Дейкър Стокър, Йън Холт
Дракула — Немъртвият (21)

20.

Инспектор Котфорд хвана белия памучен чаршаф. Висящите точно над него водородни лампи хвърляха зловещи отблясъци във всички цветове на дъгата. Той се обърна към Мина и видя как тя си пое дълбоко дъх, за да се успокои.

Наблюдаваше я внимателно още откакто влезе в моргата на Скотланд Ярд. Не се сви пред вратата както повечето вдовици, които идваха да идентифицират останките на съпрузите си. От поведението й и начина, по който гледаше право напред, докато вървеше към помещението, Котфорд усети тихата й сила. От нея се излъчваше спокойна, достолепна елегантност. Беше облечена в дълга черна рокля с висока яка, русите й коси бяха свити на кок — същата прическа носеше и майката му. Нямаше как да не забележи, че въпреки строгото си облекло госпожа Харкър изглежда доста добре за жена на нейната възраст. Лицето й беше поразително красиво и нямаше нито една бръчица. Котфорд си помисли, че Джонатан Харкър е бил пълен идиот да търси компанията на проститутка, когато такава забележителна жена го чака вкъщи.

Той си сложи каменната маска. Още докато беше на местопрестъплението, си бе изградил хипотеза, която уликите, изглежда, подкрепяха, но не доказваха напълно. След това Лий му показа досието на още неидентифицираната жена в бяло. Кървавите отпечатъци от длани, намерени на алеята, бяха на Джонатан Харкър, кръвта беше от неговата кръвна група. Котфорд изобщо не се съмняваше, че Джонатан Харкър е втората жертва от алеята. Нямаше нищо по-хубаво от усещането да си прав. Щом прочете дневника на Сюард, Котфорд осъзна, че в него се съдържа истинска изповед, в която докторът направо посочва своите съучастници. Веднага му стана ясно защо с Абърлайн не успяха да хванат изплъзващия се сериен убиец. Джак Изкормвача не беше един човек, а секта побъркани окултисти. Сюард умря с меч в ръка, вероятно убит, за да не проговори. Беше съвсем логично водачът на сектата да започне да се страхува от съучастниците си. Котфорд знаеше, че смъртта на Сюард ще отключи вълна от нови убийства. Гибелта на облечената в бяло жена също не беше изненада за стария инспектор. Кръвожадността на водача на сектата бе възпламенена наново и той щеше да продължи да убива жени. Касапницата с жената в бяло на алеята за съжаление беше само началото.

Доктор Сюард описваше Мина Харкър в дневника си, но топло и с уважение. Котфорд се съмняваше, че тя има някаква пряка връзка с убийствата, но беше сигурен, че знае нещо за тях. Надяваше се госпожа Харкър да се окаже ключът към неговото изкупление.

Поиска среща с нея и помоли да махнат всички столове от моргата. Лий се подчини, без да задава въпроси. Ако приемеше, че дневниците на доктор Сюард съдържат истината, а не налудничави видения, тогава не трябваше да забравя, че Мина Харкър е силна жена. Което означаваше, че ще е достоен опонент. Единственият му шанс да я вкара в капан и да я принуди да каже какво знае за сектата беше да я разтърси силно. Ще я накара да идентифицира трупа на съпруга си и така ще я постави в неизгодно положение. Надяваше се това да е достатъчно. Тя влезе и Котфорд веднага разбра, че ще му се наложи да е по-суров, отколкото бе очаквал.

Хвана белия чаршаф и каза:

— Трябва да ви предупредя, госпожо, че трупът на съпруга ви не е много приятна гледка.

— Повярвайте ми, инспекторе — прошепна Мина, — такива неща съм виждала през живота си, че почти нищо не може да ме уплаши.

Котфорд отметна с драматичен жест чаршафа. Върху чугунена маса с емайлиран плот лежеше обезобразеното тяло на Джонатан Харкър. Извадиха от него дървения кол, който бе 12 метра дълъг и 10 сантиметра в диаметър, но лицето му бе разкъсано. Изкорменият и изкорубен торс вече се разлагаше. — Котфорд изчака два дни, преди да се свърже с вдовицата. Кожата на Джонатан бе станала синьо-зелена и изглеждаше още по-ужасно под светлината на водородните лампи. Веднага щом Котфорд отметна чаршафа, из моргата се разнесе силна смрад.

