Тери Брукс
Мечът на Шанара (14)

ГЛАВА 14

Зората увисна над необятните спящи хребети и върхове на Драконовите зъби със сурова, безмилостна невъзмутимост, която не обещаваше нищо приятно и хубава Топлината и светлината на изгряващото слънце бяха напълно скрити от ниските пластове облаци от гъста мъгла, която се бяха настанили в зловещите височини и не помръдваха. Вятърът духаше свирепо над голите скали и беснееше сред каньоните и скалистите падини, препускаше през склоновете и хребетите, завираше се в оскъдната растителност и така я огъваше, че насмалко не я прекършваше, после се шмугваше през смесицата от облаци и мъгла с неуловима бързина, но я оставяше необяснимо и странно неподвижна. Воят на вятъра приличаше на силното боботене на разбиващ се в открит бряг океан, силен и напорист. Птиците се стрелваха към небето и политнаха е вятъра, който понасяше крясъците им и ги разпиляваше. На този връх нямаше почти никакви животни — тук-там някое стадо от изключително издръжлива порода планински кози и малки, покрити с козина мишки, които обитаваха най-затънтените дълбини на скалите. Въздухът беше повече от студен. Той беше кучешки студен. Снегът застилаше по-горните части на Драконовите зъби и на тази надморска височина промяната на времето почти не влияеше на температурите, които рядко се качваха до нула градуса.

Това беше коварна планина, огромна, висока и невероятно масивна. Тази сутрин тя като че ли беше потънала в странно очакване на малката група, тръгнала от Кълхейвън. Осемте мъже не можеха да се отърват от тревожното чувство, което метеше мислите им, докато навлизаха бавно и все по-надълбоко в студенината и сивотата на планината. Пророчеството на Бремен беше повече от смущаващо, както и самата мисъл, че скоро щяха да се опитат да преминат през Залата на кралете. На имаше друго, което повече ги гнетеше. Нещо ги дебнеше.

Нещо, което беше търпеливо и хитро, някаква жива сила, която лежеше скрита в гората, в скалистата местност, през която минаваха. Скътала беше злоба и мъст за тях. Сила, която ги наблюдаваше как упорито навлизат все по-навътре в гигантската планина, която препречваше пътя към кралството на Паранор. Те вървяха бавно на север, в нестройна колона, която се очертаваше на фона на черното като въглен небе. Телата им бяха плътно загърнати във вълнените плащове, лицата наведени срещу вятъра. Склоновете и каньоните бяха покрити с ронливи камъни и напукани от невидими цепнатини, поради което ходенето беше изключително опасно. Не веднъж някой от малката група беше засипван от порой от падащи камъни и пръст. Но нещото, спотаило се в земята, все още предпочиташе да не се показва. То просто се задоволяваше да оставя присъствието му да бъде усещано от осемте мъже и да чака ефекта от това усещане да изцеди и последната им капка издръжливост. И тогава преследвачите щяха да станат преследвани.

Не след дълго това стана. Съмненията започнаха да гризат тихо, упорито мозъците им. Съмнения, които се надигаха като фантоми от страховете и тайните, които мъжете таяха дълбоко в себе си. Разделени един от друг от студа и воя на засилващия се вятър, всеки един от тях остана изолиран от спътниците си, а невъзможността да контактуват помежду си само изостряше растящото им чувство на безпокойство. Само Хендъл оставаше неуязвим. Характерът му на мълчалив самотник го беше закалил и не му позволяваше да се съмнява в собствените си сили, а спасяването му на косъм от вбесените гноми в прохода на Джейд го лиши, поне за момента, от всякакво чувство на страх от смъртта. Доближил се беше до смъртта, стигнал беше до нея толкова близко, че накрая само инстинктът му го спаси. В началото гномите го нападнаха от всички страни. Прииждаха на тълпи, рояха се нагоре по склона безразсъдно вбесени до такава степен, че само проливането на кръв можеше да уталожи омразата им. Той реагира бързо, отстъпи към хребетите на Волфсктааг, притихна неподвижно в храстите и хладнокръвно изчака гномите да се разгърнат така, че някой от тях да влезе в обсега му. Само за секунди зашемети нищо неочакващия преследвач, загърна пленника си в собствения си плащ по обичайния за джуджетата начин и после извика за помощ. В тъмнината, разгорещени от възбудата на преследването, гномите не успяха да разпознаят нищо друго, освен плаща. Те разкъсаха събрата си на парчета, без да си дават сметка за това. Хендъл остана скрит и на следващия ден се измъкна през прохода. Отново беше оцелял.

Младежите от Вейл и елфите не притежаваха силно развитото у Хендъл чувство на увереност в себе си. Пророчеството на призрака Бремен ги беше потресло. Воят на вятъра сякаш повтаряше думите, отново и отново. Един от тях щеше да умре. О, пророкът го беше казал по друг начин, но подтекстът беше повече от ясен. Това беше една жестока перспектива и никой от тях не искаше да я приеме като истина. Те щяха да се опитат някак си да докажат, че предсказанието е грешно.

