Дейкър Стокър, Йън Холт
Дракула — Немъртвият (17)

16.

Грифонът на Флийт Стрийт го наблюдаваше. От прозореца в кабинета си Джонатан го виждаше как стои пред бариерата на Темпъл, взира се в него и го преценява. На това място някога имаше каменна арка, която маркираше границата между Флийт Стрийт и „Странд“. Намираше се близо до Темпъл, някогашното лондонско средище на рицарите тамплиери. Днес тук се помещаваше гилдията на юристите и районът беше известен като Юридическия квартал. През осемнайсети век набивали отрязаните глави на предателите върху металните остриета на върха на арката. Тя бе премахната през 1878 година. Две години по-късно на нейно място издигнаха паметник — 12-метров пиедестал насред Флийт Стрийт с качен върху него черен грифон. Грифонът на Флийт Стрийт. Една от многото юридически кантори в околността беше „Хокинс и Харкър“.

Смъртта на Джак Сюард отрезви Джонатан и го прати в Лондон. Той прекара два дни в кантората си в опит да свърши необходимата бумащина, свързана с последните желания на Джак. Задачата никак не беше лесна. Процъфтяващата някога юридическа фирма на Джонатан вече не можеше да си позволи друг служител, освен него самия. Дори нямаше да може да държи кантора на Флийт Стрийт, ако Питър Хокинс не беше купил сградата през 70-те години на XIX век. По ирония на съдбата юридическите фирми, наематели на другите етажи, осигуряваха единствения сигурен доход на Джонатан. За да се справи с досадната задача да организира пръснатия живот на Джак, Джонатан често отскачаше до кръчмата „Мууни и син“ на изток от Флийт Стрийт.

Чудеше се дали не си губи времето, като урежда книжата на Джак. Не се бяха чували от години. Потъналият в наркотиците Джак си беше внушил, че техният демон е още жив, и настояваше да говори с Мина. Джонатан го изхвърли от живота си. Но Мина не биваше да разбира за това. Джонатан все очакваше да получи писмо от друг адвокат, който го уведомява, че вече не е изпълнител на завещанието на Джак. Но тъй като такова писмо не дойде, негов дълг като член на адвокатската гилдия бе да изпълни последните желания на някогашния си приятел.

На третия ден Джонатан се събуди от пиянска дрямка и намери телеграма в кантората си. Съзнанието му още беше замъглено, когато я отвори и прочете, че има промяна в предсмъртните желания на Джак Сюард. Авторът на телеграмата твърдеше, че бил свидетел на устна поправка в завещанието, според която Сюард настоявал да бъде погребан, вместо тялото му да бъде дарено за целите на медицината. Джонатан се почувства донякъде облекчен, тъй като първоначалното намерение на Джак никога не му бе харесвало. Неизвестният благодетел бе изпратил и пари в „Чайлд енд Ко Банкърс“, една от най-старите частни английски банки, намираща се в подстъпите на Флийт Стрийт. По-нататък в телеграмата се казваше, че Джонатан трябва да използва тази сума за транспортиране на тялото на Джак до Лондон и за покриване на разноските по погребението. Остатъкът е такса за услугите му. Нямаше никакви доказателства, че благодетелят казва истината, но Джонатан вярваше, че е правилно да постъпи, както му нарежда. Авторът на телеграмата настояваше Джак да бъде погребан в Хампстед до гробницата на семейство Уестенра. Сюард най-накрая щеше да намери вечен покой до жената, която обичаше. Джонатан се зачуди кой ли е този благодетел и как Сюард се е запознал с него.

Винаги бе изпитвал вина за държанието си към Джак при последната им среща. Трябваше да се опита да му помогне, но гледката, която представляваше старият му приятел, го потресе и той не можа да действа разумно. Джак му напомняше за пътешествието му до ада, от което никой от тях не се завърна изцяло. Джонатан огледа празния си кабинет и си спомни първата си среща с Джак Сюард. В този ден животът му се промени завинаги.

 

 

— Доктор Джак Сюард — поправи го ниският мускулест мъж, когато се изправи, за да се здрависа с Джонатан Харкър.

