Тери Брукс
Мечът на Шанара (24)

ГЛАВА 24

Жена! Защо им е трябвало на хората от Северната земя да отвличат жена? Мениън се загледа през проливния дъжд в ясните сини очи, които запримигаха колебливо. Във всеки случай не беше обикновена жена. Беше удивително красива — силно загоряла кожа покриваше нежните черти на овалното й лице, стройно грациозно тяло, облечено в копринени дрехи, а косата…! Никога не беше виждал такава коса. Въпреки че беше мокра и прилепнала по лицето й от проливния дъжд, тя падаше върху раменете и се виеше надолу на къдрави кичури, а странният й цвят имаше в сивотата на утрото тъмночервеникави оттенъци. За миг се захласна в нея, изпаднал в полутранс. После пулсиращата болка от раната му и от кървящия крак го върнаха към действителността и към ужасната опасност, която не беше отминала.

Стана бързо, залитна от болката в босите си ходила и по тялото му се разля невероятна умора. Помисли си, че всеки момент може да припадне от пълно изтощение. Мозъкът му се бори яростно няколко минути, докато се люшкаше почти като пиян, подпрял се на големия меч. Уплашеното лице на девойката — да, все още можеше да се каже, че е девойка — надзърташе към лицето му в сивата мъгла. После тя се изправи до него, подхвана го за ръка и му заговори с тих, далечен глас Той поклати глава и кимна глуповато.

— Всичко е наред, нищо ми няма. — Думите прозвучаха неестествено, когато заговори. — Бързо към реката — трябва да стигнем до Керн.

Отново тръгнаха през мъглата и дъжда. Вървяха бързо, на места се препъваха и залитаха върху хлъзгавата почва на мочурливите поляни. Мениън усети, че главата му започна да се избистря и силите му да се връщат. Девойката до него беше обвила с двете си ръце неговата ръка, и хем се подпираше на него, хем го подкрепяше. Проницателните му очи шареха в тъмнината около тях и търсеха някакви следи от дебнещите троли. Сигурен беше, че не са много надалеч. Внезапно ушите му доловиха нов шум — силното, лудо биене на Мърмидън, Водите й преливаха от дъжда, заливаха ниските брегове и препускаха стремително на юг към Керн. Момичето също чу шума и стисна здраво ръката му, за да го окуражи.

Минута по-късно стояха на върха на малко възвишение, което се издигаше успоредно на северния бряг. Устремените води на реката отдавна бяха наводнили ниските й брегове и продължава да се покачват. Мениън нямаше представа къде точно се пада Керн спрямо мястото, на което се намираха, но знаеше, че ако пресекат реката не там, където трябва, изобщо няма да успеят да стигнат до острова. Девойката изглежда усети несигурността му, хвана го за ръка и го поведе надолу по ниското възвишение, като се взираше в мрака отвъд реката. Мениън я остави да го води без да пита нищо и се оглеждаше неспокойно за преследващите ги троли. Дъждът започна да намалява, а небето да се поизчиства. Не след дълго бурята щеше да спре и да се проясни и двамата щяха да станат лесна плячка за упоритите им преследвачи. Мениън не виждаше никаква възможност да пресекат бързо реката.

Не можеше да се каже колко време младата жена го води покрай реката, но накрая тя спря и посочи извлечена на тревистия бряг малка лодка. Планинецът бързо пристегна меча на гърба си, двамата се качиха в лодката и се спуснаха по бързата река. Водата беше ледено студена и непоносимият студ от пръските на разпенени вълни проникна до мозъка на костите му. Гребеше като бесен през бурните води, които ги носеха надолу с неудържима сила и понякога ги обръщаха точно в обратната посока, докато се бореха да стигнат до другия бряг. Това беше една ожесточена битка между реката и човека, която сякаш нямаше да има край. В един момент съзнанието на Мениън се замъгли и скова.

Така и не му стана много ясно как приключи всичко. Спомняше си смътно, че някакви ръце се протегнаха, изтеглиха го от лодката и го поставиха на затревен бряг. После изпадна в бездиханен унес. Чу нежния глас на момичето, което му говореше нещо, после му причерня пред очите, всичко наоколо изчезна и изпадна в безсъзнание. Ту потъваше в мрак и сън, ту излизаше от тях, обладан от неприятно чувство за опасност, което пулсираше в уморения му мозък и настояваше да се надигне и изправи на крака. Но тялото му отказваше да се подчини и накрая изпадна в дълбок сън.

Когато се събуди, навън беше още светло и от тъмносивите облаци се сипеше равномерно тих ситен дъжд. Лежеше в топлото и удобно легло, беше сух и се чувстваше отпочинал. Наранените му крака бяха почистени и превързани, а ужасното надпрепускане с ловците от Северната земя — зад гърба му. Ситният дъжд удряше тихо по стъклата на прозорците, които пропускаха дневната светлина и тя падаше леко върху покритите тук-там с дървена ламперия каменни стени. Огледа подредената с вкус стая и веднага разбра, че това не е дом на гражданин от средна ръка, а на кралска особа. Върху ламперията имаше гербове и шлемове, които Мениън знаеше, че принадлежат на кралете на Калахорн. За известно време планинецът полежа безшумно и разглежда стаята спокойно и отпуснато, като даде време на съня си да го напусне, а отпочиналият му мозък напълно да се пробуди. Видя сухи дрехи на стола до леглото и тъкмо се канеше да стане и да се облече, когато вратата се отвори и в стаята влезе възрастна домашна прислужница. Носеше поднос с паници, от които се носеше миризма на вкусно ядене. Кимна учтиво, усмихна се, бързо се приближи до леглото и остави подноса до планинеца. После го подпря с възглавници и го подкани да изяде всичко, докато е още топло. Странно, тя му напомни за майка му, мила, суетлива женица, която умря, когато беше дванадесетгодишен. Прислужницата изчака докато започне да се храни, после се обърна и излезе, като затвори вратата тихо зад себе си.