Далеч в началото на колоната, с огромното си тяло, приведено срещу увличащата сила на вятъра, Аланон премисляше събитията, които се случиха в Шейлската долина. За стотен път размисляше върху странната му среща с призрака на Бремен, друидът с незапомнена възраст, който беше обречен да се скита в пъкъла до окончателното унищожаване на Господаря на магиите. Но сега го смущаваше не видението на призрака. Тормозеше го това, което знаеше. То беше толкова ужасяващо, погребано дълбоко сред най-ужасните му истини. Спъна се в издадена скала, олюля се леко и се опита да запази равновесие. Кръжащ ястреб изкрещя пронизително в мрака и се снижи в небето над отдалечен връх. Друидът се поизвърна към мъжете, които го следваха и се опитваха да не изостават. От призрака беше научил нещо повече от пророческите му думи. Но не каза на другите, на хората, които му се доверяваха, цялата истина, както не им беше казал цялата легенда за приказния Меч на Шанара. Дълбоките му очи горяха от вътрешен гняв към предсказанието, за което се беше зарекъл да не им казва всичко. За миг се замисли дали да не им каже. Толкова много бяха дали от себе си, а това беше само началото… Но миг по-късно прогони мисълта от главата си. Необходимостта беше по-свят бог от истината.

Сивотата на зората бавно се стопи в сивотата на обеда, а преходът през Драконовите зъби продължаваше. Хребетите и склоновете ту се появяваха, ту се скриваха с досадно потискащо еднообразие, което създаваше впечатление в съзнанието на изтормозените хора, че изобщо не напредват. Пред тях зловещо се издигаха огромните, извисяващи се контури на върховете на фона на мъглявия северен хоризонти им се струваше, че вървят направо към стена от непробиваем камък. После навлязоха в широк каньон, който се виеше остро надолу и преминаваше в тясна, лъкатушна пътека, която се провираше между две огромни скали и се губеше в гъстата мъгла. Аланон ги водеше в реещата се сивота, когато хоризонтът изчезна и вятърът утихна. Тишината настъпи внезапно и неочаквана Звучеше като тих шепот в извисяващите се скални маси и говореше на измъчените мъже тихо, предпазливо. После проходът се разшири леко и гъстата мъгла се разсея в рядка мъглявина, която разкри висок пещерен отвор в скалата, където беше краят на лъкатушната пътека. Входът на Палата на кралете.

Той беше величествен, внушителен, страховит. От двете страни на правоъгълния черен отвор се издигаха две чудовищни каменни статуи, издълбани върху тъмната повърхност на скалата на височина повече от сто фута. Каменните пазачи бяха облечени в доспехи на воини и бдяха в дълбокия мрак, с ръце, стенали дръжките на огромни мечове със спуснати надолу остриета. Брадатите им, потъмнели от времето лица, бяха белязани от вятъра и студа. Но очите все още изглеждаха като живи, вперени изпитателно в осемте простосмъртни, застанали пред прага на древния дворец, който те охраняваха. Над големия вход в скалата бяха издълбани три думи на език, датиращ от преди много векове и отдавна забравен. Те служеха като предупреждение към всички, които дръзваха да влязат, че това е гробница на мъртвите. Зад огромния вход всичко тънеше в черен мрак и тишина. Аланон ги събра около себе си.

— Преди много години, още преди Първата война на расите, съществувал култ към хора, чийто произход постепенно бил забравен и потънал във времето, които служели като жреци на Боговете на смъртта. В тези пещери те погребвали монарсите на четирите земи, заедно със семействата, слугите, любимите им предмети и с голяма част от богатствата им. Появила се легенда, че само мъртвите могат да оцеляват в тези зали и само жреците имат право да присъстват на погребенията на владетелите. Всички останали, които влизали тук, повече не били виждани. С времето култът отмрял, но насаденото в Палата на кралете зло продължило да съществува и да служи сляпо на жреците, чиито кости се върнали обратно в земята преди много, много години. Малцината са хората, които са преминали…

Замълча, когато видя в очите на слушателите си неизказания въпрос.

— Аз съм минавал през Палата на кралете. Единствено аз през този век, а сега и вие. Аз съм друид, последният останал жив на тази земя. Като Бремен, като Брона преди него, съм изучавал черната магия и съм магьосник. Не притежавам силата на Господаря на мрака, но мога да ви преведа през тези пещери от другата страна на Драконовите зъби.

— И после? — въпросът на Балинор се разнесе тихо в мъглата.

— Тясна скалиста пътека, която хората наричат Драконовия ръб, извежда от тези планини. Когато стигнем дотам, ще видим Паранор.

