Тери Брукс
Мечът на Шанара (27)

ГЛАВА 27

Ей, ти там! Я почакай! Рязката заповед дойде от тъмнината зад Флик и промуши като острие и без това почти напусналата го смелост. Уплашен до смърт, той се обърна бавно. До такава степен беше загубил самообладание, че дори не направи опит да избяга. Ето че накрая го бяха открили! Нямаше никакъв смисъл да вади късия си нож, който стискаше здраво под ловното си наметало. Въпреки това безчувствените му пръсти останаха вкопчени в него, докато очите му следяха тъмната фигура на приближаващия се враг. Почти не разбираше езика на гномите, но самият тон беше достатъчен, за да разбере кратката заповед. Скован видя една дребна ругаеща фигура да се показва между палатките.

— Я не стой там като истукан — кресна му ядосано гласът, докато закръглената фигура се приближаваше към него. — Подавай ръка за помощ, когато трябва!

Изумен, човекът от Вейл се вгледа по-отблизо в квадратната фигура. Дебелата ръка беше отрупана с подноси и паници, които при всяка несигурна крачка на късите крака насмалко не се разхвърчаваха по земята. Почти без да мисли, Флик се спусна да помогне и взе подредените най-отгоре подноси. Блъсна го приятен мирис на току-що сготвено месо със зеленчуци, който се носеше от топлите паници.

— Е, сега е вече по-добре — въздъхна с облекчение набитият гном. — Ако трябваше да продължа сам, при следващата крачка сигурно щях да разсипя всичко това. Възможно ли е при цялата тази огромна армия един единствен човек да носи вечерята на вождовете? Сам трябва да се справям с всички поръчки. Как да не полудее човек? Но ти си добър и ми помогна Ще ти се отблагодаря, като ти да дам да се нахраниш с вкусна храна. Искаш ли?

Флик почти не разбираше какво му говореше бъбривият гном, но това всъщност нямаше значение. Единственото, което го интересуваше, беше да не го разкрият. Мислено въздъхна с облекчение и докато наместваше товара на ръката си, спътникът му продължи да дърдори нещо весело, а тежките подноси се клатеха в късите му ръце. Напрегнатият човек от Вейл кимаше изпод скриващата го сянка на широката качулка и се преструваше, че разбира какво му говорят, но не изпускаше от очи движещите се фигури в голямата палатка пред тях.

Мислите му не се откъсваха от плана, който чертаеше, Трябваше да влезе в палатката. Трябваше да разбере какво става вътре. Но изведнъж, сякаш прочел мислите му, дребният гном се насочи с отмерени стъпки към палатката, протегнал подноса напред, полуобърнал лице към спътника си, така че Флик можеше да чува по-добре безкрайния му монолог. Сега вече нямаше никакво съмнение. Носеха храната на хората в палатката, на вождовете на двете нации, от които беше съставена тази огромна армия, и на ужасния Носител на черепи.

„Това е лудост, стресна се изведнъж Флик. В момента, в който ме погледнат, ще ме разкрият“ Но той трябваше да хвърли един бърз поглед вътре…

И ето че стигнаха до вратата, застанаха мълчаливо пред двама огромни трола от охраната, които стърчаха над тях като дървета над стръкчета трева. Флик не смееше да вдигне очи, забил поглед в земята, въпреки че осъзнаваше, че ако се изправи в целия си ръст и погледне врага в лицето, щеше да види бронирани гърди.

Пред тези двамата самопровъзгласилият се за негов приятел гном приличаше на джудже. Но това не му попречи да издаде рязка заповед да бъде пуснат, явно убеден, че онези вътре наистина го очакват — или ако не него, то поне храната, която носеше. Един от охраната бързо влезе в осветената палатка, каза нещо на някой и миг след това отново се появи и им даде знак да влязат. С бързо кимване през рамо към разтреперания Флик малкият гном мина през охраната и влезе в палатката, а останалия без дъх Флик го последва покорно и се молеше и този път да се случи някое чудо. Вътрешността на голямата палатка беше сравнително добре осветена от бавно горящи факли, поставени в железни поставки около голяма тежка дървена маса в центъра. Имаше троли с различен ръст, които се движеха с делови вид. Някои вземаха от масата навити на руло чертежи и карти и ги носеха да голям, обкован с месинг сандък, а други се готвеха за дългоочакваната вечеря. Всички бяха с военни униформи и носеха знака на матурените — тролските командири.

Задната част на палатката беше преградена с тежка завеса, зад която не можеше да проникне дори и ярката светлина на факлите. Въздухът в щаба на армията беше задимен и застоял, толкова тежък и зловонен, че на Флик му беше трудно да диша. Оръжията и броните бяха подредени из помещението на купчини, а парадните мундири висяха на железни закачалки. Флик отново усети присъствието на ужасяващия Носител на черепи и бързо заключи, че черното чудовище е зад плътната материя в другата част на палатката. Същество като него не се хранеше — плътта на тленното му битие отдавна се беше превърнала в прах, а духът, който беше останал, се нуждаеше единствено от огъня на Господаря на магиите. Изведнъж човекът от Вейл видя и нещо друго. По-назад в предната част на палатката, близо до завесата, полускрита от дима на факлите и от движещите се троли, поставена на висок дървен стол, седеше неясна фигура. Флик неволно трепна. За миг си помисли, че това е Ший. Нетърпеливите троли се приближиха до него, взеха подносите с храната и ги поставиха на тежката маса, като за момент закриха фигурата от погледа на Флик. Размениха си по няколко думи на напълно неразбираем за човека от Вейл език над главите на двамата, които бяха донесли вечерята, а Флик се мъчеше да потъне още по-дълбоко в сенките на ловното си наметало, застанал в издайническата светлина на факлите. При други обстоятелства той несъмнено щеше да бъде разкрит, но нищо неподозиращите троли бяха уморени, гладни и прекалено погълнати от плана за нашествието, за да забележат необичайните черти на доста едрия гном, който стоеше пред тях.

