха неизмерими, тя бе оставила след себе си хиляди разбити човешки съдби. Колкото повече мислеше за графинята, толкова по-гневна ставаше и толкова по-силно натискаше газта. Стискаше волана така силно, че кокалчетата й бяха побелели. Батори я бе насилила, опита се да я убие, но най-много мъка й причиниха заплахите й към Куинси. Вече нямаше никакви съмнения. За първи път човешката и вампирската кръв във вените й бяха в идеална хармония. Искаше да заличи от лицето на земята графиня Елизабет Батори.

Изпревари каруца, теглена от магаре, и животното спря внезапно. Човекът в каруцата извика. Чак тогава Мина усети с каква огромна скорост кара. Трябваше да се успокои и да обмисли всичко рационално. В това беше най-добра. Няма да позволи фанатизмът да я заслепи, иначе ще падне на нивото на Батори. През петнайсети век от благородниците се е изисквало да са смели, само тогава хората им са ги следвали. Но храбростта не им е вършела работа, когато е идвало време за данъци. Тогава е било нужно да всяват страх. На всеки благородник са се падали поне сто крепостни. Затова е трябвало да бъдат жестоки и да вдъхват респект, страхът е държал далеч и враговете. През петнайсети век кръвта се е леела като вода. Убийствата и смъртта са били ежедневие. Жестокостта е била общоприет начин за налагане на контрол. Обичаните владетели са се различавали от тираните само по това, че жестокостта им е била оправдана. Батори и Дракула идваха от тези мрачни времена. Бяха последните оцелели деца на отминала епоха.

В средата на пътя внезапно се появи карета. Мина натисна спирачките с всичка сила, извъртя волана и изкара автомобила от шосето. Размина се на сантиметри с крайпътно дърво, а колата потрепери и спря. Трябваше й известно време да успокои дишането си, чак тогава си позволи да погледне надолу. Дракула не реагира. Беше увит в одеялото, което го предпазваше от слънцето. Лежеше свит на пода. Мина беше объркана, не знаеше какво да мисли за човека, или по-скоро съществото до нея. Беше способен на огромна храброст и силна любов, бе верен и щедър, но в същото време бе неописуемо жесток. Страхуваше се от въздействието му върху Куинси. Може би щеше да успее да ги спаси от Батори, но какво щеше да коства това на безсмъртната душа на сина й? Дракула спеше през деня, тогава си почиваше и се възстановяваше.

Мина се опита да извика Батори в ума си, но видя само облаци и небе. Не беше сигурна какво означава това. Бяха разменили съвсем малко количество кръв и това не й даваше възможност да вижда ясно какво прави графинята. Вероятно Батори го е планирала точно така. Беше тежко обгорена и й трябваше време да се възстанови. Въпросът беше — колко?

Мина върна автомобила на шосето. Трябваше да отиде на познато място, където щеше да се чувства сигурна и можеше да се събере с Куинси. Трябваше да стигне до абатство Карфакс.

Научи за смъртта на Луси, когато се върна в Англия след сватбата си. С Джонатан все още не бяха консумирали брака, защото той бе прекалено слаб след изпитанията в Трансилвания, а Мина бе съсипана от мъка. Джонатан все пак намери сили да се присъедини към героичната им група и заедно с тях да намери и унищожи ковчега на Дракула. В онази нощ Дракула за пръв път дойде при Мина. Беше шокирана, че и той страда като нея за Луси. Обвиняваше Ван Хелсинг за смъртта й. Мина не знаеше в какво да вярва. Не можеше да свърже чудовището, за което й бе говорил холандският лекар, с красивия царствен княз, който я утешаваше. Не искаше Джонатан да разбере, че е идвал при нея, затова му каза, че Дракула се е явил в съня й, за да й каже от какво е умряла Луси. Ван Хелсинг се боеше, че тя е под въздействието на чудовището, и затова настоя да я държат далеч от плановете им. Както бе написала по онова време в дневника си: „Странно е, че ме държат на тъмно, след като Джонатан от години ми има пълно доверие.“

Тогава беше ядосана на Джонатан. Отношенията им бяха обтегнати. Двамата бяха отседнали в дома на доктор Сюард в Уитби, когато Дракула дойде при нея посред нощ. Призна й любовта си и й предложи да сбъдне всичките й мечти и желания. Докато Джонатан спеше до нея, тя се предаде и по своя воля отиде с княза в абатство Карфакс. Тогава, насаме с Дракула в руините на манастира, се почувства спокойна за първи път от месеци, в безопасност и истински обичана.