Мениън ядеше бавно, наслаждаваше се на великолепната храна и усещаше как силите му се възвръщат. Едва когато беше изял почти половината храна си даде сметка, че не е слагал в устата си нищо цели двадесет и четири часа, ако не и повече. Отново погледна през прозореца към дъжда навън, без да е сигурен, дали е същият ден или следващият…

Внезапно се сети за целта на идването му в Керн — да ги предупреди за предстоящото нахлуване на армията на Северната земя. А дали не беше вече закъснял прекалено много? Вцепени се при тази мисъл, и ръката му с вилицата се спря наполовина вдигната до устата. В този момент вратата пак се отвори. Този път беше младата жена, която беше спасил, вече отпочинала и суха, облечена в надиплена рокля в пъстри топли тонове. Дългите й червени къдрици бяха сресани и блестяха дори на сивата светлина на облачния дъждовен ден. Това безспорно беше най-изумителната жена, която принцът на Лий беше срещал в живота си. Изведнъж се сети за полувдигнатата вилица, свали я, постави я в подноса и се усмихна за поздрав. Тя затвори вратата зад себе си и се приближи грациозно до леглото му. Невероятно красива е, помисли отново той. Защо ли беше отвлечена? Какво ли знаеше Балинор за нея, какво ли можеше да му каже? Тя стоеше до леглото, гледаше го и го изучаваше с ясните си, дълбоки очи. — Изглеждате много добре, принц на Лий — усмихна се тя. — Почивката и храната напълно ви съвзеха. — Откъде знаете кой…?

— Мечът ви носи герба на краля на Лий. Това се вижда. А кой друг освен неговият син би могъл да носи това оръжие? Но не знам как се казвате.

— Мениън — отговори планинецът, изненадан, че момичето е чувало за малката му родина, кралство, непознато на повечето извън него.

Младата жена протегна слабата си загоряла от слънцето ръка, стисна силно неговата и кимна усмихната. — Казвам се Шърл Рейвънлок, а това е домът ми, Мениън — островният град Керн. Ако не беше смелостта ти, сигурно никога вече нямаше да го видя. Затова ще ти бъда вечно благодарна и винаги ще ти бъда приятелка. А сега си дояж храната, докато си говорим.

Седна на леглото до него и го подкани с поглед да продължи да се храни. Той отново повдигна вилицата си. После, сетил се за нашествието, я хвърли на подноса и тя издрънча.

— Трябва да предадем съобщение в Тирзис, на Балинор. Нашествието на Северната земя е започнало! Точно над Керн е разположена армия, която чака да…

— Знам, не се притеснявай — отговори бързо Шърл и вдигна ръката си, за да го спре да говори. — Дори и на сън ти бълнува за опасността. Предупреди ни още преди да дойдеш напълно в съзнание. В Тирзис е изпратено съобщение. Паланс Букхана управлява в отсъствието на брат си. Кралят е тежко болен. Град Керн мобилизира отбраната си, но засега няма реална опасност. Водите на Мърмидън придойдоха от дъжда, така че прекосяването й от многочислена сила е невъзможно. Ще бъдем в безопасност, докато дойде помощ.

— Балинор трябваше да пристигне в Тирзис преди няколко дни — каза разтревожено Мениън. — А Граничният легион? Какво става с него? Напълно ли е мобилизиран?

Девойката го погледна недоумяващо, от което му стана ясно, че няма представа какво става с легиона и с Балинор. Изведнъж Мениън блъсна подноса встрани и стана от кревата. Изненаданата млада жена стана заедно с него като се мъчеше да го успокои.

— Шърл, можеш да си мислиш, че си в безопасност на този остров, но не съм сигурен дали времето не изтича за всички нас! — извика Мениън и протегна ръка за дрехите си. — Видях числеността на тази армия и никакви наводнения няма да я спрат за дълго. И изобщо престани да си мислиш за помощ, освен ако не стане някое чудо.

Спря на второто копче на нощната си риза, която беше започнал да разкопчава, явно сетил се за младата жена в стаята. Посочи й многозначително вратата, но тя поклати отрицателно глава и само се обърна, за да не го вижда, докато се облича.

— Можеш ли да ми кажеш нещо за отвличането си? — попита Мениън, докато навличаше бързо дрехите си, загледан в стройния й гръб на отсрещния край на стаята. Имаш ли изобщо някаква представа на какво се дължи този огромен интерес на хората от Северната земя към теб, като изключим, разбира се, факта, че си красива?

