Тери Брукс
Мечът на Шанара (30)

ГЛАВА 30

Сутринта на третия ден откакто бяха започнали! да преследват Орл Фейн, поройните дъждове, конто се бяха изсипали върху огромната пустош на Северната земя, понамаляха Слънцето отново се появи като размазана бяла топка и засвети през мъгливата тъмнина, оставена от черната стена на Господаря на магиите, която, след като премина с беса на стихийно бумтяща пещ, изчезна в разкаляния и осеян с камъни терен. След бурята контурите на местността бяха изцяло променени. Дъждът беше помел почти всичко, което нарушаваше разнообразието и беше оставил само четири еднакви хоризонта от скалисти възвишения и разкаляни долини.

В началото появата на слънцето бе приятна гледка. Топлите му лъчи проникнаха през омразния мрак, който се беше впил и не се откъсваше от голата гръд на земята, и прогонваха останалия след отшумялата буря студ. Ставаше все по-топло и по-топло и пейзажът отново започна да се променя. Потоците, които се стичаха по изровените от силния дъжд лъкатушещи дерета, започнаха да се загряват и да отделят пара, която се зарея нависоко в горещото небе. Въздухът се навлажни неимоверно много и всичко наоколо се накваси в нова, още по-неприятна влага. Малкото растителен свят, който се беше появил след унищожителната буря, повехна и клюмна безжизнено, покосен от яркостта на животворното слънце, задушен от непоносимата жега, която проникна в сивкавата мъгла. Изложената на горещите лъчи на слънцето кална земя скоро се изсуши и се превърна в напукана спечена глина, която не можеше да дава живот. Ручеите, езерата и локвите бързо пресъхнаха и почти веднага изчезнаха. Повърхността на огромните купчини от камъни, разпръснати по засъхналата земя, бързо погълна парещата жега като желязо, поставено в живи въглени. Бавно, неумолимо, почвата пак стана такава, каквато беше преди дъжда — сухо голо парче земя, лишено от живот, безмълвно и отблъскващо под необятното безоблачно небе. Единственото движение беше бавният дьго-образен ход на неостаряващото, безразлично слънце, което следваше вечния си път от изток на запад и превръщаше дните в години, а годините във векове.

Три приведени фигури се подадоха предпазливо изпод убежището на каменната ниша, издълбана в повърхността на едно от безбройните, безлични възвишения. Схванатите им тела се изправиха бавно, а очите им се взряха мрачно в непрогледната стена от мъгла. Останаха доста дълго така, втренчили погледи в просналата се а безкрая умираща земя, едно противно гробище на купчини пръст върху тленните останки на всички, които бяха дръзвали да прекрачат забраненото кралство. Цареше абсолютна тишина, която се процеждаше зловещо през мъгливата сивота, провесила безмълвното си предупреждение за смърт в съзнанието на трите живи същества. Те стояха неспокойни и нащрек, приковали погледи в пустошта, която ги заобикаляше.

Ший се обърна към спътниците си Панамон Крийл се беше навел и разтъркваше краката си, мъчейки се да раздвижи вдървените мускули. Тъмната му коса беше разрошена и стърчеше на всички страни. Не се беше бръснал три дни. Имаше измъчен вид, но проницателните му очи горяха будно, когато погледна въпросително Ший. Огромният Келцът се беше качил безшумно на върха на възвишението и разучаваше хоризонта на север.

Стояли бяха почти цели три дни наблъскани в тясното убежище на скалистата им ниша, докато свирепата буря на Северната земя беше вилняла неукротимо из голата земя около тях. Загубили бяха три дни от преследването на Орл Фейн и на Меча на Шанара. Цели три дни, през които всички следи на измъкналия се гном бяха напълно заличени. Пълзели бяха безспир сред камъните, яли бяха, защото знаеха, че трябваше да ядат, спали бяха, защото нямаше какво друго да правят. Благодарение на разговорите Ший и Панамон се бяха опознали и сближили, но Келцът си оставаше пълна загадка. Ший продължаваше да е убеден, че въпреки бурята те трябва да продължат да преследват гнома. Панамон обаче категорично отказваше да разисква въпроса. Според него в такава буря никой не беше в състояние да отиде надалеч. Така че и Орл Фейн е бил принуден да се подслони някъде. Иначе щял да рискува да затъне в някой кален склон или да бъде удавен в някоя от бързите порои. Във всеки случай, гномът едва ли е успял да напредне много, заключи спокойно крадецът. Келцът слезе от върха на възвишението и направи широк, бърз жест с ръката си. Хоризонтът беше чист.

Изобщо не разискваха какво да правят по-нататък. Решението вече беше взето. Вдигнаха малкото неща, които им бяха останали като багаж, заспускаха се бързо по стръмния склон и се насочиха на север. Поне веднъж Ший и Панамон бяха на едно и също мнение. Диренето на Меча на Шанара се беше превърнало в нещо повече от въпрос на накърнена гордост, в нещо повече от мисия да открият един загадъчен талисман. То се беше превърнало в опасно, безумно преследване на единственото средство, независимо от всичките им съмнения, с помощта на което щяха да могат да останат живи в тази свирепа страна.

Крепостта на Господаря на магиите се простираше сред високите, черни върхове точно на север. Зад тях се намираше смъртоносната стена от мъгла, която очертаваше, външните граници на Кралството на черепите. За да се измъкнат от тази омразна земя, те трябваше да минат или по единия, или по другия път, по-очевидният избор беше да се върнат през тъмната стена от мъгла. Само че камъните на елфите можеха да им покажат пътя в Южната земя, докато тук, ако ги използваха, те щяха да разкрият присъствието им на света на духовете. Аланон беше предупредил за това Ший в Кълхейвън, а той от своя страна го беше казал на Панамон. Мечът на Шанара беше единственото оръжие, което можеше да ги защити от Господаря на магиите, и ако го притежаваха, може би щяха да имат поне някаква възможност да се отбраняват. Главната им цел беше да открият талисмана и да се измъкнат обратно през стената на мрака колкото се може по-бързо. Изборът им в никакъв случай не беше гениален, но при тези обстоятелства щеше да свърши работа.