Последните подноси бяха взети и поставени на масата, след което матурените седнаха уморено и започнаха да ядат. Малкият гном, който беше довел Флик в щаба, тръгна да излиза, но неспокойният човек от Вейл остана още малко, за да изучи фигурата в задната част на палатката.

Не беше Ший. Пленникът беше елф, около тридесет и пет годишен, с волеви интелигентни черти. От това разстояние не можеше да се види повече. Но Флик беше сигурен, че това е Ивънтайн, младият крал на елфите, от когото, както им беше казал Аланон, можеше да зависи победата или разгрома на Южната земя, най-мощната армия на трите земи се намираше в Западната земя, великото уединено кралство на елфския народ. Ако не успееха да открият Меча на Шанара, тогава само този човек щеше да притежава силата, която би могла да спре страховитата мощ на Господаря на магиите. А сега той беше пленник, чийто живот можеше да угасне с една кратка заповед.

Флик усети ръка на рамото си и ужасно се стресна от неочакваното докосване.

— Хайде, трябва да тръгваме — придумваше го настойчиво приглушеният глас на гнома. — Можеш да го позяпаш някой друг път. Той ще поостане тук.

Флик отново се поколеба и внезапно, докато стоеше там, в главата му започна да се оформя дързък план. Ако беше разполагал с повече време да поразмисли върху идеята си, тя щеше да го ужаси. Но време нямаше, пък и той отдавна беше престанал да мисли разумно. Вече беше станало прекалено късно, за да избяга от лагера и да се върне при Аланон преди зазоряване, а беше дошъл до това ужасно място, за да изпълня една важна задача — задача, която все още не беше свършена Не, нямаше да са тръгне точно сега. — Хайде, нали та казах, трябва да… Хей, какво правиш…? Малкият гном извика неволно, когато Флик го сграбчи грубо за ръката и го блъсна към тролските командири. Като чуха силния вик, те моментално спряха да ядат и загледаха с любопитство двете малки фигури. Флик бързо вдигна едната си ръка и посочи въпросително към завързания пленник. Тролите механично проследиха погледа му. Флик чакаше и ме смееше да си поеме дъх, когато един от тях даде кратка заповед, а другите свиха безразлично рамене и кимнаха.

— Ти си луд, ти наистина си ся загубил ума! — извика изуменият гном. — Какво те интересува дали елфът ще яде или не? Какво чак толкова ще стане, ако залинее и умре…?

Коментарите му бяха прекъснати. Един трол им направи знак да се доближат и кимна към протегната си жилеста ръка, в която държеше чиния с храна. Флик се поколеба за миг я погледна бързо смаяния си спътник, който клатеше глава и мърмореше нещо под носа си по адрес на предложението му.

— Хич не ме гледай! — възкликна той кратко. — Това си беше чисто твоя идея. Ти ще си го храниш!

Флик не успя да разбере всичко, но схвана същността и бързо пое чинията. Хвърляше само по някой бегъл поглед към лицата наоколо, но дори и тогава сенките на широката му качулка прикриваха външността му. Докато се доближаваше до пленника в другия край на палатката, той придържаше плътно наметалото около тялото си и вътрешно тържествуваше, че малката му дързост е постигнала целта. Ако успееше да се доближи достатъчно до Ивънтайн, щеше да може да му съобщи, че Аланон е наблизо и че ще се опитат да го спасят. Все още притеснен, той погледна бързо назад към обитателите на палатката, но тролските командири продължаваха да вечерят и само малкият главен готвач гном гледаше втрещено към него. На Флик му беше повече от ясно, че ако беше дръзнал да осъществи абсурдната си идея където и да е другаде, а не в самата уста на врага, той щеше да бъде моментално разкрит. Но тук, в щабквартирата на командващите, в присъствието на самия страховит Носител на черепи, в един огромен район, заобиколен отвсякъде с войници на Северната земя, дори само мисълта, че някой би могъл да се промъкне в лагера, камо ли в охраняваната палатка, беше направо абсурдна.

Флик се доближи тихо до чакащия пленник с все още дълбоко скрито в качулката лице и протегна храната. Ръстът на Ивънтайн беше нормален за мъж, но за елф той беше висок. Облечен беше в дрехи на обитател на горите, покрити с останките на ризница, а изтритият герб на рода на Елеседил все още се виждаше слабо на светлината на факлите.

Решителното му лице беше наранено и подпухнало, явно по време на сражението, което беше завършило с пленяването му. На пръв поглед нямаше нищо отличително в него. Не беше от хората, които правят впечатление. Лицето му беше безизразно и спокойно, когато Флик се спря точно пред него. Мислите му очевидно бяха съсредоточени върху нещо друга Главата му се извърна бавно, сякаш усети, че някой го разглежда и дълбоките зелени очи се спряха на малката фигура пред него.

Флик се изуми, когато видя тези очи. Те излъчваха такава твърда непоколебимост на характера и вътрешна убеденост в правотата на идеите на човека, че по някакъв странен начин му напомниха за Аланон. Погледът на елфа проникна в него, завладя мозъка му, сякаш говореше, и изискваха вниманието му, подчинението му. У никой друг Флик не беше виждал такъв поглед, дори и у Балинор, когото всички неволно възприемаха за техен естествен водач. И както го плашеха тъмните очи иа друида, така го плашеха и очите на крали на елфите. Флик бързо сведе поглед към чинията в ръцете си и се замисли какво да прави по-нататък. Механично забоде на върха на вилицата парче от все още топлото месо. Мястото, където се намираше, беше слабо осветено, а сивкавият дим допълнително прикриваше движенията му от очите на врага. Сигурен беше, че само малкият гном го наблюдава внимателно и ако направеше едно единствено погрешно движение, всички щяха да се нахвърлят върху му.