Повечето жени биха избухнали в сълзи или припаднали само при гледката на трупа на любимия си съпруг, да не говорим, ако той е толкова обезобразен. Но Мина само се взира известно време в тялото. След като се отърси от шока, очите й се разшириха, вероятно защото осъзна какво вижда. После се извърна. Просълзи се, но не се разплака. Събра всичката си решителност и изправи гръб. Сякаш се опитваше да накара разума да поеме контрол над сърцето. Котфорд бе впечатлен от твърдостта й. Желязна воля на мъж, скрита в деликатното тяло на жена. Преценката на доктор Сюард за Мина Харкър се оказа правилна.

— Мили Боже, Джонатан — каза тя. Огледа помещението, май търсеше къде да седне. Като не откри нищо подходящо, сведе поглед към пода. Чувстваше се зле и искаше да излезе. Реагира точно както Котфорд се бе надявал. Сега трябваше да налее още малко масло в огъня.

От един тъмен ъгъл изскочи полицейският лекар с чаша вода в ръка и носна кърпа в другата. Мина му се усмихна с благодарност. Котфорд едва устоя на изкушението да издърпа ушите на лекаря. Беше положил толкова усилия, за да направи обстановката възможно най-неприветлива, а този идиот му съсипваше стратегията. Лекарят извади от джоба на престилката си шишенце амоняк. Глупак. Тя нямаше да припадне. Котфорд изгледа унищожително Лий, който не знаеше какво да направи. Трябваше да компенсира загубите.

— Беше набучен като шиш кебап — каза Котфорд. Зад него изригна смехът на тримата подчинени на Лий. Полицейският лекар излезе на светло.

— Намирам това за изключително неподходящо и крайно неприемливо.

Котфорд отново изгледа зверски Лий, който застана пред доктора и се опита да го респектира с високия си ръст.

— Изпълнявайте заповедите ни и запазете коментарите за себе си — каза тихо Лий.

Проклетият Лий. Макар да шепнеше, гласът му прокънтя и Мина го чу.

— Съчувствието ви стопли душата ми, инспекторе — каза тя.

Лий и униформените полицаи спряха да се подхилват и се покашляха смутено. Туше, госпожо Харкър. Котфорд трябваше да овладее положението, преди да загуби предимството си.

— Простете, но нали преди малко казахте, че почти нищо не може да ви уплаши.

Мина не отговори.

Котфорд се приведе над дървеното бюро и стовари длан върху купчината подвързани с кожа дневници на Сюард.

— Ако вярваме на писанията на доктор Сюард, преждевременната смърт не е нещо ново за вашето семейство.

Очите на Мина се разшириха от изненада. За миг на Котфорд му се стори, че е успял да я пречупи, но видя как тя отново се овладя и не издаде никаква емоция.

— Какво намеквате? — попита тя решително.

— Злокобният Изкормвач е винаги близо до вас. Съименникът на сина ви, Куинси Морис. Американец. Тексасец, ако трябва да съм точен…

— Загина преди двайсет и пет години на лов в Румъния — прекъсна го Мина.

— Знаете ли кой би могъл да стори такова нещо на съпруга ви? Имаше ли врагове?

Нещо просветна в погледа на Мина.

— Съпругът ми беше адвокат. В неговата работа винаги се натрупват лоши чувства.

„А, това е вече нещо друго“, помисли си Котфорд.

— Но такова жестоко престъпление изисква по-страстен мотив.

— Какво намеквате, инспекторе?

Усещаше, че в ума й се върти име. Трябваше само да го изтръгне от нея.

— Някой е положил огромни усилия да издигне високия кол на „Пикадили Съркъс“ и да набучи съпруга ви на него. Това не е спонтанно действие, изисква планиране. Дело е на човек, който не просто е таил злоба към него. Хайде, госпожо Харкър, ако някой от миналото ви е способен на такова зверство, сигурно си спомняте името му.

* * *

„Може да е той“, помисли си Мина. Сърцето й биеше толкова учестено, че й се струваше, че ще изхвръкне от гърдите. Котфорд вече знаеше прекалено много, макар да не бе сигурна до колко факти се е добрал. За миг й се стори, че ще припадне. Нейният княз умря отдавна. Живееше само в кошмарите й. Дори да бе останал жив, не й се искаше да вярва, че би я наранил толкова силно. Възможно е да е той. Ако е така — защо сега? Защо е чакал двайсет и пет години? Но кой друг би могъл да бъде толкова жесток?