Ходенето сега беше не по-малко трудно, отколкото преди бурята. Почвата беше твърда, покрита с дребни камъчета и хлъзгава, поради което напредването беше опасно. Тримата пълзяха и забиваха нокти в неравната земя и скоро се покриха с кал и синини от честото падане. Трудно се ориентираха в неравния терен и им беше почти невъзможно да преценяват какво разстояние изминават. Нямаше вече никакви ориентири и местността изглеждаше абсолютно еднаква във всички посоки. Минутите се влачеха мъчително бавно, а те все още не бяха открили нищо. Въздухът продължаваше да се насища с влага и дрехите на тримата бързо се просмукаха от пот. Свалиха наметалата си и ги вързаха на гърбовете си. С падането на нощта отново щеше да се застуди. — Тук го видяхме за последен път.

Панамон се спря на върха на широкия хълм, който току-що бяха изкачили, като дишаше тежко. Ший застана до него, огледа се и не можа да повярва на очите си. Всички възвишения наоколо си приличаха като две капки вода, като се изключеха незначителните различия в големината и формата им. Загледа се неуверено в хоризонта. Не можеше да каже със сигурност дори откъде бяха дошли. — Келцът, какво виждаш? — попита Панамон. Скалният трол обиколи бавно възвишението, като разглеждаше внимателно земята за евентуални следи, оставени от малкия гном. Но бурята беше заличила всичко. Повъртя се безшумно още няколко минути, после се обърна към тях и поклати отрицателно глава. Изкаляното лице на Панамон внезапно почервеня от гняв. — Той беше тук. Ще продължим още малко напред. Тръгнаха мълчаливо. Свличаха се по някой хълм и после запълзяваха по следващия. Вече никой не проговори. Нямаше какво повече да си кажат. Възможно беше Панамон да греши, но другите двама нямаха какво по-добро да предложат. Не им оставаше нищо друго, освен да продължават да търсят. Изниза се един час докато вървяха с мъка на север. И пак не откриха нищо. Ший започна да осъзнава безнадеждността на задачата им. Невъзможно беше да обходят и претърсят цялата земя, която се простираше на изток и на запад. Ако хитрият гном беше минал само на петдесет ярда от тях, вляво или вдясно, те вероятно никога нямаше да разберат, че е минал оттам. А нищо чудно и да беше зарит в някой разкалян от бурята склон, заедно с Меча, и те нямаше никога да го намерят.

Ший усета силни болки в мускулите си от напрежението при изкачването и реши да даде кратка почивка, за да преценят дали решението им да продължават в тази посока е разумна Може би трябваше да се опитат да пресекат губещата се следа Но само един бегъл поглед върху мрачния Панамон разубеди човека от Вейл дори да споменава нещо подобна На лицето на високия авантюрист беше изписана същата физиономия, която Ший беше забелязал точно преди да избие гномите няколко дни преди това. Той отново беше преследвачът — ловец. Ако Панамон го откриеше, Орл Фейн щеше да бъде мъртъв. Ший потрепери неволно и извърна очи от него.

След няколко възвишения по-нататък те откриха част от нещо, което търсеха Келцът го забеляза от върха на малко възвишение. Острият му поглед разпозна несвойствения за местността предмет, който лежеше полузарит в прахта в края на малко дефиле. След като го посочи на другите двама, той бързо се спусна надолу по осеяния с камъни хълм, втурна се нетърпеливо към падналия предмет, грабна го и го вдигна високо, за да им го покаже. Беше голямо парче плат — плат, който някога е бил част от ръкав на куртка. Известно време го гледаха мълчаливо, после Ший обърна поглед към Келцът и го чакаше да потвърди, че това наистина е бил Орл Фейн. Огромният трол кимна бавна Панамон Крийл забучи парчето плат на върха на шипа си и се усмихна свирепа — Значи все пак го открихме. Този път няма да ми се измъкне!

Но този ден те не го намериха, нито откриха някакви следи от него. В дебелия слой прах следите от стъпките на гнома трябваше да се виждат ясно, но нямаше никакви следи. Панамон Крийл беше сгрешил в преценката си и гномът явно беше продължил да ое скита в бурята. Спасил се беше и от калта, и от наклона, и от пороите. Дъждът беше измил следите му, но с някаква странна перверзност беше оставил незакрит скъсания му ръкав. А парчето плат можеше да бъде довлечено откъде ли не, така че беше невъзможно да се определи откъде гномът беше дошъл или накъде беше отишъл. Когато нощта се спусна, тъмнината, която обгърна земята, беше толкова наситена, че нищо не можеше да се види на повече от няколко стъпки наоколо и те неохотно прекратиха временно издирването. Келцът пръв застана на пост, а Ший н Панамон се сгромолясаха напълно изтощени и почти веднага заспаха. Нощният въздух беше хладен, макар и не толкова влажен както през деня, и те тримата отново се завиха в полу-сухите си ловни наметала.

Утрото се върна както винаги много бързо с познатата сивкава мъгла. Този ден беше по-малко влажен от предишния, но в никакъв случай не беше по-приветлив. Слънцето продължаваше да бъде почти напълно скрито от оловната мъгла, която висеше неподвижно над главите им. Всичко наоколо тънеше в същата неестествена тишина и тримата се огледаха, обзети от чувството, че са напълно изоставени от света на живите. Огромната пустош сякаш започна да оказва забележимо въздействие върху Ший и Панамон Крийл. Ший беше станал раздразнителен и нервен през последните няколко дни, а веселият и приказлив по природа Панамон беше изпаднал в едно почти гробно мълчание. Само Келцът продължаваше да се държи както преди и лицето му беше безизразно и неразгадаемо както винаги.