Усмихна се дяволито и нещо от нахакаността му, която дразнеше Флик, се възвърна. Не можеше да види лицето й, но беше сигурен, че се е изчервила силно. Тя помълча малко, преди да отговоря:

— Не си спомням какво точно се случи — проговори най-после тя. — Бях заспала. Събудих се от шум в стаята, после някой ме сграбчи и пред очите ми притъмня — май че бях ударена или… Не, сега си спомням — беше парче плат, натопено в някаква гадна течност, от миризмата на която се задушавах. Изгубих съзнание и следващото, което си спомням, беше, че лежах на пясъка до реката… Мърмидън, предполагам. Знаеш как бях завързана в онова покривало. Нищо не виждах, а от малкото, което чух, не можах нищичко да разбера. Ти видя ли нещо? Мениън поклати отрицателно глава и сви рамене:

— Не, почти нищо — добави той като си спомни, че девойката не го гледа. — Един мъж те докара с лодка, после те предаде на четирима троли. Не можах да го видя добре, но може би ще го позная, ако пак го видя. Е, а какво ще отговориш на първия ми въпрос — защо ще му трябва на някой да те отвлича? Обърни се. Вече съм облечен.

Младата жена се обърна послушно и се доближи до него, като го наблюдаваше внимателно как нахлузва високите си ловни ботуши.

— Аз съм от кралско потекло, Мениън — каза тя кротко. Мениън спря да се обува и я погледна. Подозирал беше, че не е обикновена гражданка на Керн, когато му каза, че е познала герба на Лий на меча му. Сега може би щеше да успее да разбере причината, поради която е била отвлечена от града.

— Прадедите ми са били крале на Керн, а за известно време и на целия Калахорн, преди фамилията Букхана да дойде на власт преди около сто години. Аз съм… е, би могло да се каже, че съм принцеса — задочна — Изсмя се на глупавата си забележка и Мениън й отвърна с усмивка. — Баща ми е старейшина на съвета, който управлява вътрешните работи на Керн. Кралят е владетел на Калахорн, но монархията е просветена, както се казва, и кралят рядко се меси в управлението на този град. Синът му Паланс ме харесва и за никого не е тайна, че възнамерява да се ожени за мен. Мисля си… че ако някой враг иска да стигне до него, той сигурно би се опитал да го направи чрез мен.

Мениън поклати замислено глава и в будния му ум изведнъж се породи лошо предчувствие. Паланс не беше прекият наследник на трона, ако не се случеше нещо на Балинор. Защо му трябваше на някой да си губи времето и да упражнява натиск върху по-малкия син, освен ако не беше сигурен, че Балинор не е наоколо? Отново си спомни, че Шърл не беше чула нищо за пристигането на Принца на Калахорн. А той трябваше да е дошъл преди няколко дни, събитие, за което всички граждани на тази земя щяха да са научили.

— Шърл, колко време прекарах в сън? — попита той ужасен.

— Почти един цял ден — отговори тя. — Когато ни изтеглиха от Мърмидън беше много изтощен и реших, че трябва да се наспиш. Ти ни предупреди…

— Цели двадесет и четири часа пропилени на вятъра! — възкликна ядосано Мениън. — Ако не беше дъждът, градът вече щеше да е паднал! Трябва да действаме, веднага, но какво… Шърл, баща ти и Съветът! Трябва да говоря с тях! — Сграбчи я настойчиво за ръката, когато тя се поколеба. — Не ми задавай никакви въпроси сега, просто прави, каквото ти казвам. Къде са залите на Съвета? Бързо, заведи ме там!

Без да чака момичето да го поведе, Мениън я дръпна за ръката, изкара я през вратата и тръгнаха по дълъг коридор. Преминаха бързо през празната къща, излязоха навън и се озоваха на широка, засенчена от дървета поляна. Затичаха се за да не ги намокри нестихващият ситен дъжд. Пътеките край сградата бяха донякъде заслонени от дъжда, така че не успяха пак да се намокрят. Докато се приближаваха до залата на Съвета, Шърл го попита как се е озовал в тази част на страната, но Мениън й отговори уклончиво, защото още не му се искаше да казва на когото и да било за Аланон и за Меча на Шанара. Усещаше, че може да се довери на момичето, но предупреждението на Аланон, че никой от тях не трябва да разкрива историята за липсващия Меч го спря да сподели дори и с нея. Каза й, че дошъл да помогне на Балинор, който го помолил за това, след като чул за предстоящото нашествие на армията на Северната земя. Тя прие думите му, без да задава въпроси, а той се почувства малко виновен, че я е излъгал. Но Аланон никога не му беше казал цялата истина, така че и той може би знаеше по-малко, отколкото си въобразяваше.

Бяха стигнали до Сградата на съвета, висока каменна постройка, обградена с потъмнели от времето колони и сводести прозорци, покрити с метални решетки. Охраната, която стоеше до входа, не ги попита нищо и те тръгнаха по дълги коридори с високи тавани, после се заизкачваха по виещи се стълби, а стените отекваха от ударите на ботушите им по износените каменни стълбища. Съветът се събираше в залата на четвъртия етаж на голямата сграда. Когато най–после застанаха пред дървените й врати, Шърл каза на Мениън, че ще съобщи на баща си и на останалите членове на Съвета за желанието му да говори с тях. След като тя влезе в залата, той застана тихо в коридора и се заслуша в приглушените гласове. Секундите течаха бавно, а дъждът продължаваше да удря тихо, ритмично, по стъклата на прозорците.