Ивънтайн не можеше да се храни сам, затова човекът от Вейл му подаваше бавно храна в устата и обмисляше следващата си стъпка. Сега пленникът вече знаеше, че той не е гном, но Флик ужасен си мислеше, че ако заговори на елфа, дори шепнешком, щяха да го чуят. Внезапно си спомни, че Носителят на черепи е точно от другата страна на тежката завеса, може би само на няколко стъпки от тях и, че слухът му е необикновено остър… Но друга възможност нямаше. Трябваше по някакъв начин да влезе в контакт с пленника. Едва ли щеше да му се отдаде друг такъв случай. Малкият човек от Вейл събра малкото смелост, която му беше останала, и, докато вдигаше вилицата, се наведе още малко напред като внимателно застана между Ивънтайн и тролите. — Аланон.

Името беше произнесено с едва доловим шепот. Ивънтайн пое предложеното му парче месо и отговори със слабо кимване на глава. Лицето му беше каменно и невъзмутимо. На Флик това му беше достатъчно. Време беше да се маха преди късметът му да го напусне. Взе чинията с недовършената храна, обърна се бавно и тръгна обратно през палатката към чакащия главен готвач гном, на чието лице беше изписано едновременно отвращение и раздразнение. Командирите троли продължаваха да ядат, като разговаряха тихо и сериозно. Те дори не го погледнаха. Флик подаде чинията на малкия гном, докато минаваше покрай него, измърмори нещо нечленоразделно. После забърза към изхода на палатката и мина между двамата огромни троли, преди слисаният му спътник да успее да реагира. Докато се отдалечаваше с безразличен вид, гномът изведнъж се появи на изхода на палатката, като викаше и роптаеше нещо, което човекът от Вейл не разбираше. Обърна се, махна бързо с ръка на малката фигура, а на широкото му лице се пояли усмивка на задоволство. После изчезна в тъмнината.

На зазоряване армията на Северната земя започна похода си на юг към Калахорн. Флик не успя да се измъкне от лагера преди това. И докато притесненият и сериозно загрижен Аланон наблюдаваше от укритието на Драконовите зъби, обектът на неговата тревога трябваше да се укрива още един ден. Човекът от Вейл се страхуваше, че обилният сутрешен дъжд ще измие боята от лицето му и ще го принуди да са спасява по най-бързия начин. Но бягството на дневна светлина беше невъзможно, затова той се загърна плътно с ловното наметало и се опита да остане незабелязан. Не след дълго беше намокрен до кости. Зарадва се, когато изненадан установи, че боята все още не е измита. Е, малко беше поизбледняла, но при тази възбуда от вдигането на лагера никой нямаше време да забелязва такива подробности. Всъщност Флик не беше разкрит тъкмо заради отвратително лошото време. Ако беше горещ, сух слънчев ден, облян от слънце и изпълнен с повишено настроение, войниците щяха да си подхвърлят шеги и закачки. Ако грееше слънце, нямаше да имат нужда от дебелите ловни наметала и Флик щеше да привлича вниманието на всички наоколо с неговото. А свалеше ли го, войниците от армията на Северната земя веднага щяха да видят нескопосаната му дегизировка. Ярката слънчева светлина щеше да разкрие на всеки, който мимоходом му хвърлеше поглед, че човекът от Вейл няма дори и далечна прилика с гном нито в овала, нито в чертите на лицето. Поройният дъжд и вятърът спасиха Флик от всичко това и му позволиха да остане скрит, докато огромната нашественическа армия се придвижваше неотклонно през затревената местност към кралството Калахорн в Южната земя.

Лошото време се задържа до края на този ден и, както по-късно се видя, още няколко дни след това. Буреносните облаци висяха навъсено и неподвижно между слънцето и земята, струпани на огромни сиви и черни валма, които се напластяваха, смесваха и пълзяха със свирепо негодувание. Дъждът се изливаше неудържимо и ту плисваше като из ведро, подгонен от необузданата ярост на западните ветрове, ту се укротяваше в монотонен меланхоличен дъждец, който пораждаше лъжливата надежда, че краят на бурята приближава. Въздухът беше леден и намокрените до кости войници трепереха от студ.

Флик вървеше заедно с тръгналите на този уморителен и неприятен поход войници, с прогизнали от дъжда и вятъра дрехи, но доволен, че може да се движи сред тях без да привлича вниманието върху себе си. Избягваше да остава с една и съща група прекалено дълго, винаги вървеше встрани, стараеше се да не изпада в положение, в което някой можеше да го заговори. Нашественическата сила на Северната земя беше толкова многочислена, че много лесно беше да не се натъква втори път на същата група войници и прикриването му беше допълнително улеснено от това, че никой не се опитваше да налага строг ред и дисциплина при похода й. Или дисциплината беше много хлабава, или беше така дълбоко насадена в съзнанието на всеки отделен войник, че не беше необходимо висшите офицери да се намесват. Но според Флик само страхът от вездесъщите Носители на черепи и от тайнственият им Господар караше всеки трол или гном да се въздържа от нарушения. Във всеки случай малкият човек от Вейл просто минаваше за член на армията на Северната земя и чакаше падането на нощта, когато възнамеряваше да се измъкне и да се върне при Аланон.

В средата на следобеда нашественическата армия стигна до бреговете на придошлата река Мърмидън, точно срещу островния град Керн. Тук тя отново се установи на лагер. Командващите веднага разбраха, че заради проливния дъжд Мърмидън не може да бъде прекосена без да се поема огромен риск. Но дори и да се решеха на този риск, щяха да са необходими салове за прехвърляне на несметния брой мъже, необходими за завземането на отсрещния бряг. Нямаха салове, така че трябваше да ги направят. За тази цел бяха необходими няколко дни, а през това време бурята щеше да се поукроти и водите щяха да спаднат достатъчно, за да може реката лесно да бъде прекосена. В града отвъд реката силите на Северната армия бяха забелязани и хората изпаднаха в паника, когато видяха с очите си размерите на опасността. Вражеската нашественическа армия не можеше да мине покрай Керн и да продължи към главна ся цел Тирзис. Керн трябваше да бъде завзет. А това никак нямаше да е трудно, като се имаха предвид големината на града и намаленият състав на армията, която щеше да го защитава. Единствено прииждането на реката и появилата се изневиделица буря забавяха падането му.