— Нямах смелост да се върна в Уитби — каза Мина на глас с надеждата да убеди сама себе си, че постъпва правилно. — Не съм ходила в абатство Карфакс от нощта, която прекарахме там заедно. Когато… — Не успя да довърши, обладаха я смесени чувства. Спомни си колко силно копнееше да преживее отново онази нощ с Дракула в Карфакс.

Мислеше, че той спи, затова се изненада, като го чу да казва изпод одеялото:

— Всичко си идва на мястото и ще приключи там, където започна.

Каза го като истински воин. Не търпеше компромиси. Батори бе оцеляла векове наред, като се спотайваше и кроеше тъмни планове. За разлика от нея Дракула се втурваше смело там, където другите се бояха да пристъпят. Но куражът му си имаше цена, която плащаха всички около него. Кръвопролитията зовяха за нови кръвопролития. Не можеше да се живее в постоянна война, не този житейски урок искаше да завещае на Куинси.

Куинси беше бъдещето. Мина трябваше да е сигурна, че той ще надживее всички тях. Кръвта, течаща във вените й, й даваше сила да го защити от Батори, а в момента той се нуждаеше от закрила повече от всякога. Нямаше представа на какво са способни вампирите. Тя усещаше, че е получил телепатичното й послание, и идва към тях. Ако Батори наистина се нуждаеше от време, за да се възстанови, Куинси имаше шанс да избяга. Ако стигнеше до Карфакс, преди Батори да ги намери, Мина щеше да успее да се качи заедно с него на кораба за Америка. След като го отведе далеч от Батори и се увери, че е в безопасност, ще се върне, за да обърне играта и от преследвана да стане преследвач. С Дракула можеха да проследят Батори, да разберат къде спи през деня и да я унищожат, докато лежи беззащитна в ковчега си.

Мина караше с бясна скорост през английската провинция. Слънцето започваше да се спуска над хоризонта. Почти цял ден бе седяла зад волана, което й даде възможност да обмисли всичко. Рационалният й ум победи първичните й инстинкти. Фанатизмът беше трагичният недостатък на същества като Батори, Котфорд и Дракула. Но тя нямаше да допусне да я заслепи. С Куинси щяха да оцелеят, защото можеха да изчакат. Щяха да доживеят деня на окончателната битка.

* * *

Сержант Лий отвори гардероба и погледна внимателно в тъмното. Нямаше нищо друго, освен дрехи на закачалки. Затвори вратата и надникна през съседния прозорец към нощното небе. Гръмотевиците и светкавиците в далечината обещаваха дъжд. Лий пусна пердетата.

— Чисто е. Няма от какво да се страхувате.

— Под леглото — прошепна глас зад него.

Под леглото. Разбира се. Беше много висок и мразеше да се сгъва, но за да има мир, го направи. Нищо. Нито дори паднал чорап.

— Навсякъде е чисто — съобщи той. — Няма чудовища тук.

Изправи се и погледна успокоените вече очи на петгодишния си син, след това се обърна и се усмихна на четиригодишната си дъщеря. Двете деца се бяха свили под завивките. Лий мразеше да ги лъже. Никой не знаеше по-добре от него, че чудовищата съществуват. Не онези, които децата си представяха — духове и подобни, — а истински чудовища, които бродеха из нощните лондонски улици и се опитваха да наранят невинни хора. И той се бе заклел да ги изправи пред правосъдието. Но по-добре бе да пази невинността на децата от ужасиите на истинския живот колкото е възможно по-дълго.

Лий им оправи завивките, наведе се и ги целуна по челата.

— Лека нощ. Сладки сънища.

— Не забравяй вратата, тате — прошепна настойчиво дъщеря му.

— Ще я оставя открехната, както винаги — усмихна се Лий. — Обичам ви. — Децата вярваха, че светлината от лампите в коридора прогонва чудовищата.

Де да беше толкова просто.

Той излезе в коридора и видя жена си по нощница и с нощна шапчица. Чакаше да му пожелае лека нощ. Видя, че лицето й е угрижено. Хвана я за ръката и я поведе към всекидневната. Трябваше да поговорят и не искаше децата да ги чуят.

— Какво ще им кажеш? — попита тя силно притеснена.