Планинецът се отпусна за момент в тишината и спокойствието на старата сграда и в съзнанието му проблеснаха като мигновени светкавици образите на на приятелите му от разделената група. Чудеше се натъжен какво ли им се е случило след Паранор. Може би никога вече нямаше да бъдат заедно, както през онези ужасни дни по пътя за Централната кула на крепостта. Но той никога нямаше да забрави смелостта и саможертвата им, и винаги щеше да се гордее от начина, по който те заедно посрещаха опасностите и ги преодоляваха Дори и непонасящият го Флик беше проявил храброст и непоколебимост, каквито Мениън не беше очаквал от него.

Ами Ший, най-старият му приятел? Поклати глава, като се замисли за другаря си, който не беше до него. Липсваше му странното у младежа от Вейл съчетание на трезва практичност и старомодни схващания. Ший като че ли не виждаше промяната във времето, дори когато слънцето се движеше от изток на запад в небето над главата му. Той сякаш не разбираше, че земята и хората отново се разрастват, отново се разпростират, че войните на миналото бавно тънат в забвение. Ший вярваше, че човек може да обърне гръб на миналото си и да изгради един нов свят с бъдеще. Той изобщо не разбираше, че бъдещето е неразделно свързано с миналото, една преплетена материя от събития и идеи, които никога няма да бъдат напълно отделени. По някакъв свой начин малкият човек от Вейл беше част от отиващия си век. Убежденията му бяха по-скоро припомняме на миналото, отколкото обещание на бъдещето. „Колко странно, наистина невероятно странно изглеждаше всичко това!“ — помисли си внезапно Мениън, като стоеше в центъра на салона неподвижен, с поглед, зареян в очуканата от годините каменна стена. Ший и Мечът на Шанара — неща от една епоха, която бавно умира. И въпреки това те са надеждата на времето, което ще дойде. Те са ключът към живота.

Тежките дървени врати на залата на Съвета се отвориха зад планинеца и мислите му го напуснаха, когато чу мекия глас на Шърл. Изглеждаше толкова мъничка и уязвима, застанала под масивните греди на високия портал, лицето й красиво и угрижено. Нямаше нищо чудно, че Паланс Букхана иска да направи тази жена своя съпруга. Мениън се доближи до нея, взе топлата й ръка в своята и те влязоха в залата на Съвета. Той забеляза аскетичността на далечното минало в огромната стая, докато се движеше в сивата светлина, която сякаш се промъкваше на уморени снопчета през високите, покрити с решетки прозорци. Залата на Съвета беше стара и внушителна, гръбнакът на островния град. Двадесет мъже седяха около дълга полирана дървена маса и лицата им изглеждаха необикновено еднакви, докато чакаха планинеца да проговори. Всички бяха възрастни, може би мъдри, и решителни. Очите им издаваха неизречения страх, който се криеше под спокойната им външност — страх за града и за хората им. Те знаеха какво ще направи армията на Северната земя, когато дъждът спре и водите на Мърмидън се понижаха. Той спря пред тях, момичето до него, и стъпките му замряха в напрегнатата тишина.

Внимателно подбираше думите си, описваше огромната вражеска сила, която се беше събрала под командването на Господаря на магиите. Разказа им за част от дългото си пътуване до Калахорн, говори им за Балинор и другите от сформираната в Кълхейвън група, която сега беше разпръсната в Четирите земи. Не им каза за Меча на Шанара, нито за тайнствения произход на Ший, не им каза дори за Аланон. Не беше необходимо старейшините на този Съвет да знаят нещо друго освен факта, че градът на Керн е застрашен да бъде погазен. Призова ги да спасят народа си, докато все още има време, да евакуират незабавно града, преди да отпадне всяка надежда за отстъпление. Когато свърши, изпита странно чувство на удовлетворение. Рискувал беше собствения си живот, за да дойде и предупреди тези хора. Ако не беше успял да стигне до тях, те всички може би щяха да загинат. За принца на Лий беше важно, наистина важно, че беше изпълнил задачата си с чувство за отговорност.

След като свърши, членовете на Съвета започнаха да задават въпросите си с викове на тревога, някои бяха гневни, други уплашени. Мениън отговаряше бързо, мъчеше се да запази спокойствие, докато ги уверяваше, че размерът на армията на Северната земя е наистина невероятно огромен и че той изобщо не преувеличава, и че заплахата от нападение е действителна Накрая първоначалната врява затихна и премина в по-спокойно и трезво разискване на възможностите. Някои от старейшините бяха убедени, че градът трябва да се отбранява, докато Паланс Букхана дойде с Граничния легион от Тирзис но повечето бяха на мнение, че щом дъждът спре и водите на реката се понижат, а това сигурно щеше стане до ден-два, нашественическата армия лесно ще превземе бреговете на острова и градът ще остане незащитен. Мениън слушаше мълчаливо, докато съветът разискваше възможностите, преценявайки на ум начините на действие, с които разполагат. Накрая зачервеният мъж с посивяла коса, която Шърл беше представила за свой баща, се обърна към Мениън и го дръпна встрани за разговор на четири очи, докато другите продължаваха да спорят.

Виждал ли сте Балинор, млади човече? Знаете ли къде можем да го намерим?

Трябваше да пристигне в Тирзис преди няколко дни — отговори притеснен Мениън. — Тръгна натам, за да мобилизира Граничния легион, който да се подготви за нашествието. Придружаваха го двама братовчеди на Ивънтайн Елеседил. Възрастният човек смръщи вежди, поклати глава и на лицето му се изписа ужас.