Флик не знаеше нищо за това и мислеше само за спасяването си. Бурята можеше да стихне след няколко часа и той да остане беззащитен в самия център на вражеския лагер. И още по-лошо. Северната земя можеше да започне всеки момент сражение с Граничния легион. Ами ако му се наложеше да се бие като гном срещу собствените си приятели?

Флик чувствително се беше променил след първата си среща с Аланон седмици по-рано в Шейдската долина. У него се беше появила вътрешна сила и зрялост, увереност в собствените сили, нещо, на което никога не беше допускал, че е способен. Но изминалите двадесет и четири часа се оказаха върховно изпитание на истинска смелост и непоколебимост, които дори един кален боец от граничен район като Хендъл би оценил като страхотни. Малкият човек от Вейл, без всякаква закалка усещаше, че още малко и ще рухне под невъобразимото напрежение, ще се предаде изцяло на ужасното чувство на страх и съмнение, което го завладяваше все по-силно с всяко негово следващо действие.

В началото причината за взетото от него решение да тръгне на опасното пътуване до Паранор беше Ший. Но имаше и още нещо. Ший беше човекът, който упражняваше благотворно въздействие върху песимистично настроения, изпълнен със съмнения и недоверие Флик. А сега, вече толкова дни, всички те бяха загубили Ший, и всеотдайният му брат, без да е загубил надежда, че накрая ще го открият, се чувстваше по-самотен от всякога. Той не само беше в една чужда страна, въвлечен в налудничава авантюра срещу някакво си загадъчно същество, което на всичкото отгоре не беше от света на простосмъртните. Сега той беше и изолиран в сборището на хиляди войници от Северната армия, които можеха да го убият без да се замислят, в момента, в който разкриеха кой е той. Цялото положение беше чудовищно и започна да го гризе съмнението дали във всичко, което беше направил до този момент, има някакъв реален смисъл.

Докато огромната армия разполагаше лагера си на бреговете на Мърмидън в сенките на късния следобед и в сумрака на приближаващата нощ, неутешимият изплашен до смърт човек от Вейл се движеше неспокойно през лагера и отчаяно се мъчеше да задържи напускащата го решителност. Дъждът продължаваше да вали безспир и накваси и хората, и земята. В това ужасно време не можеше и дума да става да се палят огньове, така че вечерта остана тъмна и непрогледна, а хората заприличаха на движещи се сенки. Докато вървеше мълчаливо из лагера, Флик се мъчеше да запомни как е подреден щабът на командващите, как са разположени силите от гноми и троли, в какъв ред са поставени линиите на наблюдателните постове и си мислеше, че всичко това може да бъде полезно на Аланон, когато ще съставя план за спасяването на краля на елфите.

Без никаква трудност Флик откри огромната палатка, в която се намираха матурените и безценният им пленник, но и тя, като останалия лагер, беше тъмна и обгърната от мъгла и дъжд. Невъзможно беше да разбере дали Ивънтайн е още там. Дали по време на похода на юг не беше преместен в някоя друга палатка или изобщо изведен от лагера? Двамата огромни троли от охраната стояха на пост пред входа, но вътре нямаше никакви признаци на движение. Няколко минути Флик изучава стихналата палатка и после безшумно се измъкна.

След спускането на нощта, когато тролите и гномите се оттеглиха за сън, който по-скоро приличаше на неспокойна дрямка, човекът от Вейл реши да се махне. Нямаше никаква представа къде можеше да намери Аланон. Можеше само да допуска, че друидът-гигант е тръгнал след нашественическите сили, които се бяха насочили на юг към Калахорн. Щеше да му бъде почти невъзможно да го открие в този дъжд и мрак, и най-доброто, на което можеше да се надява, беше да се скрие някъде извън лагера, да изчака Да се развидели и после да се опита за го намери. Тръгна бавно към източния край, внимателно прескачаше свитите тела на полуспящите мъже и заобикаляше багажа и броните, загърнат плътно в прогизналото ловно наметало.

Тази нощ също имаше добра възможност да се придвижи през лагера без да бъде разкрит. Освен тъмнината и неуморимият ситен дъжд, който най-после беше започнал да намалява, ниско над покритите с трева местности беше припълзяла и мъгла, която така плътно загръщаше всичко наоколо, че човек можеше да вижда само на няколко стъпки пред себе си. Флик се улови, че без да иска, мисли за Ший. Главната причина за решението му да проникне в този лагер, дегизиран като гном, беше силното му желание да намери брат си. Но не научи нищо за Ший, пък и почти не се беше надявал на това. Няколко минути след влизането му в лагера беше психически подготвен да бъде разкрит и заловен. Но ето че все още беше на свобода. Ако сега успееше да се спаси и да намери Аланон, те може би щяха да намерят начин да помогнат на пленения крал на елфите и…

Флик спря и седна прегърбен до покрита с брезент купчина с багаж. Но дори и да успееше да се измъкне и открие друида, какво можеха да направят те за Ивънтайн? Нямаше бързо да стигнат до Балинор в оградения от стени град Тирзис, а им беше останало много малко време. Какво щеше да стане с Ший, докато те се опитваха да намерят начин да спасят Ивънтайн, който след загубата на Меча на Шанара беше безспорно по-ценен за Южната земя, отколкото брата на Флик? Ами ако Ивънтайн знаеше нещо за Ший? Ами ако той знаеше къде се намира Ший и дори нещо повече, къде е отнесен всесилният Меч?

Умореният мозък на Флик започна бързо да прехвърля възможностите. Той трябваше да намери Ший. В момента нищо друго нямаше по-голямо значение за него. Вече нямаше кой да му помогне, след като Мениън беше тръгнал да предупреждава градовете на Калахорн. Май дори и Аланон беше изчерпал огромните си запаси без някакъв резултат. Но Ивънтайн може би знаеше къде е Ший, а само Флик беше в състояние да помогне за освобождаването на краля на елфите.

