Дейкър Стокър, Йън Холт
Дракула — Немъртвият (5)

4.

За последен път Сюард преплава тези води преди трийсет години, и то денем. Гребеше с лодката, която „придоби“ в пристанището Вилфранш-сюр-Мер. Преди това отиде с каруца от Марсилия до Антиб. Щеше да е кражба само ако го бяха хванали.

Трябваше да стигне до Париж. Дори да имаше достатъчно пари за билет, влакът тръгваше от Марсилия чак в десет сутринта и пристигаше в Париж в единайсет вечерта. А той трябваше да е в театър „Одеон“ най-късно в осем вечерта.

Завърза лодката и тръгна по дървения кей. Мина известно време, преди отново да усети краката си след дългото гребане. Гледката на стария лазарет го зарадва. Като млад лекар идеалист Сюард се беше включил в изследване, финансирано от френското правителство. Работеше с блестящи учени като Чарлз Дарвин. Опитваха се да намерят връзка между поведението на някои животни — шимпанзета, плъхове и мишки — и хората с надеждата да докажат Дарвиновата теория за еволюцията. Тогава Сюард беше силно заинтригуван от един-два процента от опитните животни, чиито действия се смятаха за аномални. Защо съществуваха аномалиите? Можеха ли да се поправят? Сюард се усмихна, като си спомни дългите разходки край морето с другите учени от лазарета. В разговорите си поставяха под съмнение възгледите на Църквата за създаването на света. Изследванията им бяха толкова противоречиви, че правителството реши да спре финансирането и превърна сградата им в океанографска лаборатория. Учените получиха финансови обезщетения, които трябваше да им затворят устите. С тези пари Сюард купи приюта за душевноболни в Уитби.

Продължи нагоре по хълма над пристанището. Докато оглеждаше познатия морски град, който почти не се беше променил от последното му идване, си спомни за блестящата си работа по случая на Р. Н. Ренфийлд. Сюард му постави рядката психиатрична диагноза зоофагия — пристрастяване към ядене на живи животни. Ренфийлд беше прекрасен обект за медицински тестове, защото през по-голямата част от живота си не бе проявявал признаци на душевно заболяване.

— Ренфийлд — промълви Сюард. Беше изпълнен с толкова надежди, когато Ренфийлд постъпи в приюта му в Уитби. От обещаващ млад адвокат изведнъж се бе превърнал в умопомрачен лунатик, който поглъщаше насекоми. Ако Сюард успееше да го излекува, щеше да докаже, че психичните болести са като всички други, а не се наследяват. Това щеше да потвърди тезите му от дните в лазарета и да даде нови аргументи на теорията на Дарвин, че всички бозайници са произлезли от общ прародител. Бедният Ренфийлд, превърна се в нещастна бита карта още в самото начало на играта, в поредния от многото провали на Сюард.

Близо до пристанището Сюард можеше да намери стария си приятел Анри Салме. Познаваше го от началото на века, от времето, когато загуби всичко: болницата, практиката и семейството си. Бяха се срещнали пак преди четири лета край Льо Ман на изключително историческо събитие: братя Райт демонстрираха летателната си машина. Полетът им продължи само две минути, но с него в Европа започна нова ера. Сюард поклати глава, удивен от скоростта, с която светът се променяше. Железопътната система на французите може и да бе примитивна, но те инвестираха изключително много в надпреварата в небесата.

Тресеше го здрава абстиненция. Усещаше всяка синина и рана от падането от покрива на вилата. Остаряваше. Бореше се достойно с желанието за нова доза, умът му трябваше да е бистър за предстоящата битка.

От върха на хълма съзря позната гледка — фермата на Анри, сгушена в полите на Алпите. Проспериращите някога лозя бяха разорани и на тяхно място сега имаше писта. Хамбарът се бе превърнал в самолетен хангар, животните също ги нямаше. Ветропоказателят на покрива беше заменен от радиотелеграфна антена. От кухненския прозорец на Анри грееше светлина.

— Слава богу! Приятелят ми си е у дома.

 

 

— Джак Сюард! — възкликна Анри Салме, щом отвори вратата на скромната си къща. — Къде са останалите? Mon dieu^[1], какво се е случило с ръката ти?

— Bonsoir^[2], Анри — поздрави Сюард. Сведе поглед и видя, че носната му кърпа е пропита с кръв. — Знам, че е късно, но…

Нямаше как да не забележи, че Анри почти не се е, променил. „Само мустаците му са малко по-дълги“, помисли си Сюард, преди изтощението да го надвие и пред очите му причерня.

 

 

Дневната светлина принуди Сюард да отвори очи. Беше плувнал в пот. Видя, че има превръзка на ръката. Трябваше да отиде до театъра. Стана от леглото и излезе от стаята, клатушкайки се.

— Анри? — извика. — Колко дълго съм…?

Влезе в кухнята и завари Анри в компанията на съпругата му Аделин и трите им деца, които бяха доста пораснали от последната им среща. Хлапетата се изкикотиха, когато го видяха. Сюард не беше много представителен. Усети как се изчервява.

— Regardez^[3], Адел — засмя се Анри. — Най-накрая възкръсна из мъртвите.

— Трябва да стигна до Париж — заекна Сюард. Цялото му тяло трепереше от абстиненцията. Молеше се Анри да си помисли, че просто е изтощен.