Закусиха набързо от немай-къде и подновиха диренето си, почти с отвращение. И тримата горяха от желание това уморително преследване най-после да свърши. Продължиха напред донякъде водени от чувство за самосъхранение и донякъде поради факта, че просто нямаше къде другаде да отидат. И Панамон, и Ший, без да си дават сметка, започнаха да се чудят защо Келцът продължава преследването. Той си беше в родната земя и, ако беше сам, може би щеше да оцелее, стига да беше предпочел да тръгне по свой собствен път. През тридневния проливен дъжд другите двама се бяха опитали, без всякакъв успех, да разгадаят причините, поради които Келцът беше продължил да върви заедно е тях. Но вече бяха прекалено изтощени, за да имат сили да си блъскат главите с този въпрос Приемаха присъствието му с растящо подозрение и у тях все по-твърдо се загнездваше твърдото решение да разберат, преди края на пътуването им, кой беше той и какво преследваше. Докато вървяха с мъка през прахта и мъглата, сутринта постепенно и еднообразно премина в пладне. Съвсем неочаквано Панамон се спря рязко и извика:

— Следи!

Високият крадец нададе страхотен вик на задоволство, втурна се като луд към малката клисура вляво от тях, а Келцът я Ший го наблюдаваха смаяни. След малко и тримата бяха наклякали около ясно очертани следи от стъпки в дълбокия слой прах. Нямаше никакво съмнение за произхода им. Дори Ший разбра, че бяха оставени от ботушите на гном, с изядени и разкривени токове. Следата беше ясна и водеше някъде на север, но така лъкатушеше, сякаш миналият оттук мъж изобщо не е бил сигурен в посоката, която е следвал. Сякаш Орл Фейн е вървял безцелна Постояха още малко така и я разглеждаха. След рязката заповед на Панамон бързо се надигнаха. Следите бяха оставени преди няколко часа и, ако се съдеше по лъкатушенето им, те щяха да успеят да настигнат лесно Орл Фейн. Панамон едва прикриваше злорадото си ликуваме, което се излъчваше от съживеното му тяло при вида на края на продължителното преследване. Без да кажат дума повече тримата поеха с мрачна решителност на север. Този ден те щяха да заловят Орл Фейн.

Следата, която малкият гном беше оставил, криволичеше влудяващо объркващо през прашните възвишения на по-ниската част на Северната земя. На няколко пъти решаваха, че се движат почти право на изток, а в следващия момент установяваха, че са тръгнали точно в обратна посока. Следобедът се влачеше с педантична монотонност и въпреки уверенията на Келцът, че следите стават все по-пресни, нямаха чувството, че скъсяват бързо разстоянието. Ако нощта ги свареше преди да са успели да заловят плячката си, те можеха отново да я изпуснат. Вече два пъти насмалко да хванат гнома и всеки път се случваше нещо неочаквано, което ги принуждаваше временно да изоставят преследването. Нямаха никакво намерение това да им се случи трети път. Ший дори мислено се закле, че ако се наложи, ще продължи да търси Орл Фейн дори в непрогледна тъмнина.

Огромните върхове на страховитото Кралство на черепите се мержелееха заплашително в далечината, а черните им назъбени била се врязваха като остриета на бръснач в хоризонта. Човекът от Вейл изпитваше страх, от който не можеше да се отърси, страх, който непрестанно се засилваше, докато тримата навлизаха все по-надълбоко в Северната земя. Започна да го обзема чувството, че се е нагърбил с много по-тежко бреме, отколкото беше допускал в началото, че по някакъв начин преследването на Орл Фейн и диренето на Меча на Шанара бяха само една нищожна част от много по-мащабна поредица от събития. Все още не беше изпаднал в истинска паника, но едно все по-натрапчиво желание да приключи с това налудничаво преследване и да се върне в родната си страна започна да го ръчка като с остен.

В средата на следобеда хълмистият терен започна да се изравнява и да преминава във вълнообразни равнини. Тримата вече можеха да виждат по-надалеч и да се движат изправени и с отпуснати мускули за пръв път, след като бяха преминали през черната стена. Местността пред тях се простираше със секваща дъха скованост. Сурова и пуста равнина, покрита с кафява почва и сиви скали, проснали се вълнообразно на север, към високите върхове, които ограждаха Кралството на черепите и дома на Господаря на магиите. Цялото това безмерно пространство — голо, горещо и пусто — беше забулено в същата тази неестествена, мъртвешка тишина. Нищо не помръдваше, нито едно живо същество не пошавваше, нито едно насекомо не издаваше звук, нито една птичка не се стрелваше. Нямаше дори лек полъх на вятър, който да се докосне до напластената прах. Всичко наоколо беше попарена пустош, без искрица живот, застлана с покрова на смъртта. Обърканите следи на Орл Фейн криволичеха в тази необозримост и се губеха някъде в безкрая. Сякаш земята го беше погълнала.

Преследвачите се спряха за няколко минути. На лицата им беше изписано явното нежелание да продължават в тази отблъскваща земя. Но нямаха време да преценяват дали си заслужава усилието и пак тръгнаха напред. Виещата се пътека се виждаше надалеч в тази хълмиста равнина и можеха да продължат по-напряко. Бързо започнаха да наваксват изгубеното време. След по-малко от два часа Келцът им каза, че са на не повече от един час път от преследваната жертва. Свечеряваше се бързо, слънцето потъваше зад назъбения хоризонт далеч на запад. Бледият здрач се сгъсти от непомръдващата сива мъгла и местността започна да придобива странно неясни очертания.