Треперейки в студения нощен въздух, той изтри дъжда от очите си и се вгледа вцепенен и неуверен в мъглата. Как беше могъл да си въобрази, че е възможно да се върне? Сега се намираше буквално на ръба на паниката и изнемогата и нямаше сили да поема по-нататъшни рискове. Но нощта беше идеална — тъмна, мъглива, непрогледна. Втора такава възможност едва ли щеше да се появи за малкото време, което оставаше и нямаше никой друг, освен него, който да се възползва от тази възможност. Лудост! Истинска лудост! — мислеше си отчаяно той. Ако се върнеше отново там, ако се опиташе да освободи сам Ивънтайн… щеше да бъде убит.

Но изведнъж реши, че ще направи точно това. Ший беше единственият човек, който истински го интересуваше, а плененият крал на елфите беше единственият човек, който можеше да има някаква представа какво се бе случило на изчезналия му брат. Сам беше стигнал до тук. Прекарал беше двадесет и четири мъчителни часа, мъчейки се да остане неразкрит, мъчейки се да остане жив във вражеския лагер, и, кой знае как, беше останал незабелязан. Дори беше успял да влезе в палатката на командирите троли, да се доближи достатъчно до краля на елфите и да му предаде краткото съобщение. Възможно беше всичко това да се беше случило само благодарение на някакъв невероятен късмет, случаен и временен. И все пак, можеше ли да избяга сега, след като не беше свършил почти нищо? Усмихна се на смътното си желание да стори нещо героично, едно непреодолимо предизвикателство, с което винаги се беше преборвал успешно в миналото, но което сега го впримчваше и го подмамваше в клопка, която несъмнено щеше да се окаже собствената му гибел. Беше премръзнал, омаломощен, на ръба на психически и физически срив. Въпреки това щеше да поеме това последно предизвикателство, просто защото поради стечение на обстоятелствата той беше тук, точно по това време и точно на това място. Той сам. Как ли щеше да се залива от смях Мениън Лий, ако го видеше сега, помисли си той мрачно. А в същото време така му се искаше вироглавият планинец да беше тук, за да му вдъхне мъничко от неизчерпаемия си кураж. Но Мениън го нямаше, а времето бързо отлиташе.

После, почти без да осъзна на, тръгна обратно през спящите мъже и пълзящата мъгла. Накрая, приведен и бездиханен, се доближи на няколко ярда от дългата палатка на матурените. Мъглата и потта се стичаха на дълги струйки по пламналото му лице и продължаваха надолу към прогизналите дрехи, докато той изучаваше неподвижно и безмълвно целта си. Ужасното същество, което служеше на Господаря на магиите, беше пристигнало по-рано, един черен инструмент на смъртта, без душа, който щеше да унищожи Флик без да се замисли. Сигурно беше още вътре и чакаше, будно и нащрек, точно някакъв глупав опит Ивънтайн да бъде освободен. И още по-лошо, възможно беше кралят на елфите да не е там, а преместен, отведен някъде.

Флик прогони съмненията и пое дълбоко въздух. Бавно събра смелост, докато проучваше палатката, която сега беше само една сянка в непрогледната тъмнина пред него. Дори не можеше да различи фигурите на двамата троли от охраната. Пъхна едната си ръка в мократа куртка под наметалото и извади единственото си оръжие — късия ловен нож. Мислено си представи къде седеше завързаният Ивънтайн, докато го хранеше предишната нощ. После бавно запълзя напред.

Флик клекна до мокрия брезент на огромната палатка и усети ледения допир на грубата материя до бузата си, когато долепи ухо и се заслуша в звуците, които долитаха отвътре. Постоя така може би петнадесетина минути неподвижен в мъглата и тъмнината, заслушан напрегнато в приглушеното тежко дишане и похъркване на спящите войници от армията на Северната земя. Помисли си дали да не се опита да се промъкне през главния вход, но бързо отхвърли идеята. Сети се, че след като влезе, ще трябва да се провира в тъмнината между множество спящи троли, докато стигне до Ивънтайн. Избра си участъка, където беше тежката завеса между двете помещения на палатката. После мъчително бавно мушна върха на ловния си нож в мокрия брезент и започна да го пори надолу, като при всеки силен натиск на ръката правеше по един разрез, дълъг не повече от инч.

Никога нямаше да разбере колко време му беше отнела дългата три фута цепнатина. Никога нямаше да забрави шума от раздирането на плата в тишината на нощта и страха, че този шум може да вдигне на крак всички в палатката. Минутите му се сториха цяла вечност. Започна да се чувства абсолютно сам в този огромен лагер, изоставен от всичко живо под черния покров на мъглата и дъжда. Никой не се доближаваше или поне той не беше видял някой да минава, никакви човешки гласове не достигаха до напрегнатите му уши. Може пък наистина да е бил абсолютно сам на света през тези кратки, безразсъдни минути…

После в брезента се появи дълъг вертикален разрез, който се втренчи в него в неподвижно очакване и го подкани да влезе. Флик се доближи, вмъкна предпазливо ръце и опипа внимателно наоколо непосредствено зад процепа. Нямаше нищо, освен брезентен под, който беше сух, но точно толкова студен, колкото и земята, на която беше коленичил. Плахо пъхна глава в разреза и боязливо надникна в тъмната вътрешност на палатката, изпълнена с издаваните от спящите мъже звуци. Изчакваше очите му да привикнат с тази нова тъмнина и отчаяно се мъчеше да успокои учестеното си дишане. Чувстваше се ужасно незащитен откъм гърба. По-голямата част от тялото му беше навън и напълно уязвимо.