— Принце на Лий, длъжен съм да ви кажа, че положението е по-отчайващо, отколкото изглежда. Кралят на Калахорн Рул Букхана заболя сериозно преди няколко седмици и положението му изглежда не се подобрява. По това време Балинор отсъстваше от града, така че по-младият син на краля пое задълженията на баща си. Той винаги си е бил малко неуравновесена личност, но в последно време изглежда изобщо не е на себе си. Първото; което направи, беше да разпусне Граничния легион, като остави само една малка част от предишната му численост.

— Разпуснал легиона ли казахте? — възкликни Мениън, без да може да повярва на ушите си. — Но защо по дя…?

— Реши, че от него няма нужда — продължи бързо другият — и затова го замени с малка група от свои хора. Основната причина е, че той винаги се е чувствал засенчван от брат си, а Граничният легион беше под прякото командване на Балинор по нареждане на самия крал. Нищо чудно Паланс да е усещал, че те ще останат верни на първородния син на краля и ще го предпочетат пред него, а той няма намерение да връща трона на Балинор в случай че кралят умре. Вече показа това и то съвсем недвусмислено. Командващите на Граничния легион и няколко приближени на Балинор бяха заловени и затворени — всички бяха прибрани без да се вдига никакъв шум, за да не се разгневят хората от това неразумно действие. Новият ни крал е взел за единствен свой довереник и съветник мъж на име Стенмин, злобен мистик и интригант, който е загрижен единствено за собствените си амбиции и не го е грижа нито за доброто на народа, нито дори за Паланс Букхана Просто не виждам как можем да се надяваме да посрещнем това нашествие с едно ръководство, което е толкова разединено и разклатено. Дори не съм сигурен, че можем да убедим Принца в реалността на опасността, докато враговете не застанат пред отворените ни врати.

— Тогава Балинор е в сериозна опасност — каза мрачно Мениън. — Той тръгна за Тирзис, без да знае, че баща му е болен и че брат му е поел управлението. Веднага трябва да му съобщим това!

Членовете на Съвета бяха станали на крака, викаха разгорещено и продължаваха да спорят какво трябва да се направи, за да бъде спасен обреченият град Керн. Бащата на Шърл тръгна забързано към тях, но трябваше да минат няколко минути, докато малкото разумни членове на обезумелия Съвет успокоят останалите, за да могат разискванията да продължат малко по-нормално. Мениън ги слуша известно време, после се отплесна за миг и погледът му се зарея във високите прозорци и мрачното небе навън. То беше малко поизсветляло и дъждът продължаваше да намалява. Нямаше съмнение, че ще спре до утре и вражеската сила, разположена отвъд придошлата Мърмидън, ще се опита да е я премине. Крайният успех за слизането им на брега беше гарантиран, дори и малкото войници, разположени в Керн или живеещи в града, да се опитат да го защитят. Хората ще бъдат бързо избити, а градът ще падне, ако не получат подкрепата на голяма, добре организирана армия, която да защити Керн. Припомни си раздялата с Аланон и изведнъж се зачуди какво ли щеше да направи изобретателният друид, ако беше тук. Положението не беше обещаващо. Тирзис се управляваше от безразсъден, амбициозен узурпатор. Керн беше лишен от водачи, съветниците му се караха и бяха несигурни, спореха за начина на действие, който отдавна трябваше да бъде установен. Сега за него вече беше късно. Мениън усети, че губи търпение. Чиста лудост беше да продължават по-нататъшни спорове за разни възможности.

— Съветници, чуйте ме! — Гласът му се извиси гневно и проехтя в древната зала, след което гласовете на старей шините на Керн заглъхнаха и настъпи тишина. — Не само Калахорн, но и цялата Южна земя, моят дом и вашите домове, е изправена пред сигурно унищожение, ако не направим нещо веднага! До утре вечер Керн ще бъде превърнат в пепел, а хората му ще станат роби. Единствената ни възможност за оцеляване е бягство в Тирзис. Единствената ни надежда за победа над тази могъща армия на Северната земя е Граничният легион, събран отново под командването на Балинор. Армиите на елфите са готови да се бият заедно с нас. Ивънтайн ще ги поведе. Народът на джуджетата ни обеща помощ. Но трябва да бъдем непоклатими, докато се обединим срещу тази чудовищна заплаха за съществуването ни!

— Добре го казахте, принц на Лий — бързо се намеси бащата на Шърл, когато разгорещеният планинец замълча, — Но кажете как да решим непосредствения ни проблем, как могат хората ни да стигнат до Тирзис. Врагът се е разположил точно на отсрещния бряг на Мърмидън, а ние сме буквално без всякаква защита. Трябва да евакуираме почти четиридесет хиляди души от този остров и да ги отведем до Тирзис, който е на мили разстояние на юг. Несъмнено врагът вече е поставил часови навсякъде по бреговете ни, за да предотврати всякакъв опит да прекосим Мърмидън преди нападението срещу Керн. Как можем да преодолеем всички тези препятствия?

По устните на Мениън се плъзна лека усмивка.

— Ще атакуваме — каза той просто.

За момент настана гробна тишина и всички погледи се заковаха изумени в привидно спокойното лице. Още подбираха думите, с които да изразят смайването си, когато Мениън вдиша едната си ръка.

