Дейкър Стокър, Йън Холт
Дракула — Немъртвият (13)

12.

Високият силует на граф Дракула, облечен в поизносен смокинг и черно наметало с червена подплата, изпълни заплашително прашната английска всекидневна. Тъмните му очи гледаха пронизително изпод сбръчканото чело. Мрачното изражение бавно отстъпи на зловеща усмивка и той попита със силен акцент:

— Бихте ли повторили това, което току-що казахте, професоре?

Възрастният мъж въздъхна.

— Казах: „Графе, искате ли да знаете какво предписах на болната госпожица Уестенра?“

— Всичко, свързано със скъпата ми Луси, ме интересува изключително много, професоре.

Професор Ван Хелсинг извади голям дървен кръст и се обърна с лице към графа. Дракула изсъска и се сви, след това се загърна в наметката си. Но настъпи единия й край, спъна се в мебелите и бутна масичката, на която имаше лампа. Димната експлозия стресна и двамата мъже.

Графът се закашля силно.

— След като с онзи адвокат… Джонатан Харкър… решихте, че знаете за какво става въпрос, вие, професор Ван… Хелсток…

По лицето на Ван Хелсинг се изписа досада. Граф Дракула продължи:

— Време ви е да напуснете това място… — за миг загуби дар слово — … и да се върнете в малката си страна на дървените обувки.

— Казвам се Ван Хелсинг! — извика другият. — И може би се опитваш да кажеш нещо за родната ми Холандия, а, идиот такъв?

— Ах ти, нагло нищожество! — извика в отговор граф Дракула, без следа от акцент. — Имаш ли представа какъв впечатляващ талант стои пред теб?

— Виждам само един бездарен пияница, който не може да си спомни името си.

Разгневеният граф Дракула се обърна към светлината:

— Стокър! Уволни незабавно този задник!

Ван Хелсинг сграбчи наметалото на Дракула и го заметна над главата му, а Дракула на свой ред хвана Ван Хелсинг за яката. Двамата мъже се биха, докато графът не получи втори пристъп на кашлица.

— Глътнах зъб, по дяволите! — изрева той. Измъкна се от наметалото и удари силно Ван Хелсинг с опакото на дясната си ръка. От носа на професора шурна кръв.

Обезумял от гняв, той се приведе и се втурна към граф Дракула.

— Дръж се, глупако! Изцапа ми цялото сако с кръв!

 

 

Куинси Харкър стоеше в дъното на пищния театър „Лисеум“, построен в гръцки стил, и клатеше глава. Значи това беше великият актьор Джон Баримор от Америка. Препъваше се по сцената, облечен в евтино наметало на илюзионист. Очакваше по-достойно поведение и от Том Рейнолдс, който играеше Ван Хелсинг. Беше го гледал в ролята на Винегр в „Мадам Сенжен“. Но заради силната болка в този момент господин Рейнолдс беше забравил за колегиалността и си разменяше силни удари с олюляващия се Баримор.

Беше направо неприлично да ги гледаш. Театърът не беше боксов ринг. Имаше си специални правила за поведение, които трябваше да се спазват. Гледката на двама актьори, които се държат толкова неподходящо, само подкрепяше негативното обществено мнение за професията. Въпреки това Куинси знаеше, че е взел правилното решение, като последва съвета на Бесараб. Бесараб се държеше елегантно и професионално — точно такъв искаше да бъде и Куинси. Но срамният цирк, който се разиграваше на сцената, не беше единственото, което го притесняваше.

Брам Стокър — едър ирландски старец с посивяваща червеникава коса и брада — седеше на първия ред, удряше с бастуна си по пода и крещеше:

— Господа! Вие сте професионалисти!

Един по-млад мъж изскочи на сцената и се опита да разтърве двамата актьори, като викаше:

— Веднага престанете! Държите се детински!

— Той започна! — изръмжа Рейнолдс, покрил с кървави шепи носа си. Баримор се опитваше да се задържи на краката си.

— Господин Стокър, няма да търпя неподчинение от този глупак! Настоявам веднага да бъде уволнен.

— Господин Баримор, моля ви, дръжте се разумно.

— Разумно ли? Тук става въпрос за чест.

— Да не забравяме, че аз съм продуцент на тази пиеса — намеси се Хамилтън Дийн. — Аз решавам кой да бъде уволнен. Повторен кастинг ще ни докара ненужни разходи. Господин Рейнолдс остава.

— Тогава, господин Хамилтън Дийн, продуцент на боклуци, губите звездата на спектакъла!

С тези думи Баримор слезе от сцената.

Стокър се подпря на бастуна си и се изправи с усилие.

— Доведох ви тук от Америка заради огромното ми уважение към баща ви, Бог да даде покой на тревожната му душа. Той направи театралния си дебют точно на тази сцена. Престанете да се отнасяте към пиесата като към някоя от глупавите ви комедии. Имате възможност да се изявите като велик драматичен актьор тук, в Лондон. Можете да сте дори по-добър от Хенри Ървинг, но той поне се съсипа с пиянския си порок чак след като подсигури славата си. А вие сте на път да се самоунищожите, преди публиката да види пълния ви потенциал.

— Ще уволните ли този нещастник, или не?

— Категорично отказвам да го уволня. Господин Рейнолдс е лоялен член на трупата на „Лисеум“ повече от трийсет години.