Последва дълго, тягостно мълчание. Аланон знаеше какво си мислеха. Без да обръща внимание на това, продължи:

— Зад този вход има много коридори и зали, истински лабиринт за онзи, който не познава пътя. Някои от тях са опасни, други не. Скоро след като влезем, ще стигнем до тунела на Сфинксовете, гигантски статуи като тези пазачи, но изсечени като получовеци, полузверове. Ако погледнете в очите им на секундата ще се вкамените. Затова очите ви трябва да бъдат завързани. Трябва да съсредоточите вниманието си върху мен, да мислите само за мен, защото тяхната воля, тяхната мисловна сила е достатъчно могъща, за да ви накара да разкъсате превръзките на очите си и да ги погледнете в очите. Седемте мъже се спогледаха разколебани. Вече бяха започнали да се съмняват в разумността на целия план. — Веднага след Сфинксовете има няколко безопасни галерии, които водят до Коридора на ветровете. Това е тунел, обитаван от невидими, същества наречени банши. Те не са нищо друго освен гласове, но тези гласове докарват простосмъртните до умопобъркване. Ушите ви ще бъдат завързани, за да бъдат предпазени, но отново най-важното за вас ще бъде да се съсредоточите с мислите си върху мен, да оставите разсъдъкът ми да покрие вашия и да го предпази от пълната сила на тези гласове. Ще трябва да се отпуснете, да не ми се противопоставяте. Разбирате ли? След Коридора на ветровете ще се озовем в Гробницата на кралете. Там ще има още едно препятствие…

Замълча и погледна към входа на пещерата, като го изучаваше внимателна За миг изглеждаше, че ще довърши изречението си, но вместо това км направи знак да тръгнат към тъмния отвор. Те стояха угнетени между каменните гиганти. Сивкавата мъгла обгръщаше високите скални стени около тях, а черната зейнала паст пред тях ги чакаше като отворена челюсти на огромен хищник. Аланон извади няколко широка ленти от платя даде по една на всеки от тях Хората от малката група се завързаха един за друг с дебело дълго въже. Стабилният Дюрън застана в началото на колоната, а принцът на Калахорн отново зае мястото най-отзад. Превръзките бяха вързани здраво през очите им, и те се хванаха за ръце и образуваха верига. Миг по-късно колоната мина внимателно през входа и се запъти към Палата на кралете.

В пещерите цареше дълбока тишина, която стана още по-тягостна от внезапното заглъхване на ветровете и от отекването на стъпките им по каменния коридор. Подът на тунела беше необикновено равен и гладък, но студът, който се беше наслагвал в камъка от незапомнени времена, бързо проникна в напрегнатите им тела. Измръзнаха и започнаха да треперят. Всички мълчаха, всички се мъчеха да се отпуснат, докато Аланон ги водеше внимателно през поредица от леки завои. В средата на въжето Ший усещаше силата, с която Флик стискаше ръката му в заобикалящата ги тъмнина. След бягството им от Вейл те бяха станали още по-близки. Сега ги свързваха повече общите изпитания, отколкото родствените връзки. Ший усещаше, че каквото и да се случи, те никога няма да загубят тази близост. Както беше сигурен, че никога нямаше да може да забрави това, което Мениън беше направил за него. Помисли си за момент за принца на Лий и неволно се усмихна. Планинецът се беше променил толкова много през последните няколко дни, че беше станал почти нов човек. Старият Мениън се беше запазил, но беше придобил нови измерения, които Ший се затрудняваше да определи. Но всички те, и Мениън, и Флик, и Ший, се бяха променили в различни отношения. Промените не можеха веднага да се доловят, а само когато всеки един от тях беше възприеман като отделна личност. Чудеше се дали Аланон беше забелязал промяната в него — Аланон, който винаги се беше отнасял към него не толкова като към мъж, колкото като към момче.

Внезапно спряха и в настъпилата дълбока тишина се разнесе властният глас на водача друид, който прошепна безгласно в съзнанието на всеки един от тях: Не забравяйте предупреждението ми, оставете мислите си да се обърнат към мен, съсредоточете се само върху мен. После колоната продължи напред, а обутите в ботуши крака ехтяха глухо по пода на пещерата. Мъжете със завързаните очи усетиха присъствието на нещо, което чакаше пред тях и наблюдаваше мълчаливо, търпеливо. Секундите отлитаха, докато групата навлизаше все по-навътре в пещерата. Мъжете почувстваха огромните, неподвижни фигури, които се извисяваха над тях — издълбани от камък образи с човешки лица, но прикачени към уродливи тела на неописуеми зверове. Сфинксовете. В съзнанието си мъжете можеха да виждат тези очи, които горяха край избледняващия образ на Аланон и започнаха да усещат усилието, което трябваше да полагат, за да се съсредоточат върху огромния друид. Упоритата воля на каменните чудовища се промушваше в мозъците им, оплиташе се в разхвърляните им мисли, объркваше ги и усърдно подготвяше момента, в който човешките очи щяха да срещнат безжизнените им погледи. У всеки един от тях се появи импулсивното, бързо засилващо се желание, да дръпне от очите си пристегнатото парче плат, което оковаваше зрението му, да разкъса тъмнината и да погледне свободно удивителните същества, които го наблюдаваха мълчаливо от високо.

Но точно когато изглеждаше, че изопващият нервите шепот на Сфинксовете най-после щеше да пробие през стопяващата се решителност на обсадените мъже и да откъсне напълно мислите им от избледняващия образ на Аланон, желязната му мисъл се вряза с остротата на нож в тях, и ги призова безгласно:

Мислете само за мен!