— Най-малкото, което те ще очакват, е едно нападение, особено през нощта. Един бърз удар срещу флангова позиция на главния им лагер, ако е добре организиран и осъществен, ще ги обърка и ще ги накара да си помислят, че е извършен от тежко въоръжени сили. Тъмнината и объркването им ще прикрият истинския ни брой. Подобна атака ще ги принуди да изтеглят предните си постове около острова. Една малка военна част може да вдигне много шум, да подпали няколко пожара ида ги задържи най-малко за един час, ако не и повече. През това време ще евакуираме града.

Един от старейшините поклати отрицателно глава:

— И един час няма да е достатъчен, макар че може би планът ви наистина е доста дързък и би могъл да изненада хората от Северната земя. Но дори да успеем да прехвърлим всичките четиридесет хиляди души от острова на южния бряг, после ще трябва да ги отведем на юг до Тирзис, на почти 50 мили от брега. Жените и децата ще трябва да вървят дни наред, за да изминат разстоянието при нормални условия, а врагът веднага след като разбере, че Керн е изоставен, ще последва жителите му на юг. Не можем да се надяваме, че ще ги изпреварим.

— Не ви трябва да ги изпреварвате — отговори бързо Мениън. — Няма да отведете тези хора на юг по суша, а по вода, надолу по течението на Мърмидън! Ще ги качите на лодки, салове, на всичко, което имате под ръка или което можете да построите до довечера, стига то да може да плава. Мърмидън тече на юг и навлиза навътре в Калахорн, на около десет миля от Тирзис. Ще ги свалите там и те ще могат да стигнат безопасно до Тирзис до пукването на зората, много преди тежко подвижната армия на Северната земя да може да се мобилизира и да тръгне след вас!

Членовете на Съвета станаха на крака, развикаха се одобрително, увлечени от ентусиазма и решителността на планинеца. Ако имаше някакъв начин хората на Керн да бъдат спасени, дори самият град да падне в ръцете на вражеските орди, то трябваше да го опитат. Заседанието беше закрито след кратки разисквания и членовете му отидоха да мобилизират хората в града. До залез слънце всеки гражданин, който беше в състояние да помогне с нещо, участваше в построяването на големи дървени салове, които можеха да пренесат неколкостотин души. По острова имаше разпръснати стотици малки лодки, които отделни граждани на Керн използваха, за да прекосяват реката. Освен това имаше и множество по-големи плавателни съдове за масово транспортиране, които можеха да бъдат включени в пренасянето. Мениън предложи Съветът да нареди на всички въоръжени войници в града да започнат да патрулират по бреговата линия и да не позволяват на никого да напуска града. Всички подробности по плана за бягството щяха да бъдат известни само на членовете на Съвета, докато това е възможно. Най-големите опасения на планинеца бяха да не би някой да ги издаде на врага и да им пресече пътя към спасението преди да имат възможност да действат. Някой беше заловил Шърл в дома й, беше я пренесъл с лодка и я беше предал на тролите — план, който не би могъл да бъде осъществен без човек, запознат с острова. Който и да беше, той беше на свобода и скрит, и може би все още в безопасност в града. Ако научеше подробностите на плана за евакуация, той несъмнено щеше да се опита да предупреди хората от Северната земя. Секретността беше абсолютно задължително условие за успешното осъществяване на опасното начинание. Останалата част от деня премина бързо за Мениън. За момента беше забравил Ший и приятелите си от изминалите няколко седмици. За пръв път след като Ший беше отишъл при него в платата, Принцът на Лий беше изправен пред проблем, който му е напълно познат и изисква умения, които планинецът знаеше как да използва. Сега врагът не беше Кралят на черепите, нито същества от света на духовете, които му служеха. Сега врагът беше от плът и кръв — същества, които живееха и умираха по същите правила като останалите хора и заплахата от тях беше нещо, което планинецът можеше да прецени и да анализира. Времето беше единственият важен фактор в плана му да надхитри чакащата армия. И така той хвърли цялата си енергия в най-важното начинание в живота си, спасяването на един цял град.

Заедно с членовете на Съвета той ръководеше построяването на огромните дървени салове, които щяха да бъдат използвани за прехвърлянето на по-голямата част от жителите на обсадения град Керн надолу по течението на все още придошлата река Мърмидън. Хората трябваше да слязат на югозападното крайбрежие, непосредствено под града. Там имаше широко, но добре прикрито устие, откъдето саловете и по-малките лодки щяха да отплават под прикритието на тъмнината. От устието, точно през реката, имаше верига от ниски рифове, които стигаха до края на брега. Според Мениън неколцина мъже можеха да прегазят реката, когато започне главното нападение срещу врага по-късно през нощта. След като преминат на отсрещния бряг те лесно могат да се справят с малкия патрулен пост и да убият часовите. После лодките и саловете ще бъдат пуснати надолу по реката и ще се движат по южния й ръкав до Тирзис. Нямаха никаква гаранция, че плавателните съдове нямаше да бъдат забелязани веднага, но това беше единствената им възможност за действие, Мениън вярваше, че евакуацията може да бъде успешна, ако небето остане заоблачено, часовите изтеглени нагоре по течението, за да се защитават срещу фалшивото нападение срещу главния лагер, и ако хората на града в лодките и саловете пазят тишина.