Очите му още не се бяха приспособили напълно към тъмнината, но той не трябваше да се оставя да бъде открит от някой, който случайно можеше да мине отвън точно сега. Рискува и се придвижи няколко крачки напред, като промъкна набитото си тяло през отвора н се озова в тъмното убежище на палатката. Мъжете продължаваха да дишат тежко и да похъркват, а от време някъде в тъмнината се чуваше шум от преобръщане на тежко тяло. Но никой не се събуди. Остана приведен още няколко безкрайни минути. Напрягаше болезнено очи, мъчеше се да различи в тъмнината бледите очертания на мъжете, масите и багажа.

Флик имаше чувството, че ще си остане вечно така. Но накрая успя да различи сгушените тела на спящите мъже, налягали безразборно по пода на палатката, увити плътно в топлите одеяла. Изуми се, когато видя едно неподвижно тяло да спи само на няколко инча от него Ако беше тръгнал да пълзи преди очите му да бяха свикнали с тъмнината, щеше ла се препъне в него и несъмнено да събуди спящия. Внезапно беше обзет от предишното чувство на страх и известно време се бори с надигащата се паника, която го тласкаше да се обърне и да избяга. Усещаше как потта се стича по приведеното му тяло, пълзи надолу на тънки струйки и си проправя пътечки по пламтящата кожа. Задиша неравномерно.

В този момент усещаше всяка фибра на тялото си. Имаше чувството, че мозъкът му ще се пръсне. Но по-късно нямаше да си спомня нищо за това си състояние. За щастие, то щеше да бъде заличено от паметта му. Единственото, което Щеше да остане, щеше да бъде рязко очертаната, незаличимо запечатана в съзнанието му картина на спящите троли матурени и целта на диренето му — Ивънтайн. Флик го забеляза бързо. Слабото му тяло сега не беше вързано за дървения стол в края на тежката завеса. Лежеше на брезентния под само на няколко крачки от човека от Вейл с отворени очи и го наблюдаваше. Флик беше преценил правилно мястото, откъдето трябваше да влезе. Приближи се с котешки стъпки до краля и бързо разряза с ловния си нож яките ремъци, с които бяха вързани ръцете и краката му.

След миг елфът беше свободен и двете тъмни фигури се придвижиха предпазливо към вертикалния отвор на палатката. Ивънтайн се спря за секунда и вдигна нещо, което лежеше от едната страна на спящ трол. Флик не го изчака, за да види какво е взел, а се промъкна бързо през процепа и се озова в мъгливата тъмнина отвън. Приведе се тихо до палатката и започна да се оглежда неспокойно, за да види дали има някакво движение. Единствено шумът от ситния дъжд нарушаваше дълбоката нощна тишина. След няколко секунди брезентът отново се разтвори, от него излезе кралят на елфите и приклекна до спасителя си. Облечен беше в късо наметало и в ръката си държеше меч. Докато се загръщаше в наметалото си, се спря за миг и се усмихна замислено на изплашения, но окрилен Флик, после стисна силно и сърдечно ръката му, с което изрази благодарността си. Доволният човек от Вейл му отвърна с усмивка и кимна с глава.

И така Ивънтайн Елеседил беше спасен, изтръгнат от зъбите на спящия враг. Това беше най-хубавият момент на Флик Омсфорд. Сега усещаше, че най-страшното беше минало, че след като беше успял да се измъкне от огромната палатка на матурените с освободения от него Ивънтайн, нямаше начин да не се спасят и избягат от лагера. В началото дори не беше посмял да си помисли какво щеше да стане след влизането му в палатката на врага. Сега беше настъпил момент, в който трябваше да погледне напред. Но докато двамата стояха в сенките, моментът беше дошъл и отминал.

Като гръм от ясно небе се появиха трима облечени в пълно бойно снаряжение троли часови, които веднага забелязаха двете приведени фигури до палатката на матурените. За миг всички замръзнаха на мястото си. После Ивънтайн се надигна бавно и застана точно пред разреза на брезента. Флик се смая, когато видя как находчивият крал на елфите махна на тримата, които вървяха към тях и им заговори свободно на техния език. След кратко колебание часовите ги доближиха, отпуснали небрежно дългите си копия, след като чуха познатото звучене на родния им език. Ивънтайн се отмести встрани и им показа прореза в брезента. Когато тролите се втурнаха напред, Ивънтайн кимна предупредително на Флик. Ужасеният човек от Вейл се дръпна, а ръката му стискаше късия ловен нож под наметалото. Когато тролите стигнаха до тях с очи, втренчени в разкъсания брезент, кралят на елфите размаха меча си.

Двама от тролите не успяха да кажат гък преди да успеят да се защитят и се строполиха с прерязани гърла. Третият нададе вик за помощ, замахна яростно към Ивънтайн и засегна рамото на елфа. После и той се свлече безжизнен в калната земя. За момент отново настъпи тишина Флик стоеше побелял като платно, впил ужасен поглед в мъртвите троли, а раненият крал на елфите безуспешно се мъчеше да спре кръвта от раненото си рамо. После чуха близо до тях острия звук на гласове.

— Накъде? — прошепна дрезгаво Ивънтайн, който продължаваше да стиска окървавения меч в здравата си ръка.

Човекът от Вейл се втурна безшумно към елфа и посочи към тъмнината зад него. Гласовете бяха станали по-силни и се чуваха от всички страни. Двете фигури бързо и тихо побягнаха от спящия щаб на тролите. Препъваха се между потъналите в мъгла палатки и багаж, подхлъзваха се по подгизналата от дъжда трева и, неспособни да виждат каквото и да било в тъмнината и мъглата, се мъчеха да увеличат разстоянието между себе си и преследвачите им. Гласовете заглъхнаха и изостанаха, но след няколко секунди отново се засилиха рязко, явно бяха открили телата на убитите часови. Двамата се стрелнаха напред, когато натрапчивият сигнал за бойна тревога на тролите разтърси нощния сън на войниците от армията на Северната земя и всички в лагера се събудиха.

