Дейкър Стокър, Йън Холт
Дракула — Немъртвият (44)

43.

Досега Куинси не можеше да си представи нищо по-внушително от великата катедрала „Света Богородица“ в Париж, но беше поразен от невероятното разточително великолепие на „Мидланд Гранд Хотел“. Чувстваше се съвсем не на място там в своите раздърпани, вонящи, покрити със сажди дрехи. Притисна се към зелената мраморна колона, сякаш за да се слее с обстановката и да се скрие от гостите във фоайето.

За разлика от него Холмуд беше напълно уверен в себе си, смело прекоси пъстрия мраморен под, мина през хората и стигна до резбованата махагонова рецепция. Не му пукаше как изглежда и как мирише, нито дори, че обувките му са подгизнали. Все още беше Артър Холмуд и изискваше уважение.

Притесненият портиер се спусна към него.

— Лорд Годалминг! Каква изключителна изненада. Ако знаех, че ще дойдете, щях да уредя да ви чакат шивач и камериер.

Холмуд остана напълно спокоен.

— Шивач? Мили Боже, и защо?

— Щях да ви уредя костюм за по-малко от…

Холмуд вдигна ръка и го накара да млъкне.

— Няма нужда. Търся един ваш гост, господин Ренфийлд.

Ренфийлд е моето убежище. Куинси най-накрая разбра кодът в телеграмата на стареца. Ван Хелсинг се опитваше да им даде знаци, които да ги отведат при него. Може би наистина щеше да им помогне.

Нищо чудно, че „Мидланд Гранд Хотел“ вече не можеше да претендира, че е най-изисканият хотел в Лондон. Годината беше 1912-а, а те отказваха да инсталират асансьор. Разбира се Ван Хелсинг, или по-скоро господин Ренфийлд, би избрал стая на последния етаж, защото оттам щеше да му е по-удобно да избяга през покрива.

Изкачването по спираловидната стълба изглеждаше безкрайно. Холмуд не се спря нито веднъж, но Куинси на два пъти се нуждаеше от почивка. Докато успокояваше дишането си, вдигна глава и видя, че на високия като в катедрала таван е изрисувано кобалтовосиньо небе със златни звезди. Сякаш се изкачваха към Божиите селения. В ниша на стълбищната площадка бе окачено платно, на което бе изобразено как свети Георги убива дракона. Куинси реши, че картината много подхожда на госта, когото търсеха.

Холмуд се спря по средата на коридора и се огледа, за да е сигурен, че са сами. Дискретно извади револвера си и провери дали всички отделения на барабана са пълни.

— Можем само да предполагаме, че телеграмата е изпратена от Ван Хелсинг. Ако случайно са ни устроили капан, най-добре да сме подготвени.

— Доколкото си спомням от книгата на господин Стокър, не трябва ли да заредите сребърни куршуми? — попита Куинси.

— Бъркаш фолклора. Както и твоят господин Стокър. Сребърните куршуми са за върколаците — отвърна Холмуд, усмихнат като сатир.

На Куинси не му бе до смях. Ако това беше капан, животът му щеше да е в опасност, животът на Холмуд — също. На него може да му бе все едно дали ще умре, но с Куинси не беше така.

Артър отиде до най-далечната врата, която се намираше и най-близо до изхода към покрива.

— Тук е.

Куинси се канеше да почука, но Холмуд го дръпна и му посочи процепа между вратата и пода. Младежът се почувства глупаво. Още една грешка. Ако застане точно пред входа, този, който беше вътре, щеше да види сянката от краката му. Лордът посочи нагоре. Вратата беше оставена леко открехната. Това не бе добър знак. Холмуд кимна към Куинси: Бъди готов.

Сърцето на младежа се качи в гърлото му, но той също кимна в отговор. Холмуд се стрелна напред, отвори вратата и влетя в стаята с насочен пистолет. Вътре беше тъмно, светлината от коридора осветяваше само половината от помещението. Както навсякъде в този хотел, и тук таванът бе ненормално висок. Пердетата бяха дръпнати.

Куинси дръпна вратата зад себе си. Холмуд прошепна гневно:

— Не, чакай.

Момчето се върна, за да спре затварящата се врата. Прекалено късно. Тя се хлопна и скри светлината от коридора. Намираха се в пълен мрак. Куинси изруга сам себе си. Още една глупава грешка.

Дъските на пода вляво изскърцаха. Стъпки. Не бяха сами.

— Предупреждавам те, че съм въоръжен — каза Холмуд.

Стъпките се приближиха. Холмуд се завъртя и насочи пистолета, след това избута Куинси зад себе си.

Младежът беше толкова ужасѐн, че забрави да диша. Нечия ръка го докосна по рамото и той подскочи като ужилен.

Дълбок глас отекна навсякъде около тях:

— Добър вечер, господа.

Холмуд вдигна пистолета.