— Тогава се качвам на първия кораб за Америка — отвърна Баримор. Обърна се и се заклатушка по пътеката.

— Господин Баримор, помислете, преди да направите каквото и да било — извика Стокър след него. — Дойдохте от Ню Йорк, защото там никой не иска да наеме пиян актьор в главна роля.

Джон Баримор се олюля леко, после се обърна към Стокър и каза:

— Мислите, че вашето предложение е единственото към мен, човек с такъв талант? Заминавам за Калифорния. Предложиха ми роля във филм. Запомнете думите ми: ще съжалявате за този миг до края на живота си.

Куинси беше гледал филми в киносалон в Париж. Евтино забавление. Намираше за изключително странно сериозен актьор да се занимава с подобно нещо. Нямаше звук и артистите трябваше да преиграват, за да предадат посланията си.

Докато вървеше към вратата, Баримор се блъсна в Куинси.

— Гледай къде вървиш, момче! — каза той завалено.

— Извинявайте, господин Баримор.

Вратата на залата се тресна и великият Джон Баримор изчезна зад нея. Куинси беше като ударен от гръм.

Дийн и Стокър се взряха в него.

— Кой, по дяволите, сте вие? — попита Дийн. — Това е частна репетиция.

— Извинявайте, подраних, но имам насрочена среща с господин Хамилтън Дийн — отвърна Куинси.

— О, да. Вие кандидатствате за стажантско място. Как се казвате?

— Куинси Харкър.

Стокър реагира така, все едно беше глътнал муха.

— Правилно ли чух? — продължи Куинси. — Наистина ли един от героите на вашата пиеса е адвокат на име Джонатан Харкър?

— Да. И? — избоботи Стокър.

— Баща ми се казва Джонатан Харкър… и е адвокат.

Няколко минути по-късно Стокър, Дийн и Куинси се събраха в малкия кабинет на Стокър. Стените му бяха облепени с плакати от златните години на Хенри Ървинг в театър „Лисеум“. Стокър изглеждаше притеснен, когато Дийн подаде на Куинси книга с яркожълта корица, върху която с червени печатни букви бе изписано:

ДРАКУЛА от Брам Стокър.

— Герой от роман! Баща ми не ми е споменавал нищо — каза Куинси, докато прелистваше страниците. Най-накрая държеше в ръцете си доказателството за лицемерното отношение на баща му към изкуството. Колко очарователно. В ума на Куинси се надигнаха стотици въпроси. И все пак… Той прехапа език. Не искаше да създаде погрешно първо впечатление и да прояви същата липса на уважение към театралните правила за добро поведение като Баримор. Нисшият стажант никога не поставя под съмнение правотата на продуцента или режисьора на една пиеса, не и ако иска да си запази работата… А Куинси дори още не беше нает.

Стокър издърпа книгата от ръцете му.

— Това е нелепо! — изръмжа той. — Името на героя идва от Джоузеф Харкър, сценограф, който работеше при нас през 80-те години. Връзката с баща ви е чиста случайност.

— Доста голямо съвпадение, не мислиш ли, Брам? — намеси се Дийн.

— „Дракула“ е мой роман и историята в него е напълно измислена.

— Никой не твърди обратното — каза Дийн. — Въпреки че май си спомням, как ти твърдеше, че си организирал четенето й в театъра, за да запазиш авторските си права. Все още не мога да разбера защо.

— Единственото, което трябва да разбереш, е, че авторското право е изцяло мое — озъби му се Стокър и след това изля гнева си върху Куинси: — Съжалявам, младежо, но в театър „Лисеум“ засега не се нуждаем от стажанти. Благодаря ви.

— Но, господин Стокър…

Стокър понечи да си тръгне, но Дийн постави ръка на рамото му и прошепна:

— Брам, изоставаме с графика. Всяка помощ за спектакъла ще ни дойде добре. Надхвърляме бюджета и въпреки това не ни достигат хора. Пък и останахме без главния си актьор.

Куинси скочи, осени го идея.

— Може да ви помогна във вашата дилема. — Двамата мъже се обърнаха. Това беше неговият миг. — А ако успея да ви доведа най-великия актьор на нашето време? За когото критиката казва: „Когато играе в пиеса на Шекспир, той преживява ролята, гази кръв и води истински битки.“

— За Бесараб ли говориш? — попита Дийн.

— Той ми е личен приятел. И съм убеден, че неговото име на афиша ще увеличи приходите ви и ще оправдае всички разходи, които ще направите оттук нататък.

Дийн повдигна вежда и започна да обмисля идеята.

Стокър почука с бастуна си по пода.

— Джон Баримор е звездата на тази пиеса. Той ще се върне. — И излезе от кабинета си, мърморейки: — Тези филми няма да доведат до нищо добро.

Когато Стокър вече не можеше да ги чуе, Дийн каза:

— Господин Стокър забравя, че Баримор ще пътува три седмици до Калифорния. Дори да реши, че е направил ужасна грешка, и да се върне с подвита опашка, дотогава ще сме фалирали.

— Бесараб е само на ден път, в Париж. За мен изборът е ясен.

Дийн се опита да улови погледа на Куинси. Моментът беше неловък.

— Човек на честната дума ли сте, господин Харкър? Мога ли да ви имам доверие?

— Със сигурност, господин Дийн.

— Добре. Тогава най-вероятно ще приемете поканата ми за вечеря — каза Дийн. — Мисля, че имаме да обсъдим доста неща.