Дейкър Стокър, Йън Холт
Дракула — Немъртвият (41)

40.

Казват, че няма по-тежка съдба за един родител от това да надживее детето си. Артър Холмуд нямаше наследници и не бе предполагал, че ще му се наложи да изпита истинността на това твърдение. Но сега гледаше безпомощен как Мина се бори с непосилната мъка. Беше замръзнала като съпругата на Лот, не можеше да извърне очи от горящия театър. Стоеше напълно неподвижна. Очите й бяха безжизнени. Холмуд помисли, че сърцето й се е превърнало в камък. Какъвто и гняв да бе изпитвал към нея, никога не й бе пожелавал такава трагедия. Харесваше сина й повече, отколкото бе готов да признае. Младежът беше безразсъден, също като него на тази възраст. Артър се надяваше съдбата да му спести проклятието, което застигна баща му и Джак. Май това проклятие очакваше всички тях.

Пожарникарите отблъснаха назад смълчаната тълпа. Бяха събрали маркучите си и спрели водните помпи. Нямаше какво повече да направят, освен да чакат неизбежния край.

Холмуд хвана поводите на жребеца и изведе Мина далеч от опасността. Погледна я и му хрумна плашеща мисъл. Дали няма да се хвърли в огъня след сина си? Докато крачеше до нея, я наблюдаваше крадешком и се опитваше да прецени какви са намеренията й.

Преди да направят и десетина крачки, Мина посочи към входа и извика:

— Куинси!

Той реши, че е прекрачила прага на лудостта. После се обърна и също видя невероятната гледка. Куинси Харкър се измъкваше от огнената завеса. От покрива се чуваше ужасно пукане на дърво. По външните стени на театъра се появиха пукнатини. Сградата се свличаше към земята. Мина бързо слезе от коня. Холмуд се втурна по стъпалата и пресрещна Куинси. Младежът беше покрит със сажди. Палтото му гореше и изглеждаше замаян.

Холмуд го хвана за реверите и го издърпа на безопасно място.

— Бягай, Куинси! — Хвърли го пред себе си по стъпалата и отскочи, за да спаси и собствения си живот, защото покривът вече се срутваше. Тълпата закрещя. От руините се издигна черен задушлив дим. Само гръцката фасада на театъра продължаваше да стои.

Мина изгаси горящото палто на Куинси, след това го разкъса и го огледа за рани.

— Куинси, ранен ли си?

Младежът осъзнаваше, че се е спасил на косъм, и бе разтърсен до дъното на душата си. Не отговори, но нямаше и нужда. По него не се виждаше нито една драскотина. Холмуд поклати невярващо глава. Беше участвал в десетки битки и знаеше какви поражения нанасят върху младите тела. Но такова нещо виждаше за първи път. Това не беше късмет, а чисто чудо.

От тълпата се откъсна мъж с лекарска чанта, след него затичаха и угрижените пожарникари. Мина вдигна очи към Холмуд, на лицето й бе изписана паника. Не им позволявай да видят Куинси.

Холмуд ги пресрещна.

— Назад! Всички! — Мъжете замръзнаха на местата си. Той се обърна към Мина и Куинси и извика: — Трябва да се махаме оттук!

Очите на Куинси бяха насълзени.

— Той е мъртъв… Бесараб е мъртъв.

Холмуд не можеше да позволи на Куинси да скърби нито миг. Чу как тълпата затаи дъх, когато той помогна на младежа да се изправи на крака. Най-близко стоящите видяха, че Куинси не е ранен. Не искаше да им дава възможност да правят сцени. Издърпа момчето далеч от срутения театър, а Мина отиде да доведе жребеца. Събралото се множество беше озадачено от чудотворното спасение на Куинси, но Артър Холмуд прекрасно знаеше причината за него. Мина бе толкова младолика, защото бе пила от кръвта на Дракула, която през утробата й бе преминала в сина й и сега течеше във вените му.

Тръгнаха нагоре по улицата и се отдалечиха от тълпата. За първи път у Холмуд проблесна искрица надежда. Дракула направи първата си тактическа грешка. Ако кръвта му бе предизвикала изцелението на Куинси, нищо чудно младежът да е наследил физическата му сила. Дракула може би бе дал в ръцете на Артър мощно оръжие срещу самия себе си.