Тримата бяха следвали следите на гнома, които ги бяха отвели в дълбоко дефиле, образувано от множество високи била, осеяни с надвиснали огромни назъбени скални образувания. Залязващото слънце почти мигновено се скри в сенките на тъмната клисура и Панамон Крийл, който в началото беше тръгнал да ги води въодушевено, сега беше принуден да се взира напрегнато и да търси очертанията на следите в напластената прах. Постепенно забавиха ход и накрая, когато крадецът се приведе по-ниско до земята, спряха Панамон Крийл изучаваше внимателно следата непосредствено пред него. Извика изумен, когато видя, че отпечатъците най-неочаквано свършват Ший и Келцът веднага го доближиха и след обстойно разглеждане на земята пред тях откриха, че някой много старателно беше заличил по-нататъшните следи от минаването на малкия гном.

В същия този момент от сенките на дефилето започнаха да се отделят огромни черни фигури, които се запътиха бавно към тях в сгъстяващия се мрак. Пръв ги видя Ший. В началото не повярва на очите си и си помисли, че му се привижда. Панамон по-бързо разбра какво става. Крадецът скочи мигновено на крака, изтегли огромния си меч, вдигна шипа си и се втурна да разкъса затварящия се около тях кръг. Но предвидливият по принцип Келцът направи нещо изненадващо. Хвърли се след него и дръпна изумения крадец назад. Панамон втренчи невярващ поглед в мълчаливия си спътник, после неохотно свали оръжието си. Заобиколени бяха най-малко от десетина застанали нащрек фигури. Но въпреки здрача Ший разбра, че бяха открити от няколко огромни троли.

Групата от уморени ездачи елфи яздеха, облени в пот и се взираха по склоновете на долината, които се спускаха към широкия Рен. На изток пред тях се простираха две мили от пустата долина, очертана от двете страни с високи склонове, които завършваха с остри била. Повече от хиляда години легендарният проход беше служил като вход от по-ниските части на равнините Стрелехайм към величествените гори на Западната земя, една естествена врата към родината на елфите. Точно в този прославен проход ужасната мощ на армиите на Господаря на магиите е била надвита и разгромена от легионите на елфите и на Джърл Шанара. Точно тук старият Бремен и невероятната сила на Меча на Шанара се изправили срещу Брона и го принудили да избяга — да избяга заедно с огромните си армии обратно в равнините, където, спрян от настъпващите армии на джуджетата, бил хванат в капан и унищожен. Проходът Рен е бил свидетел на началото на поражението на най-голямата заплаха, надвиснала над света след унищожителните Велики войни и хората от всички раси гледаха на тази мирна долина като на межда, която бележеше епохално историческо събитие. Тя беше естествен паметник на историята на човечеството. Някои бяха прекосили половината свят, просто за да дойдат да видят и да се почувстват като част от това легендарно събитие.

Джон Лин Сандър заповяда да спрат и всички елфи слязоха с въздишка на облекчение от конете. Мислите му бяха заети не с историята на отдавна отминали времена, а със загриженост за непосредственото бъдеще. Обезпокоен, той се втренчи в плътната черна стена, която се спускаше от Северната земя през равнините Стрелехайм и която с всеки изминал ден все повече се доближаваше до границите на Западната земя и до родината на елфите. Острият му поглед проникваше далеч на изток, където мракът вече беше проникнал в горите, ограждащи древната крепост на Паранор. Поклати непримиримо глава и прокле деня, в който си беше позволил да напусне краля и старите си приятели. Раснал беше до зрялата си възраст в компанията на Ивънтайн и когато приятелят му стана крал, остана до него като личен съветник и самопровъзгласил се негов страж. Заедно се бяха подготвяли за нашествието на армиите на Брона, Господаря на духовете, за когото бяха смятали, че бил разгромен навремето във Втората война на расите. Загадъчният странник Аланон беше предупредил народа на елфите. Тогава някои не му повярваха и му се надсмяха презрително.

Ивънтайн обаче му повярва, Аланон никога не беше грешил. Способността му да вижда в бъдещето беше наистина неестествена, но безупречно точна.

Народът на елфите се вслуша в съвета на Ивънтайн и се подготви за война. Но нашествието не беше осъществено по начин, по който очакваха. После Паранор падна, а с него и Меча на Шанара. Аланон отново дойде при тях и ги помоли да наблюдават равнините на Стрелехайм над Паранор и да следят дали превзелите крепостта на друидите гноми няма да се опитат да преместят Меча на север в двореца на Господаря на магиите. Те отново му се подчиниха безпрекословно.

Но се случи нещо неочаквано и то докато Джон Лин Сандър беше далеч от краля. Окопалите се в Паранор гноми съвсем ненадейно решиха да потърсят сигурност дълбоко във вътрешността на Северната земя и три техни многочислени патрула нападнаха линиите на елфите. Ивънтайн и Джон Лин командваха две отделни военни части, които трябваше да заловят две от тези сили. Те щяха лесно да разгромят гномите, ако не беше планът за нашествие на обединени сили на гноми и троли, изпратени от настъпващата сега армия на Господаря на магиите от Северната страна. Частта на Джон Лин беше почти унищожена и той едва спаси живота си. Не успя да стигне до Ивънтайн и кралят на елфите изчезна с цялото си командване. Джон Лин Сандър го беше търсил почти цели три дни.

— Ще го намерим, Джон Лин. Той не е от хората, които се оставят лесно да бъдат убити. Ще намери начин да оцелее.

Мрачният елф кимна едва забележимо с ниско приведената си глава, а очите му стрелнаха бързо младото лице на човека до него.

— Може би изглежда странно, но съм сигурен, че е жив — продължи сериозно другият. — Не мога да си обясня на какво се дължи тази моя сигурност, но… просто го усещам.