Но късно следобед дъждът почти спря, а облаците започнаха да се разсейват и през движещата се на талази сивота тук-таме започнаха да прозират малки сини ивица Бурята отшумяваше. Синьото небе изглежда щеше да е безоблачно, а земята изложена на издайническата светлина на изгряващата луна и мигащите звезди. Мениън седеше в една от по-малките стаи в сградата на Съвета, когато видя първите признаци на проясняване, които отклониха вниманието му от огромната карта, разгърната на масата. При него бяха двама войни от разпуснатия Граничен легион — Джанъс Сенпър, помощник командир на легиона и най-висшият офицер на острова, и един прошарен ветеран на име Фандрес. Ветеранът познаваше местността около Керн най-добре от всички и беше извикан като съветник на отряда, който щеше да нападне огромната армия на Северната земя. По-висшия от него офицер Сенпър беше изненадващо млад за ранга си, но суров и непоколебим воин с десетина години действителна военна служба зад гърба си. Той беше верен привърженик на Балинор и също като Мениън се разтревожи много, когато научи, че от Тирзис няма никакви вести за пристигането на принца. В по-ранните часове на същия следобед той беше подбрал двеста калени бойци от разпуснатия Граничен легион, от които сформира ударната сила за да нападне вражеския лагер.

Мениън си беше предложил услугите и те бяха приети с благодарност. Краката на планинеца все още бяха покрити с рани и подутини, които получи при мъчителното бягство след като спаси Шърл Рейвънлок. Той обаче отказа да остане с групата, която подготвяше евакуацията. В крайна сметка идеята за маневрата с малкия ударен отряд беше негова. Флик щеше да погледне с пренебрежение на упоритостта му и да я определи като съчетание на вироглавство с перчене. Но Мениън Лий не беше човек който може ла остане в относителната безопасност на острова, когато ще се води битка отвъд реката. Трябваше да минат толкова много години, докато открие нещо, за което си заслужава да се бори, нещо, което не е само за лично удоволствие и е повече от неудържимо влечение към поредната авантюра. Нямаше никакви намерения да бъде пасивен наблюдател, когато най-ужасната заплаха от векове насам застрашава расата на човека.

— Ето тук, тук някъде до Спин Бар — това е мястото, където трябва да се слезе от лодките — бавният, стържещ глас на Фандрес се вряза в мислите му и привлече отново вниманието му към картата. Джанъс Сенпър се съгласи и погледна към Мениън, за да се убеди, че е запомнил добре. Планинецът кимна бързо с глава.

— Те ще са разположили постове по цялото протежение на затревения бряг точно над плитчината — веднага се включи той. — Ако не се отървем от тях веднага, те биха могли да пресекат всяка възможност за отстъпление.

— Задачата ти е да ги държиш настрана оттам, да държиш пътя чист — заяви командващият на легиона. Мениън се опита да възрази, но не му позволиха.

— Оценявам желанието ти да дойдеш с нас, Мениън, но ние ще трябва да напредваме много по-бързо от врага, а краката ти все още не са достатъчно добре, за да могат да издържат на по-продължително тичане. Знаеш това не по-зле от мен. Така че бреговият патрул е твой. Поддържай пътя ни към лодките открит. Така ще ни направиш много по-голяма услуга, отколкото ако дойдеш с нас.

Мениън мълчаливо кимна, изразявайки съгласието си, макар че беше силно разочарован. Така му се искаше да бъде на предната линия на нападението. Някъде дълбоко в себе си той не беше загубил надеждата, че може би ще открие Ший като пленник във вражеския лагер. Мислите му се отплеснаха към Аланон и Флик. Дали пък не са открили изчезналия младеж от Вейл, както беше обещал Аланон? Ший, Ший, защо това се случи точно на теб — на човек, който просто искаше да бъде оставен на спокойствие? В начина, по който беше устроен живота, имаше някакво безумие, което човек беше принуден да приема или с гневно примирение, или с тъпо безразличие. Не можеше да има крайно решение, освен, може би, в смъртта.

Срещата свърши малко след това. Отчаяният и огорчен Мениън Лий излезе унил от стаята на Съвета, все още потънал в мисли. Почти несъзнателно се спусна по каменните стъпала на огромната сграда, излезе на улицата и се запъти към къщата на Шърл, като се движеше по заслонените пътеки край стените на сградите. Накъде водеше всичко това? Заплахата от Господаря на магиите се изправяше пред тях като висока, непревземаема стена Можеха ли изобщо да се надяват да разгромят едно същество, което няма душа? Същество, което живее по закони на природата, коренно различни от законите на света, в който те бяха родени? Защо трябва само един младеж от някакво си затънтено селце да бъде единственият жив човек, способен да унищожи това същество, което притежава невероятно огромна сила? Мениън отчаяно се мъчеше да разбере нещо от това, което се случваше на него и на приятелите му, да проумее макар и една малка част от хилядите, които съставяха загадката за Господаря на магиите и Меча на Шанара.