Умовете им инстинктивно се подчиниха, изтръгнати от почти напълно завладелия ги подтик да погледнат нагоре към каменните лица, които ги наблюдаваха. Необичайната битка продължаваше тягостно, без миг почивка, докато колоната от мъже, които се обливаха в пот и дишаха тежко в тишината, вървеше слепешком през заплетения лабиринт от невидими образи. Една верига от здраво стиснати ръце на вързани с въже един за друг през кръста мъже, оставили се на въздействието на властния глас на Аланон. Никой не загуби контрол над себе си. Друидът ги водеше неотклонно между редицата от Сфинксове, със заковани в пода на пещерата очи, с несломима воля, която се бореше да задържи умовете на мъжете, за които носеше отговорност. Най-после лицата на каменните фигури започнаха да избледняват, да изчезват и да изостават, докато най-накрая простосмъртните останаха сами в тишината и мрака.

Продължаваха да вървят и да лъкатушат през дълга поредица от виещи се коридори. После колоната отново спря. Тихият глас на Аланон проряза тъмнината и им нареди да махнат превръзките. Изпълниха нерешително заповедта му и видяха, че се намират в тесен тунел, в който неравната скала излъчваше странна зеленикава светлина. Измъчените им лица се къпеха в необикновения блясък и мъжете бързо се спогледаха, за да се уверят, че никой не липсва. Тъмната фигура на Аланон премина безшумно покрай колоната. Пробваше здравината на въжето, вързано около телата им и ги предупреждаваше, че Коридорът на ветровете все още е пред тях. Напъха им парчета плат в ушите и ги завърза със свалените от очите им превръзки, за да приглуши звуците на невидимите същества, които беше нарекъл банши. После мъжете отново се хванаха за ръце.

Колоната започна да се вие бавно през слабата зелена светлина на тунела и те почти не чуваха шума от стъпките си в здраво завързаните им уши. Този участък на пещерите беше дълъг повече от миля. После внезапно свърши. Коридорът се разшири и се премина във висок тунел, който беше абсолютно черен. Стените се отдръпнаха, а таванът се издигна толкова нависоко, че в един момент престанаха да се виждат. Групата остана в странен затвор от тъмнина, в който единствено гладкият под на пещерата носеше някакво успокоение, че земята все още не се беше разтворила под краката им. Аланон ги водеше в непрогледния мрак без да проявява каквото и да било колебание.

Внезапно се появи шумът. Невероятният му бяс ги връхлетя напълно неподготвени и за момент те изпаднаха в паника. После се засили и се превърна в чудовищен рев, сякаш хиляди разбеснели се ветрове бяха слели гнева и неимоверната си сила. Отдолу се разнасяха ужасяващите викове на души, които пищяха от непоносима болка. Гласове, които скимтяха и виеха, и изплакваха мъчителния си път през всичките ужаси, които човек можеше да си представи, изпаднали в пълно отчаяние, загубили всякаква надежда за спасение. Воят се извиси в крясък и стана толкова писклив, че потресените умове на простосмъртните вече не можеха да го възприемат започнаха да губят разсъдъка си. Зловещите викове се плискаха върху тях, заливаха ги и отразяваха собственото им надигащо се отчаяние, повличаха ги неумолимо все по-надълбоко, оголваха разбитите им нервни окончания и ги белеха, сякаш бяха кожа, слой след слой, докато костта остана напълно гола.

Това беше продължило само миг. В следващия миг те щяха да бъдат загубени. Но за втори път безнадеждно вцепенените от ужас хора бяха спасени, този път от окончателно полудяване, благодарение на мощната воля на Аланон, която се вряза в подлудяващите викове и ги загърна в успокоителна защитна обвивка. Виковете и крясъците отслабнаха и се превърнаха в странен шепот, когато мрачното тъмно лице се проектира върху трескавото съзнание на седмината и железните му мисли заговориха успокоително, властно:

Отпуснете умовете си — мислете само за мен.

Мъжете вървяха механично през непрогледната тъмнина на тунела, мислите им се лутаха и търсеха спасителния пояс, който ги свързваше и спокойствието, което друидът им предлагаше. Стените на коридора отекваха от крясъците, които все още се чуваха, а масивната скала ехтеше страховито. Още един път гласовете на баншите се извисиха до умопомрачителни височини, нададоха пронизителен зловещ писък в отчаян опит да пробият издигнатата от властния могъщ ум на друида стена, крещяха неистово, но стената не се поддаде. Гласовете се изтощиха и заглъхнаха в мъртвешки шепот. Миг по-късно тунелът се стесни още веднъж и групата излезе от Коридора на ветровете.

Видимо смазани, с лица, плувнали в пот, мъжете стояха безмълвни, когато Аланон даде знак с въжето да спрат. Опитвайки се да сложат някакъв ред в обърканите си мисли, те свалиха въжето от кръстовете си и превръзките от ушите си. Намираха се в малка пещера, с лице към две огромни каменни врати, прихванати с железни обръчи. От стените наоколо струеше същата странна зеленикава светлина. Аланон изчака търпеливо всички да се съвземат напълно и после им кимна да вървят. Спря се пред каменните врати. Побутна леко със слабата си ръка масивната врата и тя веднага се отвори безшумно. Дълбокият глас на друида прошепна в тишината:

— Палатът на кралете.