* * *

Котфорд изруга тихо. След като преди две години затвориха пожарната на „Ватерло“, тази на „Скотланд Ярд“ бе претрупана с работа. Колите непрекъснато препускаха по улиците и камбаните им биеха оглушително. Два полицейски файтона поеха по „Уайтхол“ към „Странд“. Кочияшът на файтона, в който беше Котфорд, отби встрани, за да направи път на пожарникарите. Май някъде имаше огромен пожар. Цял Лондон се стичаше към него. Главните градски артерии бяха практически непроходими, задръстени от пешеходци и пожарникари. Ако искаха да стигнат навреме за срещата с Изкормвача, Котфорд, Лий и няколко въоръжени полицаи трябваше да намерят начин да си проправят път до театър „Лисеум“. Котфорд беше нервен и нетърпелив. Наведе се през прозореца и се обърна към другия полицейски файтон. Той също се бавеше заради хаоса. Котфорд извика към пешеходците, задръстващи улиците.

— Направете път! Махайте се!

Лий последва примера на инспектора и се наведе през другия прозорец.

— Полицейска акция, направете път!

Котфорд отново изруга, когато видя, че мостът „Ватерло“ е затворен за ремонт. Извика към кочияша:

— Завий по „Кинг Уилям“. Ще минем по „Сейнт Мартин“, за да избегнем тълпата!

Седна на мястото си и изпита познато парване под лъжичката, същото като преди двайсет и пет години, когато се спъна на тротоара и позволи на Изкормвача да избяга. Заради тълпата и отклонението щеше да закъснее за срещата с двайсет минути. Ако нещо се объркаше, никога вече нямаше да успее да наклони везните в своя полза.

* * *

Тълпата блъскаше Мина от всички страни, а тя се мъчеше да не заплаче, като гледаше как Холмуд и Куинси вървят пред нея. Отчаяно копнееше да прегърне сина си. Едва не го загуби тази вечер, а все още не й се бе удала възможност да изрази чувствата си.

— Какво прави тя тук? — Куинси попита Холмуд. Продължаваше да не обръща внимание на майка си. — Мислех, че мога да ви имам доверие!

Това преля чашата. Мина сграбчи сина си и заяви:

— Все още съм ти майка! Единствената, която някога ще имаш. И те обичам.

— Нямаме време за семейни сцени! — каза твърдо Артър. — Трябва да намерим Ван Хелсинг. Веднага!

Куинси се канеше да протестира, но Холмуд го бутна пред себе си през тълпата. Бяха изгубили достатъчно безценно време в опити да излязат от Уелингтън Стрийт. Бяха се отдалечили съвсем малко от горящия театър. Всичко бе блокирано от пожарникарски коли и зяпачи. Все едно гребяха срещу течението. Принудиха се да се върнат към „Лисеум“. Жребецът се изправи отново на задните си крака от страх и за малко да хвърли Мина. Холмуд си свали вратовръзката и превърза очите на животното, като го държеше здраво за юздата. Тръгнаха на север, а Куинси им разказваше какво бе видял току-що.

— Казваш, че графинята е подпалила театъра, за да убие Бесараб? — попита Холмуд.

Куинси кимна.

Холмуд изгледа настойчиво Мина. Тя веднага разбра какво се върти в ума му. Графиня Батори, убийствата на Джонатан и Сюард и телеграмата от Ван Хелсинг навеждаха само на една мисъл: Дракула беше жив и беше в Англия. Другата възможност беше прекалено ужасяваща и не искаше дори да я споменава: че Дракула е узнал тайната, която тя криеше от него, и идваше да вземе каквото му принадлежи. Като за това беше готов на всичко, дори да се съюзи с Батори и да убие нея.

— Какво има? — попита Куинси, като видя, че се е отнесла.

— Дракула е жив. И е тук, в Лондон…

— Мина Харкър! Артър Холмуд! — извика познат глас. — Останете на местата си!

Мина видя два полицейски файтона да идват от Тависток Стрийт. От единия изскочи Котфорд, а след него се появи и сержант Лий.

— Издирваме ви за разпит — каза Лий. — Не мърдайте.

Няколко униформени скочиха от файтона. Лий пое командването и се възползва от едрата си осанка, за да прокара пътека през тълпата.

Нямаше време за губене. Мина бутна Куинси към Холмуд и извика:

— Вземи коня!

Холмуд скочи върху жребеца и развърза очите му.

— Какво става? — извика замаяно Куинси.

Вместо отговор, Холмуд го сграбчи за яката и го качи на коня.

— Спрете ги! — изрева Котфорд. — Не им позволявайте да избягат!