Мислите на Мина бяха истински водовъртеж. Беше разстроена още преди да стъпи в моргата. Вината от последния й разговор с Джонатан, от разпаления и болезнен скандал, й тежеше. Никога вече нямаше да може да му каже какво чувства. Закле се да не допуска тази грешка с Куинси.

В помещението цареше мраз и острата светлина го правеше да изглежда още по-студено. Мина чуваше как някъде в тъмното тиктака часовник. Времето не беше на нейна страна.

Инспекторът извади нещо от папка на бюрото. Тя позна нащърбените краища на снимка и се приготви за най-лошото.

— Познавате ли тази жена? — попита Котфорд.

Мина погледна фотографията. Видя отрязана глава. За нейно учудване не познаваше жената.

— Не. Трябва ли?

— Е, съпругът ви със сигурност я е познавал, ако ме разбирате. Имаме доказателства, че е присъствал, когато е била убита.

Тези въпроси нямаше да доведат стария глупак до никъде. Мина усети, че силата й се връща.

— И това как ме засяга, инспекторе?

— Кръв от съпруга ви е открита близо до отрязаната глава на жената. Както и това копче…

Държеше месингово копче с инициали „У&С“. Котфорд закрачи небрежно към масата. До трупа на Джонатан имаше малка разхвърляна купчинка парчета от сивия му костюм.

— Намерихме дрехите на господин Харкър на няколко метра от местопрестъплението. Ще видите, че копчето е част от тях.

Върна копчето на мястото му, върху останките от сакото на Джонатан, и накара Мина отново да погледне към трупа. Без съмнение се опитваше да манипулира ситуацията. Тя усети, че лицето й пламва. Не можеше повече да гледа какво са направили със съпруга й. Вонята на смърт я замая. Усети в устата си вкуса на последната храна, която бе яла. Решителността й започваше да се пропуква. Трябваше да си тръгне. Трябваше да избяга.

— Кръвта по копчето не е на съпруга ви — продължи Котфорд. — Тя е от кръвната група на убитата жена.

— Да не би да обвинявате съпруга ми за нейното убийство?

— Това се опитвам да уточня. Знаехте ли, че съпругът ви има връзки с други жени?

— Съпругът ми имаше много недостатъци, но не е способен на убийство. А сега може ли да си вървя?

Не й отговори, а се взря в нея, сякаш кървясалите му очи се опитваха да проникнат в душата й. Засега Мина успяваше да се измъкне от въпросите му. Трябваше да внимава.

Котфорд вдигна малка изцапана с кръв визитка.

— Според статия в „Ла Сюрете“ в джоба на доктор Сюард е намерена изцапана с кръв визитна картичка. Същата е открита и в портфейла на съпруга ви.

Артър Холмуд.

— Какво целите с това, инспекторе?

— Лорд Годалминг не е използвал името Артър Холмуд, откакто се е върнал от лов в Румъния.

Мина усети, че й става горещо, въпреки че в помещението беше студено. Очевидно Котфорд знаеше повече, отколкото бе подозирала. Дали наистина Сюард беше описал ужасяващите им преживявания в дневниците си? Ако каже на полицията истината, ще се озове заключена в психиатрична болница като онази на Сюард. Осъзна, че няма как да се защити. Единствената й надежда беше бягството.

Дрезгавият глас на Котфорд прекъсна мислите й.

— Румъния е странно място за лов, ако позволите да отбележа. Какво ловувахте?

— Вълци — отвърна трескаво Мина. Тръгна към вратата. Котфорд хвърли кървавата визитка на масата, заобиколи я бързо и блокира пътя й. За човек с неговите килограми беше доста пъргав.

— Редовно ли ходите на лов, госпожо Харкър? Или сте просто наблюдател на кървавото забавление?

Поне се беше отдалечила от трупа на Джонатан, той вече беше зад гърба й и тя не го виждаше, но миризмата още й напомняше зловещата гледка.

— Инспекторе, усещам, че искате да ме питате нещо. Предпочитам просто да…

— Сержант Лий посети лорд Годалминг тази сутрин и той се кълне, че никога не се е срещал с покойния доктор Сюард… нито със съпруга ви. Имате ли някаква представа защо твърди това?

— Не — отвърна искрено Мина.