Хиляди години никой освен Аланон не беше минавал през забранената гробница. През всичкото това време та не е била обезпокоявана от никого. Това беше огромна, кръгла пещера, с големи гладки и излъскани стени, с таван, който блещукаше със зелен блясък, подобен на блясъка, отразяван от тунелите, през които вече бяха минали. По кръглите стени на огромната ротонда, със същата горделива надменност, която вероятно бяха проявявали в живота си, се извисяваха каменните статуи на мъртвите владетели. Всяка една от тях беше обърната към центъра на помещението и към удивителния олтар, който се издигаше нагоре като свита на кълбо змия. Пред всяка статуя беше струпала купчина с богатствата на умрелия — бурета I сандъци със скъпоценни метали и бижута, с кожи и оръжия, с всички любими предмети на покойните. В стените непосредствено зад всяка статуи имаше преградени квадратни отвърстия, в които почиваха останките на мъртъвците — крале, семействата им, слугите им. Надписите над вградените гробници описваха живота на погребаните там крале, често на езици, непознати на никой от изумената групата. Цялото помещение беше обляно в тъмнозелена светлина. Металът и камъкът сякаш поглъщаха цвета. Всичко беше покрито с прах, тъмен скален прах, който се беше наслагвал през вековете и сега се издигаше на малки облачета, когато стъпките на мъжете нарушаваха дългия му покой. Повече от хиляда години никой не беше смущавал спокойствието на тази старинна зала. Никой не се беше ровил в тайните й, нито пък се беше опитвал да отвори вратите, които охраняваха мъртвите и вещите им. Никой, освен Аланон. А сега…

Ший се разтрепери силно, без да може да си обясни защо. Не трябваше да бъде тук. Усещаше как слаб, далечен глас му казва, че той не трябва да е тук. Не защото Палатът на кралете беше свещен или забранен. А защото беше гробница — гробница на умрелите в древността. Тук нямаше място за живите. Някой го сграбчи и с изненада разбра, че ръката на Аланон беше поставена на рамото му. Друидът го погледна намръщено и мрачно, после извика тихо на другите. Те се струпаха мълчаливо в зеленикавата светлина и той им заговори приглушено:

— Зад онези врати в най-отдалечения край на залата е Събранието.

Всички насочиха погледите си към отсрещния край на ротондата. Там се виждаше втора огромна каменна врата, която беше затворена.

— Широки каменни стълби водят надолу към продълговат басейн, който се пълни от извор, намиращ се някъде дълбоко под земята. В края на стълбите, точно пред басейна, е погребалният огън. Там мъртвите монарси били излагани за поклонение за определен брой дни, в зависимост от ранга и богатствата им, за да могат, както навремето вярвали, душите им да бъдат спасени в отвъдния свят. Трябва да минем през тази зала, за да стигнем до коридора, който ще ни отведе до Драконовия ръб от другата страна на планината. Замълча и пое дълбоко въздух.

— Когато миналия път минавах през тези пещери, успях да се скрия от очите на съществата, които са поставени тук, за да премахват натрапниците. Не мога да ви скрия. В Събранието има нещо, чиято сила може да се окаже по-голяма от моята. То не можа да усета присъствието ми, но аз го усещах, скрито под дълбоките води на езерото. След стълбите, от двете страни на езерото има тесни пътеки, които водят към другия край на залата и към входа на коридорите зад нея. Тези пътеки са единственият път. Не знам какво охранява Погребалния огън на мъртвите там, но съм сигурен, че ще ни нападне. Когато влезем в стаята Балинор, Мениън и аз ще тръгнем по пътеката вляво. Това ще привлече вниманието на съществото и то ще излезе от укритието си. Когато го нападнем, Хендъл ще преведе останалите по пътеката вдясно до изхода в най-отдалечения край. Не спирайте, докато не стигнете Драконовия ръб. Разбрахте ли?

Кимнаха бавно с глава. Ший изпита странното чувство, че е попаднал в капан, но нищо нямаше да спечели, ако заговореше за това сега. Аланон се изправи в целия си седем футов ръст и се усмихна изкуствено, а силните му зъби проблеснаха. Дребният младеж от Вейл усети как го побиха ледени тръпки и се почувства неимоверно щастлив, че не беше враг на мистика, С леко движение Балинор изтегли големия си меч и металното му острие звънна остро, докато излизаше от ножницата. Хендъл вече беше тръгнал да прекосява залата, стиснал здраво боздугана си в ръка. Мениън понечи да го последва, после се поколеба, зареял поглед в неимоверните богатства, струпани около гробниците. „Какво пък. Едва ли ще навредя на някого, ако взема нещо оттук.“ Младежите от Вейл и елфите вървяха след Хендъл и Балинор. Аланон стоеше и наблюдаваше планинеца, а дългите му ръце бяха скръстени под черния плащ. Мениън се обърна и погледна въпросително мистика.

— Не бих го направил, ако бях на твое място — предупреди го рязко другият. — Всичко е намазано с отровно за кожата на живите вещество. Докоснеш ли го, мъртъв си след по-малко от минута.

