Дейкър Стокър, Йън Холт
Дракула — Немъртвият (54)

53.

Когато влакът на метрото наближи станция „Финсбъри Парк“, Мина се втурна към Дракула, който лежеше подпрян на пейката, в безсъзнание. Бе изгубил доста кръв, но тя знаеше, че е жив. Раните на шията и корема му щяха да убият простосмъртен, но при него вече заздравяваха.

Дракула отвори очи. Тези бездънни черни очи бяха изпълнени с толкова чувство. Нима наистина нямаше душа? Мина коленичи до своя смугъл княз и се опита да му помогне. Точно както някога пред портите на замъка в Трансилвания, когато слънчевите лъчи го изгаряха и ножът бе забит в сърцето му. Той бе протегнал ръка към нея, но тя го изостави заради по-земния избор: Джонатан. Сега Джонатан беше мъртъв. Тази мисъл я накара да се отдръпне.

— Ти уби Джонатан.

Тъмните очи на Дракула се взряха в това, което бе останало от душата й. В тях имаше болка, сякаш думите й го нараниха повече от ударите на Батори.

— Ако наистина вярваш в това, значи никога не си ме познавала.

Мина си спомни как чуваше гласа на Дракула по време на битката си с жената в бяло. Той я бе спасил. Май наистина не бе способен да я нарани. Колкото и ужасни неща да бе сторил, никога не я бе лъгал. Не би убил Джонатан. Прекалено много я обичаше.

Взе ръката му. Леденостудената му длан изпрати тръпки по цялото й тяло. Чувстваше се като ученичка, докоснала първата си любов. Спомни си как я галеше през онази нощ преди много години и отново закопня за него. Джонатан беше любовта на живота й, а Дракула — нейната страст.

Стресна я внезапно силно скърцане. Бяха спирачките на влака. Вдигна очи и видя втренчените погледи на пътниците от другия вагон. Скоро щяха да ги наобиколят.

Трябваше да бягат.

 

 

Още преди влакът да спре напълно, Мина и Дракула скочиха през вратата и побягнаха през перона. Макар и нестабилен, той успяваше да я следва. Мина преметна ръката му през раменете си и го прегърна през кръста. Беше уплашена. Дракула, когото познаваше, беше толкова силен, а този тук беше сянка на предишното си аз. В същото време го чувстваше по-близък от всякога. За първи път виждаше, че се нуждае от нея.

Изкачиха се с мъка по стълбите и излязоха на повърхността. Мина вдигна очи към нощното небе и чу мислите на спътника си. Знам къде искаш да отидеш. Няма да успеем да стигнем дотам преди изгрев-слънце.

Дракула кимна. Тя забеляза файтон с един кон от другата страна на улицата. Кочияшът не се виждаше, но в колата имаше дебело вълнено одеяло. Мина го взе и точно се канеше да помогне на Дракула да се качи, когато ги заслепиха фаровете на открит автомобил.

Отново чу мислите на Дракула в главата си. С автомобил ще е по-бързо.

Тя подпря Дракула на файтона, подаде му одеялото и застана пред автомобила. Гумите изскърцаха и шофьорът натисна спирачките.

— Хей, госпожо! — извика той. — Внимавайте къде вървите. Замалко да ви прегазя…

Преди да завърши изречението си, Мина го издърпа от седалката и го изхвърли на улицата. Уплашеният шофьор избяга бързо, викайки за помощ. Тя се обърна към Дракула. Той се усмихваше.

Мина вдигна подвижния покрив над купето и го заключи, а Дракула седна на предната седалка.

Минувачите ги зяпаха. Някои се притекоха на помощ на изхвърления от колата мъж. Мина седна на шофьорското място, освободи ръчната спирачка, включи на скорост и потегли на северозапад по Севън Систърс Роуд, улицата, която щеше да ги изведе от Лондон.

Погледна към Дракула и се почувства напълно сигурна в решението си. Батори трябваше да загине, а Дракула, дори и в това окаяно състояние, беше най-доброто им оръжие срещу нея. Помисли си за Куинси. Дракула бе избрал следващата им дестинация тактически брилянтно. Там щяха да имат предимството на познатия терен. Трябваше да заведе и сина си там, единственото място, на което щеше да е в безопасност. Където всички щяха да са защитени, макар засега окончателното им спасение да изглеждаше илюзорно далеч.