Брийн Елеседил беше по-малък брат на Ивънтайн. Освен това беше и следващият наследник на трона, ако брат му умреше. Той все още не беше готов за подобна отговорност и съвсем искрено не я желаеше. След изчезването на Ивънтайн не направи нищо, за да поеме командването на намаляващите армии на елфите, нито председателството на ужасения кралски съвет, но веднага се включи в издирването на брат си. По тази причина управлението на елфите изпадна в състояние на почти истински хаос. Народът, който само допреди две седмици беше обединен срещу непосредствената заплаха от нашествие от север, сега се беше превърнал в една несигурна, разделена на отделни групички маса, ужасно уплашена, че няма кой да поеме ръководството.

Елфите изобщо нямаше да изпаднат в тази паника. Те бяха прекалено дисциплинирани, за да допуснат положението да им се изплъзне напълно из ръцете. Но Ивънтайн беше безспорно силна личност и хората се обединиха здраво зад него след покачването му на престола. Млад, но с невероятно силен характер и непоклатим здрав разум, той винаги беше готов да им даде съвет, когато му го искаха и винаги се вслушваха в думите му. Слуховете за изчезването му потресоха дълбоко народа.

Но нито Брийн Елеседил, нито Джон Лин имаха време да се притесняват за каквото и да било, освен за това, как да намерят изчезналия крал. Докато го търсеха, те нападаха патрули на гномите и основното тяло на армията на Северната земя. Изтощените оцелели от смазаните части на елфите се върнаха бързо в селцето Коос, където смениха конете си и взеха нови провизии. Сега отново подновиха издирването на краля.

Джон Лин Сандър беше убеден, че знае къде може да намери Ивънтайн, ако той все още е жив. Огромната армия на Северната земя се беше придвижила на юг към кралството на Калахорн почти една седмица по-рано. Тя нямаше да може да напредне много, докато не унищожи легендарния Граничен легион. Сега и той, и Брийн смятаха, че Ивънтайн може би е взет в плен и те щяха да го намерят като заложник на командващите на нашественическата армия на Брона. Той щеше да е безценен коз в ръцете им. Ако Ивънтайн Елеседил бъде разгромен, градовете, командвани от не чак дотам смели воини, щяха да предпочетат да се предадат.

Във всеки случай Господарят на магиите признаваше значението на Ивънтайн за народа на елфите. Той беше най-таченият и любим вожд на елфите след Джърл Шанара и те щяха да са готови на всичко, само и само да си го върнат невредим. Кралят на магиите нямаше да има полза от Ивънтайн мъртъв пък и ако го убиеше, той така щеше да разгневи елфите, че те отново щяха да се обединят в желанието си да го унищожат. Но жив Ивънтайн щеше да бъде незаменим коз, защото елфите никога не биха изложили на опасност живота на любимия си син. Джон Лин Сандър и Брийн Елеседил не се заблуждаваха, че Ивънтайн ще им бъде върнат невредим, дори ако армията им не се намеси в нашествието на Северната земя. Те действаха по собствена инициатива и рискуваха с надеждата, че ще намерят приятеля и брата, преди той да престане да бъде полезен за целите на Брона, преди падането на Южната земя. — Е, достатъчно. Хайде, на конете!

Нетърпеливият глас на Джон Лин проряза кратката почивка с оглушителна острота и излегналите се войници скочиха на крака, за да изпълнят бързо заповедта. Той за последен път погледна тъмнината в далечината, после се обърна, леко се метна на коня си и хвана юздите. Брийн вече беше до него и след няколко секунди малката кавалерийска група се движеше в бърз тръс надолу през долината. Сутринта беше сива, въздухът наситен с острата миризма на дъжда от предишната нощ, която продължаваше да се носи над равнините. Високата трева беше мокра, огъваше се под копитата на газещите я коне и заглушаваше шума им. Далеч на юг, зад облаците, се виждаше следа от тъмносиньото небе. Денят беше хладен и елфите се чувстваха добре в умерената температура.

Бързо стигнаха до края на долината и когато влязоха в източната част на прохода, подръпнаха юздите на нетърпеливите ся коне и забавиха ход. Разговаряха помежду си, макар почти шепнешком, защото границите на Северната земя се намираха точно зад входа на прохода. Колоната от конници се виеше като змия между високите хребети, които очертаваха източния вход и след малко се появиха сред необятната шир на равнините Стрелехайм. Джон Лин почти неволно хвърли поглед на прострялото се пред очите му пространство, след миг внезапно дръпна юздите и спря коня си.

— Брийн, конник!

Другият се озова бързо до него и те се взряха в конника, който се приближаваше от далечината към тях. Двамата елфи гледаха с любопитство, без да могат да различат в мъглявината чертите му. За миг Брийн Елеседил трепна при мисълта, че това е брат му, но загуби всякаква надежда, когато прецени, че мъжът е по-дребен от Ивънтайн. Личеше си, че не е ездач. Виснал беше с двете си ръце върху юздите и не се отлепваше от седлото. Явно се страхуваше да не падне, а широкото му лице беше червено и обляно в пот от усилието. Не беше елф. Беше човек от Южната земя. Спря рязко коня си пред групата от елфи и преди да проговори, си пое дълбоко въздух. Огледа развеселените лица пред себе си и лицето му пламна още повече.

— Преди няколко дни срещнах един човек — започна непознатият. После млъкна, за да се увери, че го слушат. — Той ме помоли да открия дясната ръка на краля на елфите.

Веселите пламъчета в очите им моментално изчезнаха, когато елфите се наведоха към него.

— Аз съм Джон Лин Сандър — каза тихо командващият на патрула. Изтощеният конник въздъхна с облекчение и кимна с глава.

— Казвам се Флик Омсфорд и изминах целия този път от Калахорн, за да ви намеря. С доста голямо усилие слезе от коня и разтърка изтръпналия си гръб. — Ако ме оставите да си отдъхна няколко минути, ще ви заведа при Ивънтайн.