— Доктор Сюард е приятел на семейство Уестенра — добави набитият адвокат Питър Хокинс и седна обратно на кожения си стол в кантората.

— Дошъл е да лекува господин Ренфийлд.

— Какво се е случило с господин Ренфийлд? — попита Джонатан.

— За нас е още пълна загадка — отвърна Хокинс. — Намерен е гол в снега в гробище в Мюнхен.

— Мюнхен?

— Предполагам, че е минавал оттам на връщане от среща с клиент.

— Когато го намерили, бил в истерия, крещял и повтарял стихове, написани под една скулптура — добави доктор Сюард.

— Господин Ренфийлд имаше навика да цитира Библията — каза Джонатан.

— Не и по този начин — намеси се Хокинс. — Крещял е откъс от „Откровение на Йоан“ и твърдял несвързано, че погледнал Дявола в очите.

— Мили Боже, какво би могло да предизвика такъв пристъп?

— Няма как да сме сигурни, докато не започнем да го лекуваме в клиниката ми в Уитби — отговори доктор Сюард. — Междувременно мога само да предполагам, че е станал свидетел на невероятни ужасии и умът му е прибягнал до халюциниране на някакъв дяволски образ като начин за потискане на реалността. Не се тревожете, болницата ми е най-добрата в цяла Англия.

— А междувременно, господин Харкър — добави Хокинс, — имам нужда от вас, за да продължите работата на господин Ренфийлд.

— Аз ли? Но аз съм само чиновник.

— Не бъдете скромен, никак не ви отива — засмя се Хокинс. — От известно време сте много повече от чиновник за тази кантора. В годината, през която работите за нас, бяхте много полезен, а в много случаи направо незаменим. Най-вече по делото с двете момичета. Те ви дължат живота си, а публичността на случая ни доведе много клиенти. Партньорството ви с онзи господин Мърей от „Дейли Телеграф“ беше проява на юридически гений. Големите адвокати трябва да разбират не само от право, но и от политика, и от четвъртата власт.

Джонатан се усмихна.

— Не знам какво да кажа. Благодаря ви.

— Знам как най-добре да ми благодарите. Като се явите пред комисията и вземете адвокатския си изпит в петък…

— Ами ако се проваля на изпита? — попита Джонатан.

— Не се и съмнявам, че ще го вземете. И веднага щом това стане, ще имам нужда от цялата ви енергия, за да помогнете на бившия клиент на господин Ренфийлд. Той е източноевропейски княз и трябва да довърши някои имотни сделки тук, в Лондон. Не можем да си позволим да загубим такава поръчка.

— Значи княз, а, господин Хокинс? — намеси се Сюард. След това се обърна към Джонатан. — Май трябва да ви поздравя, господин Харкър.

Джонатан дори не се бе надявал на такъв обрат. Нямаше търпение да каже на годеницата си Мина. Тя работеше от другата страна на улицата, в „Дейли Телеграф“. Веднага щом успееше да се откъсне, щеше да изтича при нея. Ще я заведе на вечеря, за да отпразнуват повишението му. Това беше паметен случай. Срещата с княза можеше да промени живота им завинаги.

— Ето книжата, които трябва да вземете със себе си — каза Хокинс и подаде на Джонатан кожена папка. — Останалите вече са пратени на княза.

Хокинс потупа Джонатан по рамото, върна се на бюрото си и запали пура.

— Осмелявам се да отбележа, господин Харкър — започна Сюард, когато след минута двамата излязоха на Флийт Стрийт, — че за мен ще е чест да ми гостувате днес на вечеря. Много ще ми помогнете, ако ми разкажете повече за господин Ренфийлд — какъв е бил преди нервния срив. И тъй като денят е паметен за вас, ще отворя най-хубавото шампанско от избата си и ще празнуваме.

— Имате ли нещо против да доведа и годеницата си?

— За мен ще е удоволствие да се запозная с нея и, надявам се, тримата бързо да се сприятелим.

След като стисна ръката на Сюард и се сбогува с него, Джонатан отвори с любопитство папката, която Хокинс му бе дал, и прочете името на благородния си клиент:

— Дракула.