— Не искам да се тревожиш. Всичко ще е наред — каза Лий. Получената тази вечер телеграма от Скотланд Ярд силно го натъжи и хвърли жена му в паника. Съобщението официално потвърждаваше новината, която вече бе чул от Хънтли. Инспекторът идваше от метростанция „Странд“. Котфорд, полицейският лекар, полицай Прайс и униформените, които ги съпровождаха, бяха мъртви. Началниците на Скотланд Ярд задаваха много въпроси и Лий трябваше да започне нощната си смяна с явяване пред заместник-комисаря, на когото да обясни връзката си с действията на инспектор Котфорд. Изчетка праха от коленете си и затъкна снежнобялата си риза.

Когато научи, че Котфорд е загинал заради каузата, в която вярваше, първият импулс на Лий беше да вземе меча от ръцете на мъртвия си приятел и да продължи битката. Но след като успя да потисне гнева си, осъзна, че не може да се поддаде на жаждата за мъст. Не можеше да си позволи да бъде погълнат като Котфорд, Отказваше да тръгне по пътя на мрака. Беше му трудно да го признае, но Ван Хелсинг и Котфорд бяха страни на една монета. И двамата бяха обсебени от похода си срещу злото. В края на краищата истината нямаше да върне Котфорд, нито да докаже самоличността на Джак Изкормвача. Началниците ще смъмрят Лий, вероятно ще го уволнят, защото е участвал в непозволеното вманиачено разследване на Котфорд. Не можеше да рискува кариерата си като каже на шефовете това, което не искат да чуят. Как ще издържа семейството си, ако остане без работа? Стойността на мъжа се измерва по това как се грижи за семейството си, а не по престъпниците, които е заловил. В това отношение се различаваше много от покойния инспектор Котфорд. По улиците винаги ще бродят извратеняци, битката с тях никога няма да свърши. Погледна назад по коридора към стаята на децата си и си ги представи как се унасят в спокоен сън. Не изпитваше вина за това, което бе решил да направи: ще предаде инспектор Котфорд. Ще излъже началниците и официално ще заяви, че инспекторът е бил побъркан и напълно е скъсал връзката със здравия разум. Че фанатизмът му го е погубил. Щеше да свидетелства, че лудостта на Котфорд го е отказала да участва в новото му разследване на убийствата на Джак Изкормвача. Да, той уважаваше йерархията и затова не беше докладвал зад гърба на Котфорд. Хънтли му бе дал дума да си мълчи. Лий беше бивш армейски офицер, затова заместник-комисарят щеше да приеме обясненията му и да уважи лоялността му. Вярваше, че това поведение дори ще помогне на кариерата му, защото ще покаже, че е човек, на когото може да се разчита.

Облече си палтото, сложи си шапката, целуна жена си и я прати да си легне. След като чу вратата на родителската спалня да се затваря, бързо отиде в кабинета си и отключи най-долното чекмедже на бюрото. Извади старото досие на Изкормвача, което Котфорд беше взел от Скотланд Ярд. Прочете името и потръпна: доктор Ейбрахам ван Хелсинг.

Върна се във всекидневната и стъкна огъня в камината. Мигът на истината. Отново го обзе чувство за вина и се опита да оправдае действията си. В „Мидланд Гранд Хотел“ видя, че Артър Холмуд е забил стрела в сърцето на Ван Хелсинг, след което двамата бяха паднали през прозореца и загинали. Ако Котфорд беше прав, че Ван Хелсинг е Джак Изкормвача, тогава всичко беше свършило. Котфорд не беше от хората, които се блазнеха от славата. Интересуваше го само тържеството на справедливостта, а това вече се бе случило. Що се отнася до Мина Харкър, нямаше доказателства, които да я свързват с някакво престъпление. Лий беше сигурен, че видя Куинси Харкър да се мотае над тялото на Холмуд пред „Мидланд Гранд“. Въпреки това щеше да се придържа към фактите. А фактите бяха… че няма солидни улики срещу Куинси Харкър. Освен това разследването на убийството в алеята, с което започна цялата сага, принадлежеше на инспектор Хънтли. Нека той да се оправя.

Лий хвърли досието на Ван Хелсинг в камината и се загледа в листовете, които потъмняха, обвиха се в дим и пламнаха. Повече нямаше да се занимава с Джак Изкормвача. Молеше Бог да му прости. Може да е прав, а може и да греши, но вече излизаше от тази история.