Мениън го изгледа недоверчиво, хвърли бърз поглед назад към съкровищата, после тръсна решително глава. Беше стигнал до средата на залата, когато, поддал се на внезапен порив, откачи две дълги черни стрели и се запъти към един отворен сандък със златни накити и предмети. Предпазливо допря металните връхчета до скъпоценния метал, усмихна се с вироглаво задоволство и се присъедини към другите. Каквото и да ги чакаше зад каменните врати, той щеше да има възможността да изпита устойчивостта му на тази отрова, която, както се предполагаше, би убила всяко живо същество. Притиснати плътно един до друг, мъжете се събраха около Аланон, а металните им оръжия просветваха със студен блясък. В огромната зала настъпи тишина, нарушавана единствено от дишането на очакващите осем мъже, скупчени около вратите. Ший хвърли поглед към Палата на кралете. Гробницата изглеждаше непокътната, с изключение на неравната пътека от оставените върху прахта следи от крака, преминали през помещението. Гъста мъгла от прах, вдигната от ходилата на неканените госта, се носеше на облаци в зеленикавата светлина, но отново се наслагваше бавно върху древния под на пещерата. След време всички следи от преминаването им щяха да бъдат заличени, а стъпките им покрита с дебел слой прах.

След лекото докосване на Аланон, вратата се отвори и групата влезе безшумно в Събранието. Намираха се на висок подиум, който се издаваше напред и се врязваше в широка ниша, след което се спускаше надолу в редица широки стъпала. Пещерата отвъд беше огромна — просторна и висока — и разкриваше цялото си все още недокоснато величие на едно неподправено, самобитно творение на грижливата ръка на природата. От високия таван се спускаха каменни висулки, образувани от водата и минералните наноси, наслагвани в продължение на хиляди години. Под тези изваяни от камък копия се простираше продълговато правоъгълно езеро с тъмнозелени води, с гладка като стъкло повърхност. Когато от някоя от каменните висулки се стечеше капка вода, спокойната повърхност се надипляше, образувалите се леки вълнички се разстилаха към брега, и отново всичко застиваше неподвижно. Мъжете внимателно се придвижиха към края на подиума и погледнаха към намиращия се в долния край на стъпалата пред езерото каменен олтар. Древната му повърхност беше набраздена и неравна, а на места изровена. Пещерата беше слабо осветена от снопове фосфоресцираща светлина, които се провираха, пречупени и изкривени, през скалните й стени и придаваха на древната зала свръхестествен, флуоресцентен блясък.

Групата бавно заслиза по стълбата и очите им попаднаха на една единствена дума, изрязана в каменната повърхностна олтара. Някои знаеха значението й. Валг — дума, взета от древния език на гномите. Тя значеше Смърт. Стъпките им отекваха в приглушеното ехо на огромната пещера. Нищо не помръдваше. Навсякъде наоколо се стелеше вечност и тишина. Когато стигнаха края на дългите стълби, те се поколебаха за миг с очи, приковани в безмълвното езера Аланон направи припрян знак на Хендъл и останалите да тръгнат надясно. После се насочи бързо към лявата пътека, а Мениън и Балинор по последваха. Сега всяка погрешна стъпка можеше да се окаже фатална. Ший погледна през езерото трите фигури, които вървяха мълчаливо край грубата каменна стена. Спокойните води на езерото не помръдваха. Едва след като изминаха половината Ший за пръв път започна да диша нормално.

Изведнъж спокойната повърхност на тъмното езеро се надигна и от дълбините му се появи един кошмар. Подобното на змей отвратително чудовище сякаш запълни пещерата. Покритото му с тиня туловище се изправи нагоре, като трошеше вековните висулки. Нададе яростен вик и крясъкът му проехтя в Събранието. То кривеше и гърчеше огромното си тяло, докато се измъкваше от водата. Дългите му предни крайници, които завършваха с ужасни криви нокти, се опитваха да се вкопчат в празния въздух, а огромните му челюсти потракваха рязко и поскърцваха с почернелите, изпъкнали напред зъби. Широките втренчени очи изпускаха яркочервени искри сред кичури от козина и закърнели рога, които покриваха безформената глава. Цялото туловище на чудовището беше покрито с кожа на влечуго, от която се свличаше нечиста пяна и мръсотия, извлечени сякаш от най-черните дълбини на земята. От устата му капеше отрова, която падаше във водата и после се разнасяше из въздуха с леки изпарения. Чудовището гледаше тримата мъже на пътеката и съскаше е необуздана омраза. Разтвори широко челюстите си, нададе зловещ вик, предвкусвайки гибелта на плячката си и нападна.

Всички реагираха мигновено. Големият ясенов лък на Мениън Лий изсвистя, когато огромните стрели литнаха със смъртоносна точност и се забиха дълбоко в незащитената плът на зиналата уста на влечугото. Съществото отстъпи, сви се от болка и Балинор бързо пое инициативата. Като се придвижи към края на пътеката, гигантът от границата нанесе силен удар на протегнатия преден крайник на чудовището. Но за негова изненада огромният меч само одраска леко люспестата кожа и отскочи от плътния слой тиня. Вторият преден крайник замахна силно към нападателя и насмалко не го улучи, когато набелязаната жертва се наведе встрани. На отсрещната пътека Хендъл се втурна към открития проход в отдалечения край на езерото, като тласкаше младежите от Вейл и братята елфи пред себе си. Но някой докосна някакъв скрит механизъм и една тежка каменна плоча се откачи и сгромоляса върху откритото пространство като запуши пътя за бягство. Отчаян Хендъл се хвърли с мощното си тяло върху каменното препятствие и го заблъска яростно, но то не помръдваше.