Ший вървеше мълчаливо между двамата огромни троли, които го бяха пленили и не можеше да се отърве от чувството, че Келцът ги беше предал. Нападението от засада беше хитро замислено, но те поне можеха да се опитат да се измъкнат. Вместо това, поради най-неочакваната намеса на Келцът, те изобщо не се противопоставиха и доброволно се оставиха да бъдат разоръжени. Ший се надяваше, че Келцът може би познава някой от тролите, които ги нападнаха или, като представител на тяхната раса, ще поприказва с тях, ще ги вразуми и ще издейства освобождаването им. Но огромният трол изобщо не се опита да ги заговори и покорно се остави да му завържат ръцете. Те взеха оръжията на Панамон Крийл и Ший и вързаха ръцете им. После подкараха тримата пленници на север в голите равнини. Камъните на елфите все още бяха у малкия човек от Вейл, но те бяха безполезни срещу тролите. Той гледаше широкия гръб на Панамон, който вървеше точно пред него и се чудеше какво ли си мисли сприхавият крадец. Така беше изумен от бързината, с която спътникът му се беше предал, че оттогава не беше продумал ни дума Явно не можеше да повярва, че толкова погрешно беше преценил мълчаливия гигант, чийто живот беше спасил и чието приятелство беше ценил. Поведението на трола беше истинска загадка и за двамата. Но докато Ший беше само объркан, Панамон Крийл беше дълбоко наранен. Каквито и недоразумения да бяха имали помежду си, той беше чувствал Келцът като приятел — единственият приятел, на когото беше вярвал. Разочарованието на изпечения авантюрист бързо щеше да се превърне в омраза, а Ший винаги беше усещал, че независимо от всичко, Панамон Крийл може да бъде опасен като враг.

Невъзможно беше да се определи накъде ги водеха. Нощта в Северната земя беше тъмна и безлунна, а Ший беше принуден да внимава къде стъпва, докато групата следваше лъкатушния си път през разпръснатите камъни и високите хребети, покрити с хлъзгава почва и камъчета. Езикът на тролите беше абсолютно непознат на човека от Вейл. След като Панамон беше изпаднал в мълчалив размисъл. Ший не можеше да разбере нищо. Ако тролите подозираха кой беше той, тогава те ги водеха при Господаря на магиите. Фактът, че не го закачаха за камъните на елфите, може би беше признак, че тролите ги бяха задържали само като неканени гости, без да знаят какво ги беше довело в Северната земя. Тази възможност не го успокояваше. Тролите много бързо щяха да го разкрият. Изведнъж се зачуди какво ли е станало с изплъзналия им се Орл Фейн. Следите му изчезваха точно там, където ги заловиха, така че нищо чудно и гномът да е пленен. Но къде го бяха отвели? И какво беше станало с Меча на Шанара?

Вървяха вече часове в непрогледната тъмнина. Ший бързо загуби всякаква ориентация за време и накрая така се изтощи, че припадна и до края един от тролите го носи на широкото си рама Дойде на себе си от блещукащата светлина на бавно горящ огън, когато групата влезе в непознат лагер. После усети, че го поставят на земята, след което беше внесен през отвора на голяма палатка. Вътре провериха дали ръцете и краката му са здраво вързани. След това го оставиха сам. Панамон и Келцът бяха закарани някъде другаде.

Започна да се бори с кожените ремъци, но те не се разхлабваха и скоро се отказа от опитите си да се освободи. Усещаше как се унася и как умората от продължителното ходене се разлива по бодящото го тяло. Мъчеше се да се пребори със съня и се опитваше да състави план за бягство. Колкото по-силно се съпротивляваше, толкова по-трудно му беше да мисли за каквото и да била И всичко в уморения му мозък се размазваше все повече и повече. След пет минути заспа.

Стори му се, че само след миг беше събуден от грубо раздрусване, което го извади от дълбокия сън. Надигна се замаяно, докато някакъв широкоплещест трол му говореше нещо, което не разбираше, после му посочи към една чиния с храна и мина в осветената част на палатката. Ший премигна в тъмнината и разсеяно забеляза познатата сивота на утрото в Северната земя, което отбелязваше началото на нов ден. Леко се изненада, когато забеляза, че кожените ремъци са свалени и разтри китките и глезените, за да раздвижи кръвта в ръцете и краката си. После бързо се залови с оставената за него храна.

Извън палатката изглежда цареше огромна възбуда. Виковете и крясъците на тролите се разнасяха из целия лагер и огласяха сутрешния въздух. Човекът от Вейл приключи с яденето и тъкмо се канеше да рискува и да надникне през спуснатото пред входа платнище, когато някой го разтвори широко. Жилест трол от охраната влезе и даде знак на Ший да го последва. Човекът от Вейл тръгна неохотно, стиснал здраво предната част на куртката си, където усещаше успокоителната подутина на камъните на елфите.