Флик беше отпред и отчаяно се мъчеше да си спомни кой е най-краткият път до края на лагера. Тичаше слепешката, напълно обезумял, с единствената мисъл да се измъкне от този омразен лагер. Като се мъчеше да не изостава след човека от Вейл, с обилно кървящо рамо. Ивънтайн разбра в какво състояние беше изпаднал спасителят му и напразно викаше след него, опитвайки се да го предупреди да внимава.

Беше твърде късно. Едва беше успял да изрече думите и налетяха на група от все още замаяни войници от армията на Северната земя, разбудени внезапно от звуците на бойната тръба. Настъпи истинска бъркотия от преплетени ръце и крака. И двете страни бяха напълно изненадани, така че сблъсъкът беше неизбежен. Флик усети как наметалото му беше разпрано и свалено от тялото му, докато невидими ръце и крака му нанасяха юмручни удари и ритници, а той, напълно загубил разсъдъка си от ужас, си връщаше ожесточено, като размахваше яростно ловния нож срещу всичко, което му попаднеше подръка. Нападателите нададоха яростни викове от болка и гняв, за миг ръцете и краката се отдръпнаха и тон беше отново свободен. Скочи на крака, но само миг след това отново беше повален на земята и всичко започна отначало. Зърна размахано острие на меч, което проблесна мътно и профуча край незащитената му глава, докато той вдигаше ножа си, за да отблъсне удара. За няколко минути настъпи истински хаос. Човекът от Вейл се мяташе на всички страни, пробиваше си път между дърпащи го ръце и блъскащите го тежки тела, а потъналата в мъгла нощ се превърна в какофония от неистови крясъци и борещи се фигури. Целият беше безпощадно наранен и насинен, докато се мъчеше да се измъкне от този ад. Поваляха го, но само след секунди отново се вдигаше на крака и продължаваше напред, като викаше силно на Ивънтайн.

Не разбираше, че беше попаднал на група невъоръжени хора от Северната земя, напълно изненадани от безумното му връхлитане и от размахания му ловен нож. Няколко минути те се мъчиха да го свалят на земята и да го разоръжат, но ужасеният човек от Вейл се съпротивляваше така яростно, че не успяваха да го задържат. Ивънтайн се затича, за да му помогне, като с удари си пробиваше път към младежа през многобройните нападатели. Накрая те отстъпиха и се разбягаха в тъмнината наоколо. След като бързо свали последният упорит, доста едър гном от Северната земя, който се беше вкопчил здраво в мятащото се тяло на Флик, кралят на елфите сграбчи спасителя си за яката на куртката и го вдигна на крака. За момент човекът от Вейл продължи да се съпротивява бурно, после, след като осъзна кой го държи, внезапно се отпусна, а сърцето му биеше луда Навсякъде около него, в целия лагер гърмяха оглушително звуците на бойната тръба на армията на Северната земя и се смесваха със засилващите се викове на събудените войници. Напразно се опитваше да разбере какво му казва Ивънтайн. Главата му още кънтеше от нанесените [???]

— Намери най-краткия път за измъкване. Не тичай, просто върви без да спираш, но не бързай. Ако тичаме само ще привлечем вниманието върху себе си. Хайде, тръгвай!

Думите на Ивънтайн потънаха в тишината, а яката му ръка го стисна силно за рамото и го обърна. За миг очите им се срещнаха, но човекът от Вейл не можа да издържи на пронизващия поглед на елфа, който го прободе право в подплашеното сърце. После тръгнаха към края на пробудения лагер, един до друг, с извадени оръжия. Флик мислеше бързо, този път с избистрена глава, и си припомняше смътно отличителните знаци в лагера, които показваха, че се движи в правилната посока. Страхът мигновено изчезна и той бе обзет от хладнокръвна решителност, която донякъде се дължеше на силното присъствие на мълчаливо вървящия до него елф. Можеше да бъде самият Аланон, толкова несломима беше увереността, която кралят на елфите излъчваше.

Много вражески войници минаха край тях, някои само на няколко крачки, но никой не ги спря, нито ги заговори. Необезпокоявани, двамата преминаха мълчаливо през хаоса, в който войниците на Северната земя бяха изпаднали след неочакваното свикване под знамената, и се доближаваха до линиите на наблюдателните постове, които ограждаха лагера. Виковете продължаваха, но постепенно изоставаха зад гърбовете на бегълците. Изведнъж дъждът спря напълно. Остана само плътната, непрогледна мъгла, която обгръщаше цялата земя от Стрелехайм до Мърмидън. Флик погледна мълчаливо спътника си и забеляза с тревога, че слабото му тяло се е присвило от болка, а лявата му ръка виси отпусната и кърви обилно. Храбрият елф бързо отпадаше и губеше сили от загубата на кръв, а лицето му беше пребледняло и измъчено от усилията, които полагаше за да се задържи на крака. Несъзнателно Флик забави крачка и тръгна по-близо до спътника си, за да го подкрепи, ако започне да залита.

Много скоро стигнаха до края на лагера — всъщност толкова бързо, че вестта за това, което се беше случило в щаба, още не беше стигнала до часовите. Но сигналът за бойна тревога беше изострил бдителността им и те стояха близо до лагера на малки групи с извадени оръжия. По ирония на съдбата те си мислеха, че опасността идва от враг извън лагера. Очите им бяха вперени в околността извън него, както им повеляваше дългът. Това позволи на Ивънтайн и Флик да се приближат незабелязани до самия край на постовите им линии. Кралят на елфите не се поколеба, премина между тях с твърда крачка, като се надяваше, че тъмнината, мъглата и объркването ще попречат да бъдат разкрити.

Времето течеше. Само след няколко минути цялата армия щеше да бъде строена и готова за сражение. А щом разберяха, че пленникът е успял да избяга, щяха да пуснат по следите му хора, за да го заловят. Бегълците щяха да бъдат в безопасност, ако успееха да стигнат до границите на Керн, на юг, или до прикритието на Драконовите зъби и околните гори на изток. И в двата случая щеше да се наложи да вървят няколко часа, а силите на Ивънтайн се изчерпваха. Не можеха да спрат сега, обаче, дори да беше почти сигурно, че щяха да бъдат открити, докато прекосяваха откритото пространство.