Вниманието на влечугото беше привлечено от падащия каменен блок. То изостави битката си е Мениън и Балинор и бързо се насочи към тези по-малки врагове. Това щеше да бъде краят, ако не бяха бързите реакции на закаленото в битки джудже. Забравил за каменната плоча, без никаква мисъл за собствената си безопасност, Хендъл се стрелна към огромното чудовище, връхлетя отгоре му и запрати тежкия железен боздуган право в най-близкото искрящо око. Оръжието го удари с такава сила, че смаза бълващата огън очна ябълка. Влечугото подскочи от адската болка, блъсна се силно в каменните висулки и замята туловището си ту на едната, ту на другата страна. Смъртоносни скални късове се срутваха върху пода на Цялата зала. Флик се свлече от силен удар по главата. В края на езерото Хендъл беше затрупан от водопад от търкалящи се камъни и се просна неподвижен. Другите трима отстъпиха към затрупания вход, а огромният нападател закръжи над тях.

Накрая Аланон се присъедини към неравностойната битка. Вдигна двете си ръце и простря напред слабите си длани. Пръстите му засветиха като малки ярки топки. От върховете им изскочиха ослепително сини огнени езици и се удариха в главата на освирепялото същество. Силата на тази нова атака вцепени неподготвеното влечуго. То се метна яростно към бушуващите води на басейна като крещеше от болка и гняв Друидът се придвижи бързо напред по пътеката и нанесе втори удар. Сините пламъци отново лумнаха, връхлетяха към главата на разгневеният звяр и този път го преобърнаха. Вторият удар запрати огромното люспесто тяло назад към стената на пещерата, където, мятайки се в необуздана ярост, то освободи каменната плоча, която беше блокирала изхода. Ший и братята елфи едва успяха да дръпнат навреме изпадналия в безсъзнание Флик, за да не бъде смазан от масивното туловище. Чуха как каменната плоча падна с тъп звук и като видяха отвора в изхода, завикаха неистово на другите. Когато гърчещото се чудовище отново попадна в обсега му, Балинор поднови атаката си и безуспешно се мъчеше да се прицели в главата му, когато то се хвърли към него, все още зашеметено от силата на ударите на Аланон. Аланон не откъсваше поглед от влечугото и само Мениън забеляза, че другите викаха нещо, размахваха като обезумели ръце и сочеха към изхода. Дейъл и Ший вдигнаха падналия Флик и го пренесоха в тунела. Дюрън тръгна след тях, но после се поколеба, когато видя изпадналия в безсъзнание Хендъл, все още погребан под откъсналите се каменни късове. Обърна се, втурна се към края на езерото, сграбчи отпуснатата ръка на Хендъл и започна да го тегли, мъчейки се да го измъкне от отломъците.

— Махай се! — извика Аланон, който изведнъж съзря елфа близо до отвора.

Змеят се възползва от моментното разсейване и отново нападна. С един силен замах на завършващата му с криви нокти лапа той блъсна Балинор встрани и го запрати със съкрушителен удар в стената на залата. Мениън се изправи пред чудовището, но то внезапно атакува стремително и преобърна принца на Лий, който изчезна. Змеят все още изпитваше мъчителни болки от многобройните си рани, но единствената му мисъл беше как да стигне до високата фигура в черния плащ и да я унищожи. Звярът имаше още едно оръжие в арсенала си и този път го използва. Челюстите с отровни зъби се разтворила широко над набелязаната жертва, която стоеше сама и незащитена и чудовището избълва огромни огнени стълбове, които буквално зазидаха друида от всички страни. Дюрън, който успя да види всичко, което се случи на пътеката — извика ужасен. Ший и Дейъл, които стояха точно пред изхода на тунела, водещ извън Събранието, видяха, онемели от ужас, как пламъците обгърнаха високия мистик. Но след секунда огънят угасна и Аланон стоеше невредим пред смаяните мъже. Вдигна ръцете си, разпери широко пръстите си и сините огнени езици, които изхвърчаха от тях, се заудряха в главата на змея с ужасна сила и отново отблъснаха гърчещото се тяло. От разбушувалите води на езерото се надигнаха големи облаци от пара, смесиха се с вдигнатия от битката прахоляк, и образуваха гъста мъгла, която закри всичко.