* * *

Буреносните облаци бързо покриха луната и потопиха в мрак английската провинция. Конят на Куинси препускаше по брега, дишаше тежко и се потеше. Потръпна, когато чу далечната гръмотевица. Гневна светкавица проряза небето, животното внезапно спря, след това хукна с всички сили. Младежът заби пети в хълбоците му и дръпна здраво юздите, за да се задържи на седлото. Овладя коня и го потупа успокоително по врата. Сякаш лошото време полагаше всички усилия, за да го забави. Не беше ли споменал Стокър в романа си, че Дракула може да контролира стихиите? Почти не беше останал жив човек, когото да попита дали твърденията на писателя са верни.

Дракула знае, че идвам.

Куинси подкара отново коня в галоп. Беше заради кръвта. Дракула четеше всичките му мисли. Беше изключено да го изненада. Куинси разбираше, че шансовете не са на негова страна, но нямаше да се откаже от преследването. Дракула трябваше да умре.

Ако преди два месеца го бяха попитали дали вярва в свръхестественото, щеше да се изсмее на висок глас. Сега мислеше различно. От него зависеше да завърши мрачната мисия на героичната група, започнала преди двайсет и пет години.

Докато напредваше през блатистите поля, все повече осъзнаваше, че това е била съдбата му. За първи път в живота си не изпитваше вина, угризения, страх и не си задаваше въпроси. Беше изпълнен с решителност. Казват, че хората, които бягат от съдбата си, никога не постигат успех в живота. Той се възползва от тази логика, когато избра да стане актьор. Сега последствията бяха много по-сериозни.

Продължи да язди. Приведе се, за да избегне един клон, който замалко да го свали от седлото. Беше така потънал в мисли, че не го видя. Спасиха го изострените му отскоро сетива. Какъв глупав начин да умра! Никога не се бе замислял за смъртта. Беше млад и допреди няколко дни се смяташе за недосегаем. Де да беше така! Жаждата му за кръв се надигаше заедно с бурята. Спомни си пасаж от „Макбет“, пиеса, в която, вече беше убеден, никога нямаше да има възможност да играе.

Ела насам, Макдъф, на смъртен бой

и срам, за който пръв извика „Стой!“^[1]

* * *

Когато нощното небе започна да се разтваря в лазурната синева на зората, Батори тръгна по стъпалата на базиликата „Сен Дьони“. Ако някой буден в този час я бе видял, щеше да реши, че един от каменните гаргойли е оживял и паднал на земята. Тъмното наметало с качулка, което носеше, за да прикрие обгорената си кожа, се сливаше напълно с каменните стени.

Пое към входа на църквата. Болката я мъчеше силно. Пламъците бяха прогорили кожата й и вдървили мускулите й в болезнени спазми. С всяка крачка усещаше как плътта й бавно се възстановява. Копнееше за почивка и изпълнените с любов прегръдки на нейните жени в бяло. Те с готовност биха се погрижили за раните й. Липсваше й отдадеността им. Но бяха мъртви. Още две причини да накара Дракула и Мина да страдат.

Единственото й око разглеждаше изсечения в камъка знак на Светата Троица над входа. Можеше да влезе през вратата като обикновен посетител, но това беше Божий храм. Искаше да се появи там по начин, който щеше да Му напомни за нейната сила. С обгорената си ръка разби тежката порта от дърво и желязо. Свали си качулката и тръгна наперено през огромната готическа катедрала, известна още като Кралския некропол на Франция, последния дом на всички монарси. Окото й се спря върху статуята на Христос, разпнат на кръста. Дори синът Му беше по-слаб от нея.

Витражите пламнаха във всички цветове, когато слънцето се издигна и погали прозорците. Батори се опитваше да не обръща внимание на болката, която мъчеше цялото й тяло, докато минаваше покрай мраморните изображения на последните крале на Бурбоните на път към гробниците. По пода на каменната зала имаше надгробни плочи от оникс. Луи XVI почиваше под централната плоча вдясно, Мария-Антоанета — под централната плоча вляво. Със златни букви върху черния оникс бе изписано:

Мария-Антоанета Австрийска 1755–1793

Батори знаеше, че Антоанета не е там, в земята. Е, поне не цялата. Графинята насочи вниманието си към ненадписана плоча от оникс зад гроба на кралицата. Стисна зъби, заби почернелия си юмрук в плочата и проби дупка в нея, през която можеше да се промуши човешка ръка. Бръкна в гроба отдолу и извади кутия от слонова кост с кръст върху капака. Окото й се наля с кървави сълзи, от кожата й, все още топла от пожара, се надигна пара. Кутията бе подарък от човек, когото Батори някога бе обичала. Дракула я бе нарекъл чудовище, неспособно на любов. Само ако знаеше… Всъщност можеше да обича така силно, че беше готова да срути целия свят, за да отмъсти за изгубената си любов. В кутията се намираше това, което графинята някога смяташе за най-ценното си притежание. Последния път, когато идва в тази църква, вдигна плочата от оникс и внимателно постави кутията под нея. Това беше нейният подарък за любимата й, знак, че смъртта й е отмъстена. Беше и обещание, че целият свят — и самият Бог — ще платят за стореното.