Ескорт от троли поведе малкия човек от Южната земя през огромен лагер, състоящ се от палатки с различна големина и от каменни колиби. След като погледна хоризонта в далечината разбра, че са високо над голите равнини, които бяха прекосили предишната нощ. Лагерът изглеждаше безлюден и нямаше и следа от гласовете, които Ший беше чул по-рано. Огньовете от предишната нощ се бяха превърнали в пепел и всички палатки и колиби бяха празни. Изведнъж уплашеният пленник изстина от ужас. Мина му през ума, че може би го водеха към собствената му екзекуция. От Панамон и Келцът нямаше и следа. Аланон, Флик, Мениън Лий и всички останали бяха някъде в Южната земя и не знаеха за опасното положение, в което се намираше. Беше сам и щеше да умре. Така се беше вцепенил от страх, че дори не можеше да се опита да избяга. Вървеше вдървено между тролите, които го бяха пленили, докато го водеха през смълчания лагер. Постепенно точно пред него се появи нисък хребет, който очертаваше границата на лагера. После минаха край последните палатки и колиби и се озоваха на широка, открита поляна. Ший не можеше да повярва на очите си. Множество троли бяха седнали в широк полукръг с лице към хребета и когато той се появи на поляната, го погледнаха. В основата на хълма седяха трима троли с различна височина и може би на различна възраст, Ший не можеше да каже със сигурност. И тримата държаха по едни ярко оцветен плат, поставен на дълга черна дръжка. Панамон Крийл седеше от едната страна на широкия полукръг. Беше умислен и изражението му не се промени, когато забеляза Ший. Вниманието на всички беше приковано към едрото тяло на Келцът, който стоеше неподвижен в центъра на тролите. Те седяха със скръстени ръце, а той беше обърнат към тримата, които държаха странните предмети. Не се обърна, когато Ший беше въведен в кръга и поставен да седне до Панамон. Последва дълго мълчание. Това беше най-странното зрелище, което Ший беше виждал. После един от тримата троли, които седяха в центъра на кръга, се надигна тържествено и удари леко с пръчката по земята. Насъбралите станаха като един, рязко се обърнаха с лице на изток и изрекоха хорово няколко кратки изречения на езика си. После млъкнаха и отново седнаха. — Можеш ли да си представиш? Те се молят. Това бяха първите думи на Панамон и Ший трепна изненадан. Хвърли бърз поглед на крадеца, но той гледаше Келцът. Друг от тримата троли, които председателстваха странното събрание, стана и каза нещо на слушащата го внимателно публика, като няколко пъти посочи с ръка към г Панамон и Ший. Малкият човек от Вейл погледна въпросително спътника си.

— Това е съд, Ший — заяви крадецът удивително спокойно. — Не за мен или за теб, във всеки случай. Ще бъдем отведени в Планината на черепите отвъд Острието на ножа, в кралството на Господаря на магиите, където ще бъдем задържани за… винаги. Струва ми се, че все още не знаят кои сме. Господарят на духовете е издал заповед всички извън тази земя да бъдат закарвани при него и те не правят изключение за нас. Все още има някаква надежда. — Но съд…? — започна колебливо Ший.

— За Келцът. Той настоя да му разрешат да бъде съден от собствения си народ, а не да бъде предаден на Брона. Това е техен древен обичай — молбата не може да бъде отхвърлена. Открит беше с нас, докато народът му воюва с нашата раса. Смятат всеки трол, открит в компанията на човек, за предател. Не правят никакви изключения.

Ший неволно погледна към Келцът. Огромният трол седеше твърдо и невъзмутимо в средата на насъбралите се троли, които чакаха, докато гласът на председателстващия продължаваше да гъгне монотонно. Значи бяха сгрешили, мислеше си Ший успокоен. Келцът не ги беше предал. Оказва се, че той не ги беше издал. Но защо позволи да ги заловят така лесно, когато е знаел, че и собственият му живот ще бъде пожертван?

— Какво ще направят с него, ако решат, че е предател? — попита той възбудено. По устите на високия мъж се плъзна усмивка.

— Знам какво си мислиш. — В ехидния му глас прозвуча известна иронична нотка. — Той залага всичко на карта в този съд. Ако решат, че е виновен, веднага ще го хвърлят от най-близката скала.

Замълча многозначително и за пръв път погледна Ший право в очите. — И аз нищо не разбирам.

Отново потънаха в мълчание, докато тролът, който говореше, най-после свърши дългата си реч и седна. В един момент един трол се изправи пред тримата водещи събранието, които Ший едва сега се досети, че трябваше да са съдиите, и каза нещо кратко. След него се изказаха още няколко други. Те също бяха кратки, като отговаряха на поставените им от съдиите въпроси. Ший нищо не разбираше от това, което ставаше, но предположи, че тролите бяха от групата, която ги беше нападнала и пленила предишната нощ. Изглеждаше, че разпитът щеше да се проточи безкрайно, а на лицето на Келцът все още не беше трепнал нито един мускул.

Ший изучаваше невъзмутимия гигант и не можеше да разбере защо беше допуснал нещата да вземат този обрат. От известно време и той, и Панамон знаеха, че Келцът не беше от обикновено потекло, и не е бил прогонен от дома му и от народа му, защото е ням. Нито пък беше крадец и авантюрист, какъвто искаше да го представи Панамон. В тези необикновено благи очи се четеше интелигентност. Знаеше нещо за Меча на Шанара, за Господаря на магиите, а дори и за Ший, но никога не го беше показал. Гигантът криеше някакво минало дълбоко в сърцето си. И ето че отново му заприлича на Аланон, помисли се изведнъж Ший. Те и двамата държаха ключа към тайната на силата на Меча на Шанара. Откритието му го изуми и той поклати недоверчиво глава, усъмнил се в собствените си предположения. Но вече нямаше време за мислене.

Свидетелите бяха свършили с показанията си и тримата съдии призоваха обвиняемия да стане и да се защити. Последва един невероятно дълъг и ужасно мъчителен момент на мълчание, в който съдиите, събралите се троли, Панамон Крийл и Ший чакаха Келцът да стане. Но огромният скален трол продължаваше да седи неподвижно, сякаш беше изпаднал в транс Ший беше обзет от някакъв почти неудържим импулс да се разкрещи неистово, ако ще само за да разкъса това непоносимо мълчание, но крясъкът му заседна в гърлото. Секундите се изнизваха бавно. После Келцът внезапно стана.