После от мъглата и пушилката се появи Балинор и застана до Дюрън. Плащът му беше разкъсан, блестящата ризница издрана и олющена, познатото лице покрито със струйки пот и кръв. С общи усилия извлякоха Хендъл изпод скалните блокове. С мощната си ръка принцът на Калахорн повдигна безмълвното тяло, преметна го през рамо и направи знак на Дюрън да го последва към изхода, където Дейъл и Ший все още се суетяха над изпадналия в безсъзнание Флик. Огромният човек от границата им нареди да вдигнат падналия и без да чака да види дали ще му се подчинят, изчезна надолу в тъмния коридор с Хендъл на рамо и с големия меч, здраво стиснат в свободната му ръка. Братята елфи бързо изпълниха това, което им беше наредено, но Ший се бавеше и се оглеждаше тревожно за някаква следа от Мениън. Събранието приличаше на развалина. Дългите редици от каменни висулки бяха изпотрошени и разбити, пътеките се бяха превърнали в купчина от каменни отломки и всичко бе обгърнато от прахоляка и издигащите се от разбунтуваните води на басейна изпарения. В едната страна на пещерата все още се виждаше огромното тяло на змея. Той се мяташе, гърчеше се в агония край една разбита стена, отвратителното му туловище беше заприличало на огромна пихтиеста маса от люспи и кръв. Мениън и Аланон не се виждаха никъде. Но минута по-късно и двамата се появиха от гъстата мъгла. Мениън накуцваше, но продължаваше да стиска ясеновия лък и меча на — Лий, а тъмното тяло на Аланон беше наранено, покрито с гъст слой от прах и пепел. Без да говори, друидът махна на младежа от Вейл да върви пред тях и тримата тръгнаха бавно през открехнатия изход.

По-късно никой не можеше да си спомни какво точно се беше случило след това. Вцепенени, съсипаните членове на групата тръгнаха бързо през тунела, като носеха двамата ранени и изпаднали в безсъзнание мъже. Времето се влачеше мъчително бавно. После изведнъж се озоваха навън, заслепени от ярката светлина на следобедното слънце. Намираха се на ръба на една опасно отвесна скала. Вдясно от тях Драконовият ръб се виеше надолу съм откритата хълмиста местност. Изведнъж цялата планина започна да тътне заплашително и да се разтърсва на кратки интервали. Аланон рязко ги изкомандва да тръгнат надолу по тясната пътека. Балинор поведе колоната с все още неподвижното тяло на Хендъл на гръб. Мениън Лий тръгна на няколко крачки след него. Дюрън и Дейъл ги последваха с Флик на ръце. Зад тях беше Ший и накрая Аланон. Зловещото боботене продължаваше да се носи някъде от дълбините на планината. Малката група тръгна бавно надолу. Тясната пътека криволичеше сред надвиснали скали и на места почти изчезваше, така че мъжете бяха принудени да се притискат към скалата, за да не загубят равновесие. Името Драконов ръб беше много подходящо. За успешното преодоляване на безкрайните извивки и завои на пътеката бяха необходими ловкост и съсредоточаване на вниманието, а подновяващите се трусове правеха задача т два пъти по-опасна.

Изминали бяха съвсем малко разстояние по коварната пътека, когато се разнесе някакъв нов шум — силно бучене дълбоко под земята, което бързо заглуши тътена в планините. Ший, който беше в края на колоната с Аланон, не можа да определи източника на боботенето, докато не се озова почти над самия него. След като мина по една стръмна пряка пътека, която го изведе на обърната на север издатина, пред очите му, точно на отсрещната страна на планината, се показа огромен водопад. На сто фута под него тонове падаща вода се разбиваха с оглушителен рев в голяма река, която течеше между планинските хребети и се отклоняваше в множество бързеи точно под терасата, на която той стоеше и под тясната пътека отпред. Белите й пенести води се блъскаха в обуздаващите я основи на двата върха, които се извисяваха от двете й страни. Ший се загледа за миг, после се спусна бързо по пътеката по нареждане на Аланон. Останалите от групата бяха се отдалечили доста и за момент се бяха загубили от погледа.

Ший беше изминал около стотина фута по ръба, когато внезапен трус, по-силен от предишните, разтърси планината из основи. Изневиделица участъкът на пътеката, върху който той се движеше, се отцепи и започна да се плъзга надолу по склона на планината, повличайки нещастния младеж от Вейл със себе си. Ший извика ужасен и се помъчи да се задържи, когато видя, че се свлича по надвиснала отвесна скала, която рязко се спускаше надолу в едно дълго, дълго падане към разпенените води на реката в долината. Аланон се втурна към младежа от Вейл, който се плъзгаше в облак от прах и камъни.

— Хвани се за нещо! — извика друидът. — Задръж се!

Ший напразно се мъчеше да се залови за нещо, като забиваше нокти в гладката повърхност на скалата. Спря се точно на ръба на една стърчаща скала. Прилепи се до почти вертикалната й повърхност и не смееше да се опита да изпълзи обратно нагоре. Ръцете му едва издържаха на огромното напрежение.

— Дръж се, Ший! — окуражаваше го Аланон. — Ще донеса въже! Изобщо не мърдай!

Аланон извика на другите, но дали те бяха успели да чуят, Ший така и не можа да разбере. Когато друидът се развика за помощ, втори трус разтърси планината, отхвърли нещастния младеж и го отпрати отвъд издатината преди да се задържи. Размахал бясно ръце и крака той политна с главата надолу и се заби с ужасна сила в бързите води на реката. Аланон, който стоеше абсолютно безпомощен, видя как Ший беше понесен на изток към равнините. Бушуващите води на реката го преобръщаха и подмятаха като малка тапа, докато не се загуби от погледа.