Двамата мъже минаха смело между два от наблюдателните поста, без да поглеждат нито вляво, нито вдясно, докато навлизаха в голата поляна пред тях. Не привлякоха вниманието върху себе си до момента, в който стигнаха до края на периметъра за охрана. Изведнъж няколко часови ги забелязаха едновременно и извикаха. Ивънтайн се поизвърна и им махна със здравата си ръка, отвърна им нещо на техния език, като не преставаше да напредва в тъмнината. Флик го последва обезпокоен, поспря се и зачака тревожно и нерешително, докато часовите се взираха в тях. Внезапно един от часовите им извика рязко и тръгна към тях, като им махаше възбудено да се върнат. Ивънтайн викна на Флик да бяга и така, преследването започна. Когато двамата мъже хукнаха да се спасяват, около двадесетина от стражите се спуснаха след тях, като размахваха щитове си и викаха като обезумели.

Още от самото начало борбата беше неравностойна. И Ивънтайн, и Флик, бяха по-леки и при нормални обстоятелства щяха да се откъснат далеч пред преследвачите си. Но елфът беше тежко ранен и омаломощен от загубата на кръв, а малкият човек от Вейл беше физически изтощен от изпитанията на изминалите два дни. Флик знаеше, че единственото им спасение беше да намерят укритие в мъглата и тъмнината, с надеждата, че нямаше да могат да ги открият. Дишаха тежко, залитаха върху уморените си крака, напрягаха до краен предел изтощените си тела. Всичко се превърна в огромно черно петно от пълзяща мъгла около тях и хлъзгава затревена земя под тичащите им крака. Бягаха до момента, в който усетиха, че вече не са способни да продължават, а все още нямаше планини, нямаше гори, нямаше къде да се скрият.

Изведнъж от тъмнината пред тях проблесна меч, който прониза наметалото на Ивънтайн и го свали на земята. Външната линия на постовете, помисли си ужасен Флик. Забравил беше за тях! Неясна фигура изскочи от тъмнината и се хвърли върху поваления елф. С последни сили раненият Ивънтайн се изви рязко на една страна, за да избегне удара на острието, което се заби в земята до главата му и в същия момент взе меча си и замахна. Тичащата фигура политна напред, изохка и падна, забодена на острието.

Флик стоеше като закован и се оглеждаше като обезумял наоколо, за да види дали няма други нападатели. Нямаше никой друг. Бързо се спусна към спътника си и го вдигна на крака с почти нечовешки усилия. Ивънтайн направи няколко крачки и отново се свлече на земята. Изплашен до смърт, човекът от Вейл застана на колене до него и започна да го разтърсва, мъчейки се да го свести.

— Не, не, с мен е свършено — чу се най-после пресипналият му глас — Не мога да продължа…

От тъмнината зад тях долитаха виковете на войниците. Преследвачите им се бяха приближили. Флик отново се помъчи да вдигне отпуснатото тяло на крака, но безуспешно. Този път то изобщо не реагира. Човекът от Вейл безпомощно се загледа в тъмнината наоколо с изваден и готов за отбрана нож. Това беше краят. Останал без всякаква надежда, той отчаяно се провикна в тъмнината и мъглата.

— Аланон! Аланон!

Викът потъна в нощта. Дъждът пак започна да вали, бавно и напоително върху вече прогизналата земя, като уголемяваше вадите и локвите върху тихата затревена местност. Щеше да се зазори след не повече от час, въпреки че при тези условия беше невъзможно да се определи точно кое време беше Флик се наведе мълчаливо над изпадналия в безсъзнание крал на елфите и се вслуша в шума от движещите се към него мъже По гласовете им разбра, че се доближават, въпреки че все още не го бяха забелязали. И сякаш за да подсили безрезултатността на цялата акция, той си даде сметка, че след като рискува всичко, за да освободи Ивънтайн, все още не беше разбрал, какво се беше случило на Ший. Изведнъж чу вляво от себе си викове, които го накараха да се обърне. Видя неясните фигури, които се приближаваха в мъглата. Те го бяха открили! Мрачно се надигна, за да ги посрещне.

Изведнъж тъмната мъглявина помежду им избухна в ярка светлина на пламък, който сякаш изригна от самата земя. Ужасната му сила събори Флнк и той остана да лежи замаян и заслепен. Дъжд от искри и горяща трева се изсипа наоколо му, а трясъкът на дълга поредица от взривове разтърси мощно земята. За миг войниците от армията на Северната земя се превърнаха в призрачни фигури, осветени от ослепително яркия пламък, после изчезнаха. Стълбове от пращящи огнени езици се стрелнаха нагоре в нощта като гигантски колони, които се провираха през тъмнината и мъглата, устремили се към небесата. Флик гледаше примигвайки тази стихия на разрушение и си мислеше, че е настъпил краят на света. Няколко безкрайни минути огнената стена протягаше езиците си към небето в неудържима ярост, разкъсваше земята на големи почернели късове и така нажежи нощния въздух, че горещината започна да обгаря кожата на Флик. Накрая, с последен порив на бликнала енергия, лумна и угасна облекчена в смесица от дим и пара и бързо се скри в мъглата и дъжда. Оставила след себе си единствено непоносимата горещина на нощния въздух, тя бавно се оттегли към покоите си. Флик внимателно се надигна на едното си коляно и се взря в нощта, после рязко се обърна. Той по-скоро беше усетил, отколкото дочул, че някой се приближава. От виещите се мъгла и пара се появи огромно, черно тяло, загърнато в надиплен плащ. Пристъпяше напред, сякаш беше самата смърт, дошла да прибере това, което й се полага. Флик се втрещи онемял и ужасен. После, когато страховитата фигура застана пред него, я разпозна, най-сетне мрачният странник се беше появил отново. Беше Аланон.