Изведнъж се озова пред дома на Рейвънлок, Тежката врата беше затворена, металните и резета изглеждаха студени и замръзнали в сивата мъгла, която прииждаше на талази в хладния въздух на късния следобед. Бързо се отдалечи от входа. В момента не искаше да влиза, нито да е сред хора. Предпочиташе самотата на празната веранда. Тръгна бавно по каменната пътека и влезе в градинката до къщата. Листата и цветята бяха оклюмали от дъжда, който не спря няколко дни, тревата под краката му беше прогизнала и зелена. Спря мълчаливо. Мислите му бяха мъгляви и тъжни като природата, сред която се намираше и за миг той се отдаде на угнетителното отчаяние, което го обзе, докато си мислеше колко много е загубил. Никога преди не се е чувствал толкова самотен, дори и в потискащата празнота на планините на Лий, когато ходеше на лов далеч от дома и приятелите си. Нещо дълбоко в него му нашепваше ужасно настойчиво, че той никога вече няма да бъде това, което е бил досега, че никога вече няма да се върне при приятелите си у дома, към предишния си живот. Всичко това беше загубил някъде в дните зад него. Тръсна глава и без да иска сълзите се надигнаха и спряха на ръба на клепачите му, влагата около него го обгърна плътно и студът на дъжда запълзя и се промъкна дълбоко в гърдите му.

Неочаквано чу зад себе си стъпки по камъка и една дребна, гъвкава фигурка спря мълчаливо до рамото му. Ръждиво-червените къдрици засенчваха големите очи, които за миг се спряха на неговите и после се плъзнаха по градината наоколо. Двамата стояха без да говорят, напълно изолирани от света. В небето над тях се трупаха тежки навъсени облаци, които закриваха и последните бледи следи от синьото небе и сумракът на късния следобед започна да се сгъстява. Върху обсадената земя на Калахорн отново се изсипа пороен дъжд и Мениън изпита облекчение, че нощта в островния град Керн ще бъде черна и безлунна.

Беше след полунощ. Дъждът продължаваше да вали, ситен и напоителен, нощното небе продължаваше да е непрогледно черно и зловещо, когато изтощеният Мениън Лий залитна силно върху малък, грубо скован сал в спокойно заливче на северозападния бряг на острова. Две тънки ръце се протегнаха да го подхванат, докато падаше и той се втренчи изненадан в очите на Шърл Рейвънлок. Чакала го беше, както се беше зарекла, въпреки че я беше умолявал да отиде с другите, когато започне масовата евакуация. Изранен и подпухнал, с разкъсани дрехи и с прогизнала от дъжда и от собствената му кръв кожа, той я остави да го загърне в наметало, което кой знае как се беше запазило сухо и топло и да го подкрепя на рамото си, докато седяха приведени в сенките на нощта и чакаха.

Някои се бяха върнали с Мениън, други се качваха на лодките сега, всички те изтощени от битката, но ужасно горди от смелостта и саможертвата, които бяха проявили тази нощ в равнините северно от Керн. Принцът на Лий никога не беше виждал такава храброст пред лицето на такъв многочислен враг. Тези няколко мъже от легендарния Граничен легион така разстроиха вражеския лагер, че дори сега, близо четири часа след първия удар, враговете не можеха да дойдат на себе си. Многочислеността им беше невероятна — прииждаха с хиляди и хиляди, и се нахвърляха върху всеки, който им се мернеше пред погледа, нараняваха и убиваха дори свои хора Движеше ги нещо повече от страх или омраза. Движеше ги нечовешката сила на Господаря на магиите, невъобразимият му бяс ги хвърляше в битката като побъркани същества, обладани от една единствена цел — да унищожават. Въпреки това хората от легиона не ги допускаха да се приближат, притискаха ги непрестанно и се оттегляха, само за да се прегрупират и да нападнат отново. Много от тях загинаха. Мениън не знаеше какво беше спасило собственият му крехък живот, но сякаш беше някакво чудо.

Въжетата, с които беше завързан салът бяха отвързани и той усети как се отделиха от брега, и после, поети от течението, бяха привлечени в центъра на придошлата Мърмидън. Малко след това бяха в главното корито на реката и се понесоха надолу към обградения със стени Тирзис, където хората от Керн бяха избягали няколко часа преди това благодарение на една безупречно осъществена масова евакуация. Четиридесет хиляди души, скупчени в огромни салове, малки лодки, дори в ладии за двама, се бяха измъкнаха незабелязано от обсадения град, докато вражеските наблюдателни постове, които охраняваха западния бряг на Мърмидън, бързо се върнаха в главния лагер, където им се стори, че армиите на Калахорн са тръгнали на повсеместна атака. Шумът от дъжда, бученето на реката и виковете на отдалечения лагер бяха заглушили неясните шумове от хората в лодките и саловете, натъпкани и притиснати едни в други в отчаян, ужасен опит за свобода. Тъмнината на облачното небе беше добро прикритие. Общата им смелост също им беше помогнала. Поне засега те се бяха измъкнали от Господаря на магиите.

Мениън се отпусна за известно време, без да усеща нищо, освен лекото полюшване на носещия се на юг по реката сал. В неспокойното му съзнание проблясваха странни сънища, а времето отминаваше в приятни минути на спокойна тишина. После отнякъде до него достигнаха гласове, блъснаха се в подсъзнанието му, сепнаха го рязко от съня му и когато отвори очи, беше заслепен от огромна червена светлина, която изпълваше въздуха около него. Присви очи, надигна се от рамото на Шърл и на слабото му лице се изписа неувереност, когато видя небето на север обляно в червеникави отблясъци, които се сливаха с ярко златистото на зората. Шърл му говореше нещо тихо в ухото, думите бяха плахи и горчиви:

— Запалиха града, Мениън. Те изгориха моя дом!

Мениън сведе очи и стисна крехката ръка на момичето в своята. Хората от Керн успяха да се спасят, но градът беше изживял последния си ден и с ужасяваща величественост се превръщаше в пепел.