Шокира се от начина, по който прозвуча гласът му в празната кантора. Не беше произнасял това име от двайсет и пет години. Почувства гаден вкус в устата си. Споменът за Дракула не го оставяше на мира и издигаше стена между него и семейството му. Кървясалите очи на Джонатан се спряха върху рамкирана снимка на бюрото му. На нея бяха Мина и малкият Куинси.

Куинси. Не искаше да кръщава така сина си, но Мина настоя от уважение към загиналия им приятел. Джонатан винаги бе искал съпругата му да е щастлива и се съгласи, без да спори. Не че не искаше името на господин Морис да бъде продължено. По-скоро му се щеше синът му да няма нищо общо с ужасното минало, което той самият усърдно се опитваше да забрави.

След раждането на Куинси Джонатан придоби усещане за пълнота в живота си и за известно време успя да потисне ужаса, който бе преживял. Куинси беше най-невероятният дар на съдбата. Искаше най-доброто за него и работеше непрекъснато. Къде остана малкото момченце, което толкова го обичаше някога? Което го чакаше спотаено в храстите пред входа на къщата, докато Джонатан не се появеше на пътеката към дома. Тогава Куинси изскачаше, хвърляше се върху него и го задушаваше с прегръдките си.

Джонатан започна да остарява, а Куинси порасна. Вече беше болезнено ясно, че за последния четвърт век Мина не остаряла и с един ден. Много мъже му завиждаха, защото искаха и техните съпруги да останат завинаги млади и красиви. Но цената беше прекалено висока и Джонатан не можеше да я понесе. Макар Мина да не се бе променила никак на външен вид, вътре в себе си вече не беше същата. Стана ненаситна в спалнята. И от това повечето мъже не биха се оплакали, но за Джонатан беше физически невъзможно да издържа на темпото й. Скоро тя започна да му напомня на трите вампирки от замъка на Дракула. Толкова се срамуваше, че първото му сексуално преживяване беше с тях, а не с любимата му съпруга. Когато с Мина се ожениха малко след бягството му от Дракула, всепоглъщащата вина му пречеше да консумира брака си. Вината го измъчва до онази съдбовна нощ, когато синът му беше на около тринайсет години. Докато Джонатан се опитваше да се люби с жена си, тя се изпусна, че Дракула е отнел девствеността й. Дракула, който имаше вековен опит, беше въвел Мина в лоното на страстта. Бе оставил такъв дълбок отпечатък у нея, че колкото и да се стараеше, Джонатан никога нямаше да бъде на нивото му. Много пъти в кръчмите беше чувал едно изречение, в което напълно вярваше: „Мъжът, с когото жената сподели първото си сексуално преживяване, винаги ще остане най-близък до сърцето й.“ Огорчението и вината на Джонатан се засилваха, желанието на Мина през годините само нарастваше, а лицето й оставаше красиво като на младини. Бутилката беше единствената му утеха.

Джонатан премигна, за да се отърве от появилите се в очите му сълзи, и продължи да се взира във фотографията. Беше се опитал по свой си начин да предпази сина си. Безопасността на Куинси беше негова отговорност. Но колкото повече затягаше хватката, толкова повече синът му се изплъзваше. По горчива ирония на съдбата Джонатан също мразеше баща си заради строгото му пуританско възпитание. През последните няколко години виждаше същата омраза в погледа на Куинси. Знаеше, че се е провалил във всичко. В работата си. В брака си. Във възпитанието на сина си. Пред приятелите си.

Погледна през прозореца към пететажната сграда с думите „Дейли Телеграф“, изсечени в един от камъните на фасадата й. Колко различен би бил животът им, ако бе имал късмета да се провали на адвокатския изпит. Тогава нямаше да замине за Трансилвания.