Изправи се в целия си огромен ръст и изведнъж заприлича на същество, което беше нещо повече от простосмъртен. От цялата му осанка лъхаше гордост, когато се обърна с лице към чакащия съд, втренчил очи в тримата съдии. Без да отмества погледа си от тях, той бръкна под широкия си кожен колан, който опасваше кръста му и извади голям метален медальон, окачен на верига. За миг го задържа в ръцете си пред очите на съдиите, които се наклониха напред, явно изненадани. Ший забеляза, че върху него имаше кръст, поставен в средата на кръг. После гигантът вдигна тържествено веригата над главата си и я постави бавно около врата си.

— В името на всички богове, които са ни дали живот… Направо не мога да повярвам! — ахна смаяният Панамон.

Съдиите също станаха изумени. Когато Келцът тръгна да обикаля бавно около кръга от удивени троли, те моментално станаха, започнаха да викат възбудено и да ръкомахат оживено към невъзмутимия трол. Ший, като всички останали, беше напълно объркан и зашеметен.

— Панамон, какво става — викна накрая той.

Думите му бяха отнесени от неимоверната врява, която вдигаха насъбралите се троли, а Панамон изведнъж стана и потупа с широката си ръка слабото рамо на Ший.

— Направо не мога да повярвам — повтори крадецът с неописуема радост. — През всичките тези месеци и през ум не ми е минавало. Ето какво е крил от нас през цялото това време, младежо от Вейл! Ето защо се остави да ни заловят без съпротива. Чакай, чакай, май ще има още какво да видим…

— Ще ми кажеш ли най-после какво става? — викна ядосано Ший.

— Медальонът, Ший — кръстът и кръгът! — извика разпалено другият. Това е Черният айрикс, най-голямата награда, най-високата почест, която народът на тролите може да окаже на някой от собствената си раса! Едва ли през целия си живот ще можеш да срещнеш трима, удостоени с такава чест. Той се връчва само на този, който е живото олицетворение на всички ценности и стремления, лелеяни от народа на тролите. Удостоеният трябва да е нещо почти като бог, което много рядко някой простосмъртен може да постигне. Някога в миналото си Келцът си е извоювал тази почест, а на нас и през ум не ни беше минало!

— А това, че беше открит с нас? — Малкият човек успя да зададе само част от въпроса си.

— Никой, който е удостоен с Черния Айрикс, не предава народа си — прекъсна го рязко Панамон. — Тази чест носи със себе си пълно и безпрекословно доверие. Никой, който я е заслужил, никога няма да наруши законите на народа си. Приема се, че той е неспособен дори да си помисли подобно нещо. Те вярват, че ако някой злоупотреби с това доверие, той ще бъде осъден на вечни мъки, които са толкова ужасни, че дори не смеят да си го помислят. Никой трол не би допуснал това.

Ший отново се втренчи като замаян в Келцът, а виковете продължаваха неудържимо. Едрият трол отново се беше обърнал към тримата съдии, които напразно се мъчеха да възстановят реда, за който насъбралите се бяха напълно забравили. Минаха още няколко минути, докато стихне достатъчно шумът. Тролите отново седнаха и с нетърпение зачакаха Келцът да проговори. Настъпи кратко мълчание, докато тролът преводач се появи до немия подсъдим, след което Келцът започна да жестикулира с езика на немите. Без да откъсва поглед от огромните ръце на Келцът, преводачът предаде обяснението му на съдиите на техния език. Последва кратък разговор с един от съдиите, от който Ший нищо не разбра, но за щастие, Панамон вече беше започнал сам да превежда, като шепнеше тихо в ухото на възбудения си приятел.

— Каза им, че е родом от Норбейн, един от по-големите градове на тролите, разположен далеч на север в планините Чарнал. Презимето му е Маликос — много стара и почитана фамилия. Но цялото му семейство било избито. Всички сметнали, че убийците били джуджета, които се опитали да ограбят дома им. Съдията вляво го попита как се е спасил. Помислили, че и той е мъртъв. Цялата тази история трябва да е била доста зловеща дори за едно отдалечено селище. Но после — чакай само да чуеш, Ший! Келцът казва, че пратениците на Господаря на магиите избили семейството му! Носителите на черепи пристигнали в Норбейн преди повече от една година, завзели управлението и наредили на тролската армия да се подчинява на заповедите им. Успели да убедят повечето жители на града, че Брона се е върнал от света на умрелите, че е оцелял повече от хиляда години и че не можел да бъде убит от ръка на простосмъртен. Семейство Маликос било едно от управляващите в Норбейн и членовете му отказали да се подчинят, като настоявали градът да се противопостави твърдо на Господаря на магиите. Думата на Келцът тежала много, защото бил удостоен с Черния Айрикс. Господарят на магиите избил всички от семейството му с изключение на Келцът, когото отвел в крепостта си в Острието на ножа Оказало се, че историята за джуджетата крадци била измислена, за да разгневи тролските граждани и да ги накара да се присъединят към нашествието срещу Южната земя.

Но Келцът успял да избяга преди да го хвърлят в затвора и тръгнал на юг, когато съм го срещнал. Господарят на магиите заповядал да загуби гласа си, за да не може да контактува с нито едно живо същество, но той научил езика на немите. Изчаквал удобен момент да се върне в Северната страна…

Изведнъж един от съдиите го прекъсна и Панамон мигновено млъкна.

— Съдията го попита защо се е върнал сега. Големият ни приятел казва, че е научил за страха на Брона от силата на Меча на Шанара и за легендата, че ще се появи син на рода на елфите, който ще намери Меча…

Панамон изведнъж млъкна, когато преводачът отново се обърна към Келцът. За пръв път тролът гигант погледна Ший и невероятно благите му очи се втренчиха напрегнато в малкия човек от Вейл. Ший неволно усети как го побиват ледени тръпки. После огромният им спътник посочи към чакащите съдии. Панамон се поколеба и след миг проговори тихо:

— Каза им, че трябва да го придружат до Кралството на черепите и че след като влезем в крепостта, ти, Ший, ще унищожиш Господаря на магиите!