— Искаш ли да летиш до Париж?

— Знам, че няма как да стигнем чак до Париж, но може би възможно най-близо… да речем до Лион…

— Мисля, че не знаеш какво си пожелаваш. Но винаги съм казвал, че бих направил всичко за приятел в нужда. Първо остани тук няколко дни и си почини. Снощи доста ни изплаши.

— Благодаря ти за гостоприемството, но наистина трябва да бъда в Париж тази вечер.

— Тази вечер! — извика Анри и двамата с Адел се спогледаха недоумяващо. — Но ти си толкова изтощен, едва стоиш на краката си. Какво може да е толкова важно?

— Въпрос на живот и смърт е, става въпрос за пациентка. — Лъжата лесно излезе от устата на Сюард. — Ако не й дам специалния еликсир от медицинската ми чанта до… седем тази вечер… боя се, че ще се случи най-лошото.

Анри отново погледна съпругата си. Тя кимна.

— Добре тогава — каза Анри. — Щом е заложен живот, наш християнски дълг е да действаме. Сядай и яж, подкрепи се. Тръгваме след час.

Сюард седна до масата, както го посъветва Анри.

— Никога няма да мога да ти се отблагодаря, приятелю. — Адел му направи знак да мълчи и постави пълна чиния с храна пред него.

Анри се обърна към децата си.

— Елате да помогнете на баща си да се подготви за полета.

Час по-късно Сюард влезе с медицинската си чанта в ръка в хамбара. Не беше ял толкова много от години. Надяваше се, че храната ще му даде сили да потисне морфиновия глад.

Механикът донесе на пистата метални бидони с петрол. Анри се беше навел над безжичния си телеграф, но вдигна очи, когато Сюард се появи.

— Изпращам съобщение на един приятел да ни чака на пистата си във Виши — обясни той. — Това е на половината път, там ще презаредим с гориво.

— Може ли и аз да изпратя съобщение? — попита Сюард.

— Разбира се.

Сюард извади малка визитка от джоба си.

— Трябва да стигне до частния телеграф на този човек в театър „Одеон“. Номерът е на визитката.

Анри натисна бутона на безжичния телеграф.

— А какво е съобщението?

Телеграма от доктор Джак Сюард до Бесараб.

Театър „Одеон“, Париж.

ГРАФИНЯ БАТОРИ Е В ПАРИЖ.

ВНИМАВАЙ.

Само след секунди двамата вървяха към моноплана „Блерио“ на Анри. „Отдалеч прилича на проектите на Да Винчи“ — помисли си Сюард — като направен от папиемаше и канап. Обшивката беше от пресован шперплат, кабината се крепеше на две велосипедни колела, а витлото имаше само две лопатки.

— Ето го и него — каза грейнал Анри. — Петдесет конски сили, лети на 600 метра височина.

Сюард не протестира, когато синът на Анри взе медицинската му чанта и я привърза в багажника зад кабината, а след това му помогна да седне на седалката зад пилота. Развълнува се, когато видя как Анри целува съпругата и двете си малки дъщери и след това се отправя смело към самолета. Не можеше да повярва, че след малко ще е във въздуха.

— Сложѝ си очилата! — извика Анри и постави своите. — И си дръж устата затворена, докато излитаме. Освен ако не обичаш да ядеш мухи.

Синът на Анри завъртя перката и моторът бавно се съживи. Механикът повдигна опашката и Анри подкара самолета. „Май идеята хич не беше добра“, помисли си Сюард, като гледаше как машината се приближава към опасната пропаст. Стисна зъби от ужас. Но само секунди преди да преминат ръба, аеропланът подскочи рязко напред и на Сюард му се стори, че всичките му вътрешности се смъкнаха в краката. Огледа бреговата ивица и зърна познатите очертания на замъка Иф, прочутия затвор край бреговете на Марсилия. Беше гребал няколко часа от Марсилия до Вилфранш-сюр-Мер, а сега им трябваха само минути, за да се зареят отново над градчето. Знаеше, че Батори, като всеки вампир, обича да лети. Сега и той имаше възможност да се наслади на полета.

Пет часа по-късно бяха във Виши и презареждаха моноплана. Тримата обединиха силите си, за да дотъркалят варела с петрол от хамбара до пистата, където беше кацнал Анри. Сюард започна да изпомпва ръчно петрола, а фермерът държеше здраво маркуча в резервоара и внимателно наблюдаваше нивото на горивото. На Сюард му лютеше на очите от парите на примесения с парафин петрол. Извърна глава и видя, че Анри се разхожда около самолета и проверява всеки болт по тънкото шперплатово покритие. Мислите на Сюард се зареяха, очите му бяха привлечени от движещата се сянка на машината, която следваше слънцето по небето. И тогава мракът отново го погълна.

— Не спирай да помпаш! — извика Анри на Сюард. — Трябва да излетим, преди вятърът да смени посоката си. Няма да ни стигне горивото до Париж, ако летим срещу вятъра. За теб не знам, mon frère^[4], но аз не искам да умра, като се разбия в нечий хамбар.

Горивото преля от резервоара. Анри направи знак на Сюард да спре да помпа и извика:

— „C’est tout!“^[5]

Сюард се стресна и се откъсна от мрачните мисли.