Мина заряза журналистическата си кариера, когато Джонатан наследи правната кантора от Питър Хокинс. Със социалните умения, които бе научила от Луси, тя с лекота се вписа в светския живот. Организираше партита, обличаше се елегантно и учеше и Джонатан да го прави. Скоро се превърна не само в негов говорител, но и в предана съпруга, която не жалеше сили за неговото издигане в обществото. Последните й думи към него преди три дни бяха: „Извинявай, Джонатан. Обичам те. Винаги съм те обичала. Колко пъти трябва да ти го повтарям?“

Беше жертвала собствените си мечти и амбиции заради него. Без Мина той нямаше да придобие изтънчеността, която да го издигне над еснафския му произход. Нима не беше това определението за истинска любов — да се жертваш заради другия? Мина предпочете да изживее мечтите си чрез Джонатан. Превърна се в истинска викторианска съпруга — нещо, което ненавиждаше — за да може той да успее. Ами ако в един миг бе предпочела демона вместо него? Ако не беше тя, те никога нямаше да открият и унищожат Дракула.

Джонатан запрати бутилката с уиски към облицованата с махагон стена.

— По дяволите! Какъв глупак съм!

Погледна си часовника: ако побързаше, щеше да хване влака в 10,31 за Ексетър и да се върне при Мина. Стига тя все още да искаше да го приеме. Нямаше да я вини, ако му откаже, но трябваше да се опита да я спечели отново. Може би заедно щяха да заминат за Париж при Куинси. Имаше нужда да се види със сина си. С разрешението на Мина щеше най-накрая да му разкрие всички семейни тайни. Щяха да свалят картите и — ако все още бе възможно — да си простят и да продължат напред. Дължеше този нов подход на стария си приятел Джак. Така смъртта му нямаше да е напразна. Джонатан заключи външната врата и тръгна по Флийт Стрийт към „Странд“, за да потърси файтон, който да го откара до гара „Черинг Крос“. Трябваше да се маха от тази улица, за да не се поддаде на изкушението. По дяволите! Наоколо не се виждаше нито един файтон. Не бяха минали и двайсет минути, откакто разби бутилката си с уиски, а вече беше жаден. Сети се за наполовина пълната бутилка в чекмеджето на бюрото, която пазеше за „спешни случаи“. Колко слаб беше станал. Трябваше незабавно да вземе файтон.

Забеляза пищна, украсена със злато черна каляска без кочияш, оставена напълно без надзор — странна гледка по това време на нощта.

Двама млади влюбени излязоха, залитайки, от кръчмата и започнаха страстно да се целуват. Забеляза как момичето примираше и при най-лекото докосване на мъжа. Ожадня още повече. Не можеше да преброи колко пъти се беше оказвал в същото положение. После решаваше, че въпреки всичко все още обича Мина и иска да е с нея, извиняваше й се за всичките си грешки и прощаваше нейните. След това реалността отново го връхлиташе. Рано или късно двамата се озоваваха сами в леглата си и всички пороци на Джонатан отново се издигаха на повърхността. Не знаеше дали е безвъзвратно пристрастен към тях или прави всичко това нарочно. Неспособността му да задоволи Мина, ревността му от забежката й с Дракула и ужасът му от вечната й младост го хвърляха обратно в дълбините на депресията. Връщаха го в обятията на алкохола, а той винаги го очакваше — търпелив и всеопрощаващ.

— Искате ли да се постоплите в студената нощ, господине? — извика звънлив женски глас зад него. Обърна се и видя красива сластна блондинка, облечена в девствено бяла рокля, да излиза от мъглата. В протегнатата й ръка имаше изкусителна овална бутилка.

Никак не беше честно. Джонатан почти се бе върнал при Мина. Толкова беше близо. Жената облиза алените си устни и отпи от бутилката. Любимата му течност върху тези устни. С това предизвикателство волята му не можеше да се справи. Знаеше колко е слаб. Не заслужаваше Мина.

Пристъпи напред и протегна ръка.

— Нали нямате нищо против?

Само благоприличието го спря да изпие всичко до дъно на един дъх.

— Да вървим ли? — попита жената. И посочи лабиринта от алеи, които водеха към крайбрежната улица „Виктория“.

— Сякаш имам избор. — И Джонатан й подаде ръка.

Жената се засмя, когато го сграбчи за ръкава. Поеха по усамотена алея и мъглата ги обви като пелена.

Целуваха се ненаситно. Той я притисна до една мръсна тухлена стена.