Холмуд извади от джоба си пистолет и стреля във въздуха над главите на множеството. Зяпачите се разпищяха и побягнаха. Униформен полицай вдигна пушката си с пръст на спусъка, но сержант Лий бутна дулото към нощното небе.

— Не стреляй в тълпата, идиот такъв!

Холмуд отново натисна спусъка на пистолета си и разчисти още по-голяма пътека.

— Да не сте се побъркали? — извика Куинси.

— Още преди много години, господин Харкър — отвърна Холмуд с палаво пламъче в очите. Заби пети в хълбоците на жребеца. — Ха! — Конят подскочи и потегли в галоп на север към Бау Стрийт.

— Спрете! — изрева Котфорд, вдигна пистолета си и се прицели в гърба на Куинси. Тълпата се беше разделила и той вече можеше да стреля. По погледа му личеше, че няма да се поколебае.

— Не! Не сина ми!

Мина се втурна напред и се изпречи пред оръжието.

— По дяволите! — изруга Котфорд и извика към своите хора: — След тях!

Двама полицаи подгониха пеша бегълците, а Лий и останалите се върнаха до най-близкия файтон.

Котфорд спря Прайс и още един младок, Мароу.

— Почакайте! Вие останете с мен. — След това ирландската хрътка изля гнева си върху Мина: — Благодаря ви, госпожо Харкър. Сега вече знаем кой е синът ви. Къде отиват?

Тя вдигна гордо глава.

— Нямам ни най-малка представа. И какво общо има синът ми с всичко това?

Котфорд се намръщи и точно се канеше да отвърне, когато оглушителен писък накара всички да замръзнат. Една жена тичаше и пищеше:

— Убийство! Убийство!

 

 

Котфорд, Прайс и Мароу повлякоха Мина към мястото, където се бе преобърнала каляската на Холмуд.

Лондон дълго щеше да помни тази нощ. Величествен пожар, чудодейно спасение, а сега и убийство на жена, прободена в сърцето на публично място. Котфорд огледа бастуна, който стърчеше гротескно от окървавената гръд на трупа.

Той се обърна към тълпата и съобщи победоносно:

— Върху оръжието на престъплението е гербът на семейство Холмуд. — Хвана Мина за ръката, завъртя я и показа на всички опръсканите й с кръв дрехи. — Бихте ли била така добра да ми кажете как успяхте да се изцапате с толкова много кръв?

— Синът ми беше ранен при пожара в театъра.

— Сър, вижте това — възкликна полицай Прайс и вдигна изцапания с кръв японски меч.

Котфорд предаде Мина на полицай Мароу и разгледа счупеното острие. На него пишеше: „Джонатан Харкър. Англо-японски съюз“.

— Колко разумно от ваша страна да използвате оръжие с името на съпруга ви върху него.

Мина отвори уста да отвърне, но не намери думи, с които да обясни логично присъствието на уликата.

— Бъдете сигурна, госпожо Харкър, че няма да пропусна нищо — каза Котфорд с усмивка. — Ще проверим кръвните групи и съм сигурен, че кръвта върху вас и върху това острие ще се окаже една и съща. Вие сте убили тази жена. — Обърна се към полицай Мароу. — Доведете лекаря. Този път няма да оставим място за съмнение. Лично ще надзиравам събирането на уликите.

Мина полагаше всички усилия, за да се овладее, но се страхуваше, че скоро ще увисне на бесилото.

* * *

Графиня Елизабет Батори стоеше върху покрития с патина меден купол срещу останките от театър „Лисеум“. Димът донасяше до нея упоителния аромат на изгорена човешка плът. От това удобно място можеше да вижда всички участници в голямата й игра. Артър Холмуд и момчето май жертваха жената, за да избягат. Какви кавалери! Инспектор Котфорд следваше трохите, които тя му ръсеше. Стратегията й работеше точно както бе очаквала. Удивляваше се на простотата на човешкия ум. Колко лесно бе да манипулираш хората! Нищо чудно, че Бог е решил да ги постави над всички свои творения.

Дълбоко в нея се зароди смях, който пропълзя нагоре и избухна през устата. Тя наистина бе висше същество. До края на нощта щеше да приключи с играта. Победените ще са мъртви и тя ще удържи още един триумф над Бог. Нейното оцеляване беше сигурно. Без съмнение беше най-пригодната.

Батори се загледа в пламтящите руини на театър „Лисеум“ и се наслади на победата си над Бесараб.

— Лека нощ, скъпи князе.

И тя потегли в тъмното към следващата си задача.