— Ненавиждам въпросите без отговори, госпожо Харкър. А това разследване е пълно с такива. Имаме двама мъже, които се познават и умират трагично в разстояние на една седмица. В моята работа няма съвпадения. И двамата са били свързани с лорд Годалминг, а той отрича, че ги познава. Вие, госпожо Харкър, сте последното звено от тази верига.

Спомени от минали приключения нахлуха в ума на Мина. Намираше се в средата на стаята, а се чувстваше като притисната в ъгъла. Часовникът сякаш започна да тиктака по-бързо.

— Моля ви, инспекторе. Трябва да намеря сина си. Трябва да му кажа, че баща му е мъртъв.

Котфорд беше като лъв, обикалящ плячка. Мина започваше да се пропуква.

— Само още нещо — продължи той. — Току-що получихме това от Париж. Случайно да разпознавате това? — Мина взе от ръката му снимка на изцапан с кръв сребърен джобен часовник. Не успя да скрие от Котфорд прилива на емоции, след като прочете надписа: Океани от любов, Луси.

Погали снимката. И отвърна с треперещ глас:

— Беше на Джак. Подари му го стара приятелка… Луси Уестенра.

— Някогашната годеница на лорд Годалминг. Знаете ли къде мога да открия госпожица Уестенра в момента?

Мина вдигна рязко глава. Опитваше се да я хване в несъответствие или лъжа. Това разпит за смъртта на Луси ли беше, или на Джонатан? Усещаше, че няма търпение да й щракне белезниците. Една погрешна дума и щеше да се озове в ареста. Не можеше да остави Куинси да се скита, изложен на опасност, докато тя се занимава с юридически въпроси.

Внимателно подбра думите си.

— Смятам, че знаете отговора на този въпрос, инспекторе. Луси умря преди двайсет и пет години.

— Изглежда смъртността сред приятелите ви е доста висока, госпожо Харкър.

— Лошият късмет не е престъпление. — Мина знаеше, че това, което се канеше да каже, ще хвърли допълнителни подозрения върху нея, но трябваше да се махне от тази адска дупка. — Моля ви да отстъпите настрани, инспекторе. Ако имате още въпроси, можете да ги зададете чрез адвокатите ми. Трябва да се погрижа за погребението на съпруга си. Приятен ден.

— Както кажете, госпожо. Ще си поговорим отново съвсем скоро, уверявам ви.

Котфорд отстъпи встрани. Мина бе развълнувана, но единствената й цел в момента беше да намери Куинси. Побягна към изхода. Само още няколко стъпки и щеше да е свободна.

— И много поздрави на Ейбрахам ван Хелсинг! — извика Котфорд.

Думите му я ужилиха като отрова и парализираха гръбнака й. Коленете й се огънаха.

* * *

Котфорд се наслаждаваше на гледката на падащата върху празна дисекционна маса Мина. Този път на лицето й не бе изписана изненада от знанията му за личния й живот, а откровен ужас. Тя бутна масата настрани и излезе клатушкайки се. Най-накрая се издаде. Дори и след смъртта му продължаваше да защитава отчуждения си съпруг. На какво се крепеше бракът им, щом не изпитваха любов един към друг? На сина им? Котфорд беше скептичен. Проучванията му за семейство Харкър показваха, че Куинси вече е напуснал семейното гнездо. Нещо по-дълбоко свързваше Джонатан и Мина Харкър. Тъмна тайна. Честта на крадците, злодеите и съзаклятниците, Котфорд вече знаеше, че това, което прочете в дневниците на доктор Сюард за Луси Уестенра, е вярно. Мина Харкър криеше нещо. Нещо ужасно. Злото на Ейбрахам ван Хелсинг. Изражението на лицето й при споменаването на името на професора каза на Котфорд всичко, което искаше да знае. Ще поиска смъртния акт на Луси от архива. Без съмнение там щеше да пише, че е починала от естествена смърт. Но детективският инстинкт му подсказваше, че това е лъжа и тя със сигурност е скалъпена и платена от богатия Артър Холмуд.

Лий прекъсна мислите му:

— И сега какво?

Котфорд извади дебела пура от джоба си, вносна „Иван Риес“. Подуши я по цялата й дължина, вдъхна сластния й аромат.

— Сега, сержант Лий, ще оставим лешоядите да се съберат около трупа.

Лий му запали клечка кибрит. Котфорд дръпна силно от пурата. За първи път почувства, че напълно заслужава възхищението на сержанта.