— Казваш се Мина — прошепна Джонатан, докато прокарваше езика си между алените й устни.

— Наричай ме както искаш, шефе.

Джонатан разкъса корсажа й и я зацелува по шията, като в същото време мачкаше огромните й гърди.

— Кажи ми как се казваш.

— Казвам се Мина.

Джонатан бръкна под полата й и пъхна ръка между бедрата й, а с другата разкопча тирантите си.

— Кажи ми колко добре те задоволявам, Мина.

— Нека ти покажа — простена русата жена в бяло. Обърна го и блъсна гърба му в тухлената стена. Падна на колене и лицето й се озова под кръста му. Джонатан се усмихна в щастливо очакване, докато устата й се отваряше, за да го поеме. Усещаше студения й дъх.

За негов ужас очите й внезапно почерняха. Лицето й придоби хищнически вид, кучешките й зъби се издължиха. Тя отвори необичайно широко уста, сякаш челюстта й се беше разкачила. С ужасяващ, нечовешки рев стрелна зъбатата си паст напред. Щеше да отхапе мъжествеността му! Джонатан изкрещя. Събра всички сили и бутна жената в бяло на земята, вдигна си бързо панталоните й се опита да избяга.

Жената в бяло злобно изсъска и рязко се изправи на крака. С един котешки скок настигна Джонатан, сграбчи го и го блъсна към наредените край алеята дървени сандъци. От силата на удара дървото стана на трески. Джонатан се просна неподвижен, цялото тяло го болеше. Защо не послуша сърцето си и не се прибра у дома, както възнамеряваше?

С животински рев вампирката го измъкна от треските. Джонатан се опита да се съпротивлява, но тя беше прекалено силна. Не можеше да се измъкне от желязната й хватка. Жената наведе главата му назад и откри шията му пред зъбите си. Той извика:

— О, Боже, не!

С крайчеца на окото си видя, че към тях бързо се приближава сянка. Изведнъж тази сянка обви жената в бяло, откъсна я от Джонатан и я запрати към стената. Джонатан се парализира от страх, докато гледаше как сянката се изправя над нея.

Жената извика от ужас:

— Господарке!

Джонатан проследи погледа й. Тя викаше към някаква нереална алена мъгла, която се спускаше към тях. Изведнъж нещо студено и мокро го удари в лицето. Той се обърна към мястото, на което бе коленичила жената в бяло. Кървави органи падаха на купчина по земята, търкаляха се отрязани крайници. Влагата, която усети по лицето си, беше кръвта на жената.

Вятърът донесе мъжки глас:

— Бягай, глупако! Бягай!

Джонатан го послуша. Втурна се към Флийт Стрийт. Хвърли поглед назад и видя, че сянката го преследва. Не можеше да обясни това, което се случваше пред погледа му. Сянката някак си беше спряла движението на алената мъгла, която се виеше като кобра и хапеше мрака. Тя най-накрая успя да пробие през сянката, която се разлетя и се разтвори в пространството. Като че ли сянката беше неговият закрилник, а алената мъгла, която отново го подгони, беше неговият враг. Каквато и да бе тази сянка, не можеше да се мери по сила с червената мъгла. Джонатан насочи цялото си внимание към края на алеята, там, където тя излизаше на Флийт Стрийт. По нея вървяха много хора. Свободата беше само на метри.

Чу цвилене на кон. От нищото внезапно изскочи каляска без кочияш и препречи пътя му. Замалко да го сгази. Червената мъгла вече го настигаше. Нямаше да успее да стигне до спасението на Флийт Стрийт. Оставаше му само едно. Зави наляво и се втурна с все сили по друга алея, викайки за помощ. Не беше във форма, пиенето бе съсипало тялото му. Спъна се и падна тежко върху калдъръма, едва си поемаше дъх. Зловещата алена мъгла го обви.

Какво си ти? Какво искаш?

— Господи!

Червената мъгла го атакува. Последното нещо, което Джонатан чу, беше собственият му вик. Последната му мисъл беше за Мина.

На двеста и петдесет километра от това място, в Ексетър, Мина Харкър се събуди с писък.