Въпреки нетърпимата болка в пръстите, Батори вдигна капака на кутията. Тайното й съдържание отрази светлината на свещите в криптата. Графинята прокара нежно пръсти по ножа, изцапан със засъхнала кръв. Същият нож, който заби до дръжката в гърдите на Дракула преди двайсет и пет години. За да подпечата обещанието, което направи в този миг, тя облиза съсиреците по все още наточеното острие. Кръвта на Дракула беше вкусна. С този нож щеше да нанесе смъртоносния удар на врага си.

Върна кутията на мястото й. Замисли се къде сбърка при последния си сблъсък с Дракула. Подцени и него, и Мина. Повече нямаше да допусне тази грешка. Във вените на Мина Харкър течеше нейната кръв и кръвта на Дракула. Графинята се усмихна и дори не усети болка по обгореното си лице. И тя беше пила от Дракула. Ще го притисне към стената и ще го принуди да гледа как реже главата на Мина. Преди да умре, ще я види как се къпе в кръвта на любимата му.

Не можеше повече да разчита на лукса на безсмъртните — безкрайното време. Ако искаше да успее, трябваше да действа бързо. Дракула още беше слаб, но подозираше, че ще се опита да убеди Мина да се присъедини към армията на съществата между живота и смъртта. Трябваше да ги намери, преди това да се случи. И да удари, и то скоро.

Завъртя се на пети и пое към изхода. Във вените на още един смъртен течеше кръвта на Дракула — Куинси Харкър. Синът на Мина също трябваше да умре. Без закрилата на Мина и Дракула тя щеше да го убие като муха. Щом приключеше с тях, вече нищо не можеше да се изпречи на пътя й. Божият свят ще е играчка в ръцете й.

— Que faites-vous?^[2] — попита мъжки глас. Тя се обърна и видя млад монах с фенер в ръка. По лицето му се изписа ужас, когато видя това, което бе останало от Батори. Графинята помириса страха му от другия край на залата.

— C’est le Dlable!^[3] — извика той.

Нарече я Дяволът. Тя се усмихна. Въпреки че се възхищаваше на Луцифер за куража му да се разбунтува срещу Небесата, все пак той не бе успял в битката с Бога.

Приближи се. Монахът вдигна кръста си и извика:

— Sanctuaire!^[4]

Какъв глупак! Нищо не можеше да го спаси от графиня Елизабет Батори. Тя се спусна към него.

— Antichriste!

Зъбите й се забиха в гърлото на монаха и той утихна. След кръвта на Дракула тази на монаха й се стори като евтино вино за комка. Нямаше значение. Щеше да утоли жаждата й, докато се върне в Англия.

След като изсмука и последната капчица от тялото му, тя го захвърли през нефа и той се удари в ритуалните свещници. Батори вдигна качулката на кадифената си наметка върху голия си обгорен череп, за да се предпази от слънцето, излезе от църквата и закрачи бързо из парижките улици. В този ранен час по тях имаше много малко хора. Ако я забележеха, за тях щеше да бъде само преминаваща сянка. Преди слънчевите лъчи да се протегнат към земята, тя щеше да е в Англия. Стъпалата й вече се отлепяха от земята. Издигна се над облачната пелена, пейзажът под нея изчезна и тя се зарея над Ламанша. Само след секунди щеше да е на сигурно място в черната си каляска. Щеше да се наспи и да се възстанови напълно.

А през това време кобилите й щяха да препускат през английската провинция към Уитби. Там, в разрушения манастир, щеше да утоли фанатичния си копнеж. Идеално. Божият войн щеше да загине в разрушен храм. Ще сложи край на Дракула и неговото потомство. Ще вземе искрата, с която някога Сатаната се опита да изгори рая, ще я донесе на земята и ще подпали с нея пожар, който